Шведът Боб Арно от 40 години проучва триковете на крадците по света. Ако ексцентричният изследовател посети България преди коледните и новогодишни празници, той не само би могъл да попълни колекцията си от професионални прийоми на дежбчиите, но и да види истински „шедьоври” в изпълнение на местните крадци.
Твърди се, че „никой не е пророк в собствената си родина”и вероятно затова ловките български обирджии в чужбина често диктуват международните стандарти в своя занаят. След гастролите  в големите европейски  и световни градове, обаче, те се прибират у дома, обикновено по празниците в края на годината. В родината работа за тях все още има – въпреки тежката сиромашия и кризисен недоимък българинът продължава да се тълпи в големите магазини и да задръства обществения транспорт. А там го очакват незабравимите срещи с виртуози на крадливите пръсти. Срещи мимолетни, почти неусетни и незабележими, за които потърпевшите разбират едва когато се усетят, че са останали без портфейл, ръчната им чанта е пребъркана или някое бижу по тях липсва мистериозно.
Младите-бъдещето на нацията!
Известно е, че България, напориста кандидатка за Шенген, се слави като автентичен инкубатор на улични крадци. Според данни на полицията най-добрите кадри за този занаят се отглеждат в градчета  Костинброд, Левски, Петърч и Червен бряг, известни са и фамилиите, които ги произвеждат. И ги образоват – все повече бъдещи малки джебчийчета вече редовно посещават училище и по настояване на близките сериозно наблягат на чуждите езици. Обличани добре и чисто, те от малки /2-3 годишна възраст!/ са приучавани да си вземат тайничко по шоколадче или вафличка от магазина за да може в бъдеще, когато отраснат, „пипането” на чужда за тях вещ да е нещо съвсем естествено и допустимо. Дори повече, успешно им се внушава, че измъкването на портфейли изобщо не е престъпление, а проява на достоен майсторлък и ловкост. Може би поради това добрите джебчийки, например, се „търгуват” от родителите им още от невръстна възраст за между 10 и 20 хиляди евро, а цената на най-виртуозните хубавелки достига до 50 хиляди. И когато крадлата случайно бъде заловена да „инспектира” нечий  чужд джоб или чанта, стопанинът й обикновено я санкционира с няколко шамара, за да внимава повече следващия път.
Аматьори, любители и дебютанти
Докато българската полиция отдавна безпомощно е вдигнала ръце от школуваните улични крадци и крадли, кризата започна да рои масово други техни последователи, при това аматьори. През лятото арестуваха в София млада обирджийка, която нападала с удар отзад възрастни жени, издърпвала от ушите им обеци или им задигала пръстените. По най-грубия възможен насилствен начин. Група тиинейджърки от Бургас били засечени редовно да изнасят от големи магазини  маркови дрешки, слънчеви очила и бижутерия. В Пловдив е бил задържан рекордьор – 8-годишен хлапак, който вече имал зад гърба си десетки кражби. От търговски вериги се оплакаха, че баби и дядовци масово крадяли храни от супермаркетите – луканки, колбаси, сирена – и ги криели в бельото си. Повсеместна практика била бедни възрастни хора да хапват и пийват между рафтовете, като за това свидетелствали празните кутии, бутилки и опаковки, които обикновено зеят по тях. Крадат не само дрипави, бедни и гладни хора, но и все повече адвокати, лекари, модерно облечени клиенти на магазините, констатира полицията.
Щедро на едро
Ако през този август подготвената за транспортиране от крадците на метали бронзова статуя на Аполон при чешмите на софийската минерална баня  се е разминала в последния момент с пункта за вторични суровини и неизбежното претопяване, над 100 къщи и вили в курортната зона Нежовец край Плевен не са имали този късмет. През последните две години сградите в зоната били буквално сравнени със земята, а техните покъщнина, тухли, керемиди, греди, дограма и кабели  –  ограбени напълно.
Статистиката сочи, че престъпността в България /неизвестно защо наричана „конвенционтална”/ през миналата година е нарастнала с 6 на сто спрямо предходния период, а само за първото тримесечие на тази година – с почти 7 %. В замяна на това прокуратурата твърди, че разкриваемостта е едва 44 на сто от регистрираните престъпления, които според НПО са едва 20 на сто от действителните. Все данни, които допълнително биха впечатлили шведският изследовател на крадците Боб Арно и значително биха вдигнали рейтинга на неговото тематично тв-шоу.

