Непосредствено след изборните драми, българското правителство предстои да защити в парламента своето предложение за бюджет 2012. Как изглежда основният финансов закон на държавата в регионален и вътрешен план?

Макар все още в изчаквателна позиция с проекта си за бюджет 2012, който кабинетът на Бойко Борисов обеща да внесе в парламента в началото на ноември, финансовият министър огласи някои по-важни негови параметри. Оптимистичните мартенски очаквания на Дянков за икономически растеж от 5 на сто за броени месеци бяха редуцирани от икономическата криза и забавените реформи на около 2.5 процента, макар че за всеки случай финансовото ведомство е планирало бъдещите приходи за бюджета на базата на растеж от санитарните 2 на сто. Очакваната инфлация е в рамките на допустимите 2 процента, а бюджетния дефицит – най-голямата гордост на кабинета, ще бъде поддържан в границите 1 – 1.3 на сто.

Добрата новина: тежкото предстои…

Бюджетната картина, която местни икономисти и наблюдатели определят като израз на „стабилна обърканост ”, още през август даде основание на ЕБВР /Европейската банка за възстановяване и развитие/ да прогнозира тежка следваща година за България. Гръцката криза, която ще продължи да дърпа надолу редица балкански държави, като Румъния, Сърбия и Албания, намалява възможностите на българския износ в региона, да не говорим за ограниченията при традиционните западноевропейски експортни партньорки на страната, които също предстои да затегнат още по-здраво финансовите си колани. От друга страна икономическият министър Трайков с четвърт уста призна, че през тази година огромно количество финансови средства за напуснали България чрез чужестранните компании, които изтегляли своите капитали от България за да посрещнат разходите си.

Да настъпиш икономическата мотика

Най-сериозните трудности, обаче, ще се появят като резултат от рискованата финансова и икономическа политика на сегашното правителство през двете години на неговото управление. За да покрие наследения от тристранната коалиция дефицит, то започна да бърка във фискалния резерв на страната и почти го изчерпа. С което съществено намали възможностите за реакция при влошаване на кризата в Европа. Увеличаването на местните данъци, на таксите и осигуровките на населението с над 50 на сто, беше опит част от бюджетния проблем да се прехвърли върху главите на данъкоплатците, в резултат на което още повече бяха намалени реалните доходи на и без друго най-бедните граждани на ЕС. Структурни промени в икономиката не бяха осъществени въпреки намаляването на някои разходи, вътрешните инвестиции бяха стимулирани основно от фиксацията върху прословутите инфраструктурни проекти, изразяващи се главно в сроеж на магистрали. Под натиск минималната работна заплата и най-ниските пенсии незначително бяха повишени, което се оказа наивен опит да бъдат ограничени по някакъв начин щетите от кризата.

Ненужният вече колан за затягане

От огласената рамка на проектобюджета за 2012 г. става ясно, че въпреки стремежа за запазване на фискалната дисциплина, стопански реформи едва ли предстоят и страната рискува да изпадне в още по-сериозна лутаница в случай на отрицателно развитие на глобалната икономика. Едно ново „затягане на колана” окончателно би задушило отлаганите постоянно, но отдавна наложителни реформи в здравеопазване, образование, наука, съдебна система, администрация, пенсионно осигуряване и социално подпомагане. Без тези реформи нивата на корупция и престъпност ще продължат да бъдат високи, което би затворило отново порочния кръг, в който България продължава да се върти вече шеста година след своето еврочленство.

Така „бюджетният” ноември се очертава като не по-малко важен от приключващия вече „изборен” октомври – тогава българите ще могат да се погледнат в новото си бюджетно огледало. Ще бъде важен и за техните европейски партньори, които през пушеците на гръцките финансови пожари ще продължават внимателно да наблюдават и съседката България. При това не само през следващата 2012, но и през още по-важната следваща изборна 2013-та година.