Задаващата се вълна от социални протести в България вече създава необичайна атмосфера, в която изявите и действията на властта придобиват все по-странен характер. Показателно в това отношение е поведението на премиера Борисов.
Угриженото изражение на премиера в нощта след изборите направи впечатление на телевизионните зрители, но те повярваха на неговото уверение, че започващите на следващия ден дебати около бюджета за догодина ще бъдат много трудни за кабинета. Но едва ли някой тогава можеше да допусне, че само няколко дни след вота, лидерът на партията издигнала новия президент на страната неочаквано ще се превъплъти в ролята на…хирург. Отново по телевизията той се обяви за неумолим лекар със скалпел в ръката, който е призван да спаси от смърт умиращия пациент/ в случая БДЖ/ като изреже от него „гангренясалите” 2000 железничари, натрупали през годините дълг от почти милиард лева. „Сега е последния шанс на хирурга Борисов да излекува БДЖ и от догодина то да започне да работи /забележете!/ от 0:0, или железницата да умре”, заяви премиерът на разтърсените си зрители.
Призраци и таласъми
Хирургическата инкарнация на министър-председателя обрече на кошмари със студена пот не само железничарите, но и други категории работещи българи, които все по-често започнаха да сънуват как хирургът от правителствената операционна зала ги ампутира от работните им места, а след това санитарите ги захвърлят в екарисажите на бюрата по труда. Въпросните кошмари можеха някак си да отшумят във времето ако  на премиера  Борисов не му беше хрумнало отново да се превъплъти в доктор, този път по време на петъчния парламентарен контрол. След като се позова от трибуната на казаното от  новоназначени европейски премиери: „Да, ще боли /това по Азис/! Ще се режат пенсии, заплати, отвсякъде”, министър-председателят  посочи  и спасението за България, което вече не е в магистралите, а в „резервните части на човека”/това по позабравения вече Тодор Живков!/. Просто скучаещите и презадоволени финансово учени от БАН предстои  да започнат производството на яйцеклетки от стволови клетки, след което вероятно също да ампутират от лабораторните хумункулуси ръце, крака, черни дробове / а защо не и мозъци за нуждаещите се?/, които да се експортират в чужбина по производствено-каталожен номер. Така, възстановявайки биологическата цялост на закъсали богати хора по света, очакваните финансови постъпления най-сетне ще изправят на крака и българската икономика. По същия начин, по който завода за полупроводници в Ботевград и калкулаторите „Елка” в съседния му Правец навремето наредиха тодорживкова България сред най-развитите технологично държави в света и почти бяха на път да решат тежките й дългови проблеми.
Ти гониш!
Все по-често в затягащата се криза премиерът Борисов обича да приема и ролята на икономически визионер. Още в началото на август той препоръча на САЩ, Италия и Испания да приемат българския модел за излизане от дълговата криза и обяви, че за да се присъедини България към общата европейска валута /макар никой да не я е канил досега там!/,  еврозоната трябва да се адаптира към местните критерии. В лекция за бъдещето на страната през юни край Варна,  на въпрос как могат да бъдат мотивирани младите хора за да останат в родината си, г-н Борисов посъветва присъстващите: „Аз съм против изкуственото мотивиране, никъде нищо не се дава даром… Кой ми е помогнал на мен, сирака, да стана кмет, премиер? Имало безработни? Търсят се овчари! Агнешкото месо и зеленчуците вървят и навън!” А само преди седмица в София г-н министър-председателят почти успя да убеди гостуващи чуждестранни студенти, че „по големина на малък европейски дълг и по нисък дефицит” Германия стояла далеч зад България…
Театър на сенките
Склонността към превъплъщения на българския министър-председател съвсем естествено се пренася и върху някои негови министри, но… за техните интелектуални трансформации тепърва предстои да се говори. Показателно, обаче, е заключението на кореспондента на ФАЦ/”Франкфуртер Алгемайне Цайтунг”/ Михаел Мартенс, който написа след вота от София: „Ако новият президент Плевнелиев не се справи с корупцията, както предизборно обеща, той може да завещае тази задача на наследника си, който би могъл да се казва Бойко Борисов. Премиерът вече обяви, че ще се кандидатира на президентските избори през 2016 година. И макар впоследствие да се отказа от тези си думи, през идните 5 години Борисов има достатъчно време, за да ги преосмисли още веднъж.”
А ние днес бихме допълнили: „И да премине в поредното си политическо превъплъщение, вероятно”.

Смекчаването на позицията на Филнадния по възможното членство на България и Румъния в Шенген генерира радостно очакване сред управлаващите в двете балкански съседки. Доколко оправдано, обаче, е то?
Само два месеца след като твърдо се противопостави заедно с Холадния на разширяването на Шенген, Финландия обяви, че оттегля ветото си върху приемането в зоната на България и Румъния и че е готова да направи компромис, подкрепяйки германско-френското предложение за поетапното включване на двете страни догодина. Финландският компромис, обаче, ще зависи от доказателствата /при поискване и писмени!/, свързани с необратимото развитие на съдебните системи, както и изпълнението на мерките за борба срещу международната престъпност и корупцията в двете кандидатки. Казано иначе, Финландия отново се солидаризира с Холандия в оценката си, че двете балкански съседки политически все още не са готови да се присъединят и че окончателното си решение Хелзинки ще вземе през февруари след констатациите в  междинните доклади на ЕК по правосъдие и вътрешния ред. Което означава, че на този етап отговорът е многозначителното:
„Ще видим”…
А тези дни в България има какво да се „види”.  След като през септември външният министър Николай Младенов заплаши Холандия, че ако не бъде приета в Шенген България ще блокира европейското законодателство и шенгенските реформи, а в края на октомври отмени визитата на холандския премиер Марк Руте в София, наскоро по телевизията сподели, че всичко това били тактически ходове на българската дипломация и чистосърдечно призна, че  „ние имаме проблем с българското правосъдие, който трябва да си решим” и че „решавайки този проблем, ще спрем да имаме проблеми по други теми в ЕС”. По същото време на конференция на ОЛАФ в София новоизбраният вицепрезидент и все още министърка на правосъдието Маргарита Попова направи забележителната откритие, че „корупцията е основния проблем, който стои пред политическите и социалните устои на държавата” и прогнозира, че “борбата с тежката корупция, провокирана в политически структури, които водят до сриване на социални системи, ще бъде тежка и продължителна”. Случайно или не, двете изявления съвпаднаха и със знакова публикация в „Юропиън войс”, издание от групата на британския „Индипендънт”, в която след като проследяват кариерата във властта на вицепремиера и вътрешен министър Цветан Цветанов, авторите заключават: „Но за голямо съжаление на българите приемането на родината им в Шенген стана част от дневния ред на Европа едва когато политическата звезда на Цветанов започна да залязва”.
Дешифриране на шенгенските депеши
Дали темата за новите членки на Шенген ще влезе в дневния ред на Европейския съвет през декември е все още неясно, доколкото кризисните финансови и политически турбуленции в съюза все повече изместват други важни въпроси. А и сигналите около самото разширяване са доста недвусмислени, стига да бъдат разчетени правилно. В началото на месеца Гърция беше остро разкритикувана заради сериозното изоставане в борбата с нелегалната имиграция и рухването на нейния международен имидж. Холандският министър на социалните грижи и заетостта предложи удължаване с още две години на ограниченията за българи и румънци на трудовия пазар в своята страна. Самият финландски министър по европейските въпроси Александер Стуб спомена за технически и политически критерии, които няма да са част от механизма за наблюдение на ЕК, а отделен процес, в който тепърва предстои да се работи „ръка за ръка”.
Тумба-лумба, де бре, де!
Очевидно за очертаващите се бедни и неспокойни коледно-новогодишни празници правителството на ГЕРБ  много би искало да ободри българите с благата вест, че от 2012 година ще могат безпроблемно да прекарват в 25-те шенгенски държави колкото си искат самоделна ракия и буркани с домашна лютеница. Това обяснява и медийната шумотевица около смекчаването на финландската позиция, която по същество обаче се оказва същата. Или както се провиква радичковият Араламби „ти на нас ни дай суматохи да свършваме”, за да заключи после дълбокоумно: „Араламбене му е майката!”