„Избори година хранят!” – вероятно подобна мисъл е пулсирала в главите на медийните собственици и шефове в очакване на президентските и местни избори в България. Какво спечелиха и какво загубиха медиите, обаче?
Изборното захлебване на частни и държавни телевизии, радиа, вестници, списания и интернет-страници е радостно събитие за изпосталялите финансово местни информационни средства. Все още сумрачно финансираните политически формации не спират да изливат огромни за мащабите на най-бедната европейска държава средства за да се рекламират и пропагандират в ефира и печата. И то не толкова за да излъчат в пространството някакви значими послания, колкото да внушат на избирателите обикновено мнима партийна солидност, възможности за контрол върху медиите и оттам за налагане на собствената си неповторима гледна точка.
Осанна, ГЕРБ!
В изборната нощ, току-що пристигнал от финансово разбунения Брюксел, премиерът Бойко Борисов заяви пред горичката от превъзбудени тв-камери и микрофони, че неговата управляваща партия е водила „най-семплата кампания” и е платила „най-малко пари за телевизии, за медии и за клипове”. Макар и невероятно, но този път българският министър-председател може да е бил и прав. Защо да се хвърлят грешни  партийни пари за медийно присъствие, когато неговата фигура, глас, лентички, шегички, неговите министри и партийните кандидати безплатно изпълват всички информационни емисии и публицистични предавания/ доколкото все още ги има!/, а със своя гратис-слугинаж медиите инвестират в благинките, с които сигурната бъдеща победителка във вота предстои да ги угощава цял мандат? А колкото до екстрите, за които все пак трябва да се похарчи някой и друг лев от държавната субсидия или от щедрите дарения, с тях управляващите пазаруват на едро – според българската Сметна палата цели седем медии, сред които телевизии, големи вестникарски групи и провинциални печатни издания директно са били висани в регистрите като рекламни и ПР-агенции на ГЕРБ. Плащанията за интервюта, индивидуални изяви и дискусии били по друго, съвсем отделно перо.
…и повалям дъб след дъб
Не така, обаче, стоят нещата с останалите, които попадат в т.нар. опозиционен кюп. За тях финансовата секира не само на частните, но и на държавни медийни секачи е яка – за едно-две кратки интервюта или мимолетни прояви в ефира официално се искат хиляди евро на минута, а отделно неофициалните набъбнали пликове от замаскирания рекламен алъш-вериш най-вероятно ще осигурят весели коледни и новогодишни празници не само на отделни медийни личности, но и добра 13-та заплата „на цели колективи” /поИлф и Петров/.
Нечутата песен на Пенка
Този жалък изборен пир е лишен дори от „кумова срама”, камо ли от някакви други професионални стандарти. Бивш посланик на САЩ в София отбеляза тези дни в ефир, че много от нещата, които се публикуват в медиите, се плащат от политическите партии и се пускат като новини, което е несъвместимо с журналистическата етика, но кой да го чуе? След неделния първи кръг на изборите наблюдателите от ПАСЕ говориха за нарушена равнопоставеност и нуждата от еднакъв достъп до медиите на кандидатите за държавен глава, за необходимостта ясното различаване на коментарните публикации от платените материали, които съдържат агитационна информация, но какво от това?
Нищо, разбира се. Тлъстите рекламни кебапчета, замесени в миризливата кайма от т.нар.”advertorials”/ редактореклама/ и “infomercials”/инфореклама/, овкусени със сладникав петмез или отровно лют пипер, в зависимост от  партийните вкусове на клиентелата, продължават да събират опашки от изгладнели партийни активисти пред медийните грилове. И това е добре, за да може хем мераклиите да хапнат малко политическа слава, хем “press-кебапчиите”  да позахлебят. Защото следващите избори са чак след две години!

За първи път в битността си на демократични граждани от 1989 година насам, българите застават пред избирателните урни осведомявани за  кандидатите за президент и местната власт основно от скъпо платени ПР-агенции и зорко контролирани медии. Умишлено наложеното  отсъствие на истински дебати между основните претенденти в надпреварата ги лиши от възможността да направят своя информиран и обективен избор. Дори повече – редица теми от първостепенна важност за обществото бяха съзнателно неглижирани в кампанията до степен, която буди подозрения за търсена непрозрачност  и предварителни задкулисни договорености.
Шенген, мъко моя ти…
Темата за провала на влизането на България в Шенген практически отсъстваше изцяло в посланията на основните кандидати за президентския пост. А тъкмо тя следваше да бъде отправна точка в отстояването на техните позиции за външната политика на страната и нейните приоритети. Оказа се, че засягането на въпроса за неохотата на някои европейски партньорки да допуснат България в зоната, основно по политически причини, щеше неизбежно да доведе до разправии около отговорността на последните две правителства за неуспеха. И до въпроси свързани с липсата на доверие в съдебната и правоохранителна система на страната, с тежките подозрения за неконтролируема корупция, която е в състояние да превърне иначе скъпо съоръжените вече външни европейски граници на страната във „врата в полето”, покрай която да текат към Европа несекващите емиграционни потоци от Близкия изток и Африка. Вместо задълбочени дебати по проблема, избирателите видяха единствено видеоклип, в който периферен кандидат-президент се беше изхитрил да изпише своя номер в избирателните списъци върху пътна табелка с надпис „Шенген”.
Голямото президентско наследство
Другият неудобен въпрос в надпреварата се оказа политическото наследство на досегашния президент Първанов, прекарал два мандата начело на най-бедната членка на ЕС. Вярно, по темата вероятно ще се заговори повече след смяната на фигурите на „Дондуков” 2 през януари догодина, но направеното, и което е може би по-важно – ненаправеното от досегашния държавен глава от 2002 година досега, е от съществена важност за посоката, в която предстои да се развива президентската институция, за нейната роля в обществения живот и целите на външната политика, които президентът ще преследва. Подобна оценка на практика липсваше в посланията на претендентите, което даде основание на известен български политолог да направи упокойната констатация, че те са говорили за г-н Първанов „или добро, или нищо”.
Остави очите да говорят
„Нищоговоренето” за досегашния президент успя да покрие и основната неудобна тема, която следваше да засегнат поне смислените претенденти за неговия пост. Просто скандалният казус „Гоце” и ролята на комунистическата ДС в управлението на България в миналото и днес се оказаха боклука, които набързо трябваше да бъде пъхнат под килима на предизборната агитация, с надежда в суматохата да остане скрит от вниманието на избирателите. Сметките, обаче, изглежда се оказаха криви. Само дни преди вота Комисията по досиетата лепна върху националния стенвестник имената на 35 мераклии за кметове и общинари от ГЕРБ, на 40 от БСП, на 45 от ДПС, 20 от РЗС, 9 от Атака и т.н. до 276 агенти на ДС, за които българите ще трябва  да гласуват. Ако към тях прибавим и четиримата вече известни кандидат-президенти с агентурни псевдоними, става ясно , че макар и застаряващи вече, доносниците и служителите на тоталитарните тайни служби продължават неудържимо да се домогват към властта.
Парад на сивите мишоци
И вместо упреци и дистанциране, партийните централи на ГЕРБ и БСП запяха в трогателен двуглас познатата песничка, в която се разказва за „капацитета и качествата” на тези незаменими кадри и се припява досадно за разликата между „доносниците и тези, които са работили в интерес на държавата”. Твърде показателни са и отговорите на ключови кандидат-президенти на въпрос в печата с какви хора биха съставили бъдещия си екип. Кандидатът на ГЕРБ, например, твърди, че сътрудничеството в ДС нямало да бъде предимство в президентските назначения, както е било досега, без естествено да отрича, че подобни назначения ще има. Странно звучи  и позицията на кандидата на Съюза на десните сили, който пък смята, че агентурното минало в ДС би лишило и „най-изтъкнатия професионалист и експерт” от евентуално назначение в президентството, сякаш бившите ченгета не могат да бъдат обикновени сиви мишоци в институцията.
Ред, дисциплина и контрол
Всъщност темата за действащите и днес мрежи на ДС е обречена да бъде табу. Забраната й се контролира от десетките хиперактивни/ особено преди избори!/ бивши агенти в печатните и електронни медии, от шефовете на основните специални служби на държавата, преминали през закалката на репресивните комунистически органи, от стотиците редови кадри на ДС в ДАНС и хилядите в МВР. Както може би и от първите правителствени мъже, единият от които не крие разочарованието си, че не са го взели в някогашните тайни служби, а другият  преминал в кариерата си през загадъчното и до днес Седмо управление на репресивния орган.
Така,  контролирано информиран и умело партийно насочван, българинът предстои за пореден път да гласува все пак според пристрастията на душата и сърцето си. А би било добре, ако пусне бюлетината и след вслушване в своя здрав разум. Който макар и под натиск в крайна сметка обикновено му е подсказвал истината.