Оставката на известният социолог доц. д-р Цветозар Томов от Пловдивския университет по повод удостояването на някогашния футболист Христо Стоичков с почетна академична титла породи силна обществена реакция. За какво говори тя? Едва ли следизборният дъжд от почести към иначе популярния в миналото футболист Стоичков изненада българите. В продължение на цялата предизборна кампания неговото близко приятелство с министър-председателя и старата му слава сред футболните запалянковци бяха използувани за открита агитация в полза на кандидат-президентската двойка на ГЕРБ. И отплатата не закъсня. За по-малко от месец хлевоустият някогашен голмайстор беше удостоен от външното министерство с патент за почетен консул в Испания /там, по думите на премиера Борисов, той бил не консул, а Господ!/ и обявен за „доктор хонорис кауза”, сиреч „доктор по заслуги”, на Пловдивския университет за принос за развитието на студентската физкултура и за „невероятното му футболно минало”.

Мъчни хора

Изненадващото беше друго –намери се достоен човек, при това известен учен-социолог, който подобно на хлапето от приказката на Андерсен за новите дрехи на царя се осмели да заяви публично, че любимецът на премиера и запалянковците с прякори „Камата” и „Мамата” /заради любимата му псувня/, е „впетачляващо неук е необразован човек”, чието награждаване с академична титла е унизителна и срамна традиция. И в знак на несъгласие Цветозар Томов си подаде преподавателската оставка.

Подобна беше постъпката и на преподавателят в Художествената академия проф. Велислав Минеков. През лятото той отчетливо заклейми създаването на държавно финансирания с милиони левове в кризата „Музей на социалистическото/ разбирай на „тоталитарното”!/ изкуство”, след което като член на управата на СБХ успя да се пребори срещу недостойното решение за удостояване на министър-председателя Борисов за почетен член на художническия съюз. Просто професорът се изправи публично и заяви, че перфидното изнудване на неговите колеги от страна на културния министър Рашидов за това решение е „унижение” и „обществена подигравка” за гилдията. И в крайна сметка отстоя позициите си, макар с все още неясна цена за своето неподчинение.

Лица, заровени в килима?

Вероятно в България има още хора, които биха изкрещяли публично „царя е гол” пред водевилното шествие на управляващите. Но малцина, уви, се осмеляват – днес безработицата и бедността дебнат зад всеки ъгъл на сиромашката държава. Но макар скрити в анонимното пространство на интернет, българите реагират и често тяхното мнение клокочи от напрежение! Вярно, през лятото на миналата година почти тихомълком частният университет в Перник успя да удостои с любимата за обосялите висши училища титла „доктор хонорис кауза” не друг, а самият премиер, но малко след това форумите и социалните мрежи буквално загряха от възмущение, когато се разбра, че пошъл естраден вицаджия е номиниран от правителството за консулска длъжност в Чикаго. Или наскоро, когато ден след изборите водачите на креслива политическа формация изприпкаха при министър-председателя, когото цяло лято люто се заканваха да свалят, удариха чела в килима и набързо от „непримирима” се трансформираха в „отговорна” опозиция на властта.

Наричат хората с труден, неспокоен характер, „чепати”. Колкото и да е странно, такива българи, макар и единици, все още съществуват. Въпросът е дали ще дойде време, когато не само отделни личности, но и т.нар.гражданско общество ще започне да проявява по-упорит характер и вместо изгладняло да ръкопляска на „новите дрехи на царя”, ще започне да се вслушва и в думите на чепатите хора. Сиреч на онези, които понякога успяват да преборят системата на подмазвачеството и на политическите трикове.

Вече 22 години по страна инерция медиите продължават да маркират датата десети ноември. За повечето млади българи днес този ден не говори почти нищо, а за по-възрастните обикновено е повод за тъжна усмивка, прородена от спомена за една красива, но вече много далечна илюзия. И отдавна избледняла мечта за промяна.

Странно защо в съзнанието на хората десети ноември е останал не със знаковия тогава Ноемврийски пленум на ЦК на БКП, на който партийната върхушка осъществи на местна почва започналата след рухването на Берлинската стена контролирана смяна на смятаните за несменяеми дотогава лидери на комунистическата империя. Този ден и днес се свързва единствено с образа на Тодор Живков и театралното му сваляне от властта. В съзнанието на българите обикновено преминават повтаряните до втръсване видеокадри на шашардисания от разиграващия се пред очите му вътрешнопартиен преврат правешки водач с увиснала мандибула, но малцина имат спомен за дереджето на държавата непосредствено около въпросното събитие.

Мирният погром на промените

Преживяла след Втората световна война половин век на национализация, колектевизация, съветизация, индустриализация, социалистическа интеграция и какво ли още не, в края на 80-те години българската икономика се оказа с външен дълг от 10 милиарда долара, които представляваха 40 на сто от валутните запаси на комунистическата държавица със санитарно ниска конкурентноспособност и рухнали пазари в системата на т.нар.СИВ /Съвет за икономическа взаимопомощ/. В първите години след промяната дългът на страната набъбна още 4 пъти, шоковата терапия на цените в началото на 1991 забави реформите и криминализира приватизацията и се стигна логично до финансовия колапс през 1997, когато доларът вече струваше 3000 български лева и държавата беше принудена да се „самогипсира” в т.нар.”валутен борд”. За кратко време емиграцията и ниската раждаемост стопиха населението с близо 3 милиона души, а здравеопазването, качеството на живот / и до днес по-ниско от това в комунистическа Куба!/, жизнения стандарт за две десетилетия притиснаха държавата на дъното и трайно превърнаха българите в най-окаяните сиромаси на континента. Това продължава до днес.

Такова животно нема!

Неслучайно 22 години след т.нар.”демократични промени” чуждестранни наблюдатели продължават да констатират, че замразените пенсии и заплати „ възмущават българите, които са сред най-бедните граждани на ЕС със своите средномесечни възнаграждения от около 300 евро”/АФП/31.10.11/, че „20 на сто от българските семейства живеят под прага на бедността”/ АП/24.10.11/ или че българските политици продължават да залъгват хората със „засилване борбата срещу безработицата, корупцията” и да ги плашат с „деликатното положение на етническите малцинства в страната”/Ройтерс, 23.10.11/. В изследване по повод 20-та годишнина от рухването на Берлинската страна социолози от американския „Пю рисърч сентър” констатираха, че българите продължават да предпочитат „силния лидер” пред „добрата демокрация”, както и че страната им отчита най-големия спад в Източна Европа в одобрението на демокрацията. Което поставя въпроса дали същите онези автори на дворцовия комунистически преврат от 1989 година още тогава не са се погрижили демокрацията в България да не е съвсем нормална и нейната икономика да е далеч от представите за „пазарна”?

Грижовните настойници на народа

Погрижили са се, и още как! Непрестанните им „грижи” продължават и днес. Благодарение на тях успешно беше създадено новото мнозинство българи, които са покорни на властта и със страх гласуват за нея. Мнозинство от изнемогващи граждани, които не вярват, че могат да произвеждат, камо ли да контролират властта в полза на обществото. Сериозната публична политика още в зародиш беше подменена от медийната чалга и жълтения, от измислени интриги и постоянни скандали, предназначени да ангажират изцяло общественото внимание. Стигна се до уникалната ситуация цялата разнородна и креслива политическа опозиция в страната да настоява единодушно за касиране на скорошните президентски и местни избори заради флагрантните манипулации на властите и купуването на гласове. Българската демокрация се докара дотам, че няколко стотин хиляди граждани, проявили през последните 20 години наивността да поживеят за кратко в чужбина, бяха лишени от конституционното си право на глас с поставянето им чрез МВР в т.нар.”забранителни” списъци, редом с осъдени криминални престъпници и лица лишени от граждански права. И това се случва в европейска България днес, сега, през второто десетилетие на 21-век, пред очите на Европа и света…

Затова, всъщност, датата Десети ноември ще продължи да избледнява в миналото като мимолетен исторически спомен. А нейното епизодично отбелязване ще звучи по-скоро като „тъжен помен” за нещо отишло си от този свят преди да се роди.