Преди избори в България обикновено общественото напрежение нараства. Този път емоциите на хората са гарнирани и със страх. Доколко опасна може да бъде подобна смес?
Страхът никога не е напускал българина – нито в далечното и по-близко минало, нито в годините на демокрацията. Сковаващото чувство е било трупано по време на средновековните безчинства на завоеватели, през безкрайните войни от миналия век, във вечната мизерия на малкия балкански народ, от тежките репресии на тоталитарния режим, от мафиотската и  криминална престъпност на прехода  и… от какво ли още не! Което не означава, обаче, че в критични моменти страхът не е прераствал в експлозивна обществена и индивидуална храброст, чиито прояви по традиция красят националната история.
Студената пот на ужаса
В навечерието на поредния президентски и местен вот демократична България отново тръпне. И то от страх. Породен не само от бомбените експлозии срещу политически централи, вестникарски редакци и автомобили на непослушни журналисти, от всекидневния тормоз на катализираната от кризата улична престъпност, от опасно тлеещите огнища на етническа, верска и расова нетърпимост. Българинът се страхува днес най-вече от тревожните перспективи на своите деца и семейство, от всекидневно умножаващите се проблеми на човек, на когото внушават, че вече е европейски гражданин. Коравият иначе балканец вътрешно се тресе от ужас при мисълта, че ако той или близките му се разболеят, тяхното лечение може да се окаже убийствено в пряк и икономически смисъл. Обикновено потънал в дългове и кредити, той се облива в студена пот при мисълта, че утре може да бъде съкратен от работа, да бъде изхвърлен от жилището, което не е в състояние да изплаща, че малкото предприятийце или магазинче, в което е вложил всички семейни спестявания и дори сянката си, може да фалира всеки момент. Сковаващ е и страхът от перспективата да попълни редиците на останалите без работа вече половин милион българи в  7-милионната им държавица.
От най-най, та най!
Някои биха опонирали – криза е, подобни са проблемите навсякъде в Европа и по широкия свят, никой не е сигурен за утрешния ден. Да, но когато трябва да оцеляваш в най-бедната европейска държава с колабирала икономика и  най-ниска производителност на труда, с трагично здравеопазване и санитарно ниски доходи на хората, със замиращи образование и наука, трудно можеш да не бъдеш най-намръщеният гражданин на Стария континент, който според европейските класации е и най-недоволен от живота си.
Код „тревога”
За тези  и други страхове тръбят от доста време неправителствени организации и социологически проучвания. Още през септември сигналните лампи на обществените сондажи започнаха да предупреждават, че огромен брой българи очакват изборите да са съпроводени с много мръсотия и непочтени хватки, че силно е нарастнал страха от свободна изява на убежденията, която може да навлече неприятности. В последно време почти всеки втори гражданин отказва да бъде анкетиран, сиреч да отговаря на социолозите дори при гарантирана анонимност. Нарастват очакванията не толкова за протестен, колкото за наказателен вот, насочен директно срещу политиката на сегашното управление. Теренни проучвания на изборните рискове за първи път са констатирали осезаемото влияние на фактора страх сред хората. Страх от използуването в изборния процес на административния ресурс на властта, от натиск в служебните и трудови взаимоотношения, от позорната комбинация между корпоративния вот и практиките за купуване на гласове, от липсата на прозрачност в решенията и действията на ЦИК, от откровено фалшифициране на изборните резултати…
От връо се види доло, а от доло връо се не види...
Всичко това едва ли би могло да не бъде усетено и взето предвид от 11-те наблюдатели на ПАСЕ за изборите, както и от представителят на Венецианската комисия на Съвета на Европа, чиито правни експерти през юни подкрепиха сегашния български изборен кодекс. Още повече, че през последните дни водещи фигури в надпреварата и лидери на основни политически партии безпрецедентно апелираха да бъде спрян „бацила на страха”, обявиха се против нечестното гласуване и зачестилите репресии срещу кандидати в надпреварата. И понеже става въпрос за емоции, гостите от Съвета на Европа биха могли да приемат като отправна точка на своята наблюдателска мисия  и крилатият коментар на българския премиер Борисов, направен още през май за изборите: „Просто се забавлявам да гледам колко ги е страх и как треперят всичките и се чудят какво да направят. Затова до август – септември ще ги оставя ей така да им видя акъла.”
Въпреки че  това време отдавна настъпи, голямото „забавление” за г-н Борисов тепърва предстои. С изненади? Ще се разбере. Съвсем скоро.

Въпреки мощната офанзива на ЕП в подкрепа за влизането на България и Румъния в Шенген, възраженията около пригодността на дунавските съседки да бъдат външна граница на зоната остават. От друга страна тонът на дебата по проблема вътре в двете страни значително се различава. Защо?
На пръв поглед изглежда  странно, но темата „Шенген” изцяло отсъстваше от първото тв-шоу на самообявилите се за фаворити в президентската надпревара кандидати на ГЕРБ и БСП. Причината едва ли е единствено във внимателно съгласувания между двете партийни централи сценарий – вероятно е било преценено, че въпросът неизбежно ще прерастне в караница за дереджето на съдебната власт, правоохранителните органи, организираната престъпност и корупция, в което тристранната коалиция и сегашното управление са докарали държавата. Просто подобни теми са неуместни когато вместо скъпо струващо тв-лъскане на имиджа на кандидатите, те трябва да се замерят с калта, забъркана от собствените им политически формации. Отсъствието на проблема може да се обясни и с пълното конюнктурно съвпадение на възгледите на двамата претенденти по него, получило потвърждение и във втората „шенгенска” резолюция на ЕП   прието с подавлаващото мнозинство на ЕНП и Партията на европейските социалисти. След като съпартийците ти евродепутати в Брюксел са подсигурили резолюцията, какво значение имат българските избиратели, които и до ден днешен се чудят как така при изпълнени критерии, при европарламентарна подкрепа, няколко държави твърдо не ни пускат в Шенген?
Безплатните кухни „Пантер”
Питат се те също как след като самият премиер Борисов твърди, че България вече е „най-добрата граница на Европа и Шенген” и след като за потрес на доказаните 80 на сто изнемогващи граждани в най-бедната членка на ЕП, държавата успя тези дни да похарчи 150 милиона евро за три френски хеликоптера „Пантер”, охранява зоната с „най-добрите кораби, най-добрите катери, най-добрата техника”, отново липсва доверие в нас? Или защо след като по такъв „убедителен” начин си овладял събитията в Катуница, твърдейки че конфликтът там е само криминален, цяла Европа и светът потръпнаха от опасността етническата вражда и расовата нетолерантност да не подпалят сиромашката държава? И как става така, че след като борбата с организираната престъпност бележела  огромни успехи, в българската столица час по час гърмят бомби, опозиционни депутати случайно намират килограми тротил до жилищата си, а автомобили на непослушни журналисти с трясък хвърчат нощем във въздуха? А може би защо, в крайна сметка, според социологическо изследване през юли, 34 на сто от анкетираните  българи сами смятат, че отлагането на Шенген е справедливо, докато едва 26 на сто са на обратното мнение?
Предизборната говорилня
Непосредствено преди гласуването в ЕП в четвъртък, румънският външен министър заговори за запазване добрия тон на кампанията за влизане в Шенген, за избягване на истерични акценти, преувеличения и обвинения, за пледиране на каузата с „пълно достойнство и необходимите аргументи” с цел намиране на компромисно решение. В Букурещ възнамеряват да активизират двустранния диалог с опонентите Холандия и Финландия, да поканят отново експерти по границите си, да лобират активно преди предстоящия през декември Съвет по правосъдие и вътрешни работи, да направят всичко за добро представяне в междинния доклад на ЕК през февруари и т.н. Тонът на официална София засега обаче е твърде различен. Шефът на предизборния щаб на ГЕРБ, който след изборите отново ще бъде вицепремиер и вътрешен министър, се захвана да обяснява публично как „нашите противници” били в изолация, евродепутатка от левицата нападна шефа на ЕК Барозу, че вместо да присъства на гласуването в ЕП, помагал предизборно на управляващата партия в София, от трибуната в Брюксел се заговори за „изкупителни жертви на десните управления в Европа”, а българският премиер гениално предложи европейските пенсии и заплати да се приравнели с българските. От друга страна доста от периферните кандидат-президенти в предизборните си раздумки по медиите не спират открито да демонстрират антиевропейски позиции, призовават за излизане от ЕС или най-малкото за ревизиране на условията за членство, да ругаят участието на България в операциите на НАТО и да настояват за напускане на алианса.
Честни управленски очи
Възникват и други въпроси. Като, например, какво конкретно стори сегашното управление от март, когато звънна първия шамар за Шенген, досега? Осъществи реформа в съдебната власт или в МВР? Вместо да приеме най-сетне закона за отнемане на имуществото придобито по незаконен начин, защо мнозинството предизборно разпусна парламента? Или каква прозрачност в избора на ръководни кадри в съдебната власт, както и на висши административни длъжности демонстрира то? А може би  се допита до останалите политически сили как съвместно да бъде постигнато влизането в шенгенската зона, което по принцип се подкрепя от всички?
Нищо подобно не се е случило досега. И едва ли ще се случи през настъпващата тежка икономически и напрегната политически зима. А догодина, както обеща високопоставен финландски дипломат, неговата страна може и да преразгледа позициите си по разширяването на Шенген. Може, ама няма да е никак сигурно. Просто ни нямат доверие, особено когато взривове за сплашване не спират да рушат съня на българите. Никакво доверие, уви, нямат.Това е.