Още в първите дни на своя мандат новият президент  Росен Плевнелиев предстои да се сблъска с икономическите и финансови проблеми в ЕС  и отражението им върху България.  Какви предизвикателства поражда подобен сблъсък?
Скокът на все още победно-еуфоричният 47-годишен президент във водовъртежите на вътрешните и европейски проблеми вече е факт – посланиците на страните от ЕС и държавите кандидатки чрез своя полски говорител му подсказаха в София, че България „може да се развива  по-бързо” и му пожелаха успех в тази кауза. Изключително важно пожелание към човек, който сам призна по телевизията тези дни, че се е „политизирал” /сиреч се захванал с политиката/ за първи път през септември 2008 и след това чистосърдечно възкликна: „Ето, вижте три години по-късно вече докъде го докарахме…”
Политиката като брюкселско зеле
Новоизбраният държавен глава с тригодишен политически стаж сега разполага с малко повече от два месеца за  да навлезе в иначе старателно заобикаляната от него самия и изборния му щаб предизборна тема, наречена „европейска политика”. При това в нейните, уви, кризисни измерения. Защото към 22-ри януари догодина, когато е официалното му встъпване на поста, той ще трябва да е оставил зад гърба си трите министерски години, през които, както сам твърди, е управлявал „20 хиляди човека и европейските милиарди” и да е навлязал в материята, с която на Стария континент днес си блъскат главите едни от най-образованите и опитни политици със дълъг стаж  и утвърждаван през годините авторитет в европейските структури. И с багаж в дипломацията, естествено, какъвто новият български държавен глава, по собствените му думи по телевизията, е трупал през последните две и половина години, като е „обядвал, вечерял, ходил къде ли не по конгреси”. Знам едно, каза още той, „трябва да бъдеш себе си, трябва да имаш кауза и трябва да можеш да го кажеш поне на някои европейски езици. Аз говоря перфектно и немски, и английски”.
Българското неделно училище
Впечатляващо твърдение, но по актуалните международни проблеми  новият президент ще трябва да говори и на родния си език. При това не толкова на обикновените българи, които от години мерят европейското си битие със „самочувствието” на най-окаяните бедняци в съюза и отдавна вече приемат приказките на властимащите по-скоро като подигравка, отколкото като нещо сериозно. Най-трудните разговори предстои да бъдат с неговия довчерашен правителствен шеф, стига новият президент да набере достатъчно кураж да ги започне. В тези задължителни диалози би трябвало да се обсъждат активно не само надвисналите опасности пред евентуално ново задълбочаване на финансовата и икономическа криза, но в тях да бъдат съгласувани и прилагани общи действия в европейската политика на страната. Новият държавен глава би следвало да може да бъде критичен не само към грешките на отделните министри и властови ведомства, но и към дейността на самия министър-председател, когато това се наложи. И да е в състояние да обясни убедително защо европейците иронично повдигат вежди, когато им се дава акъла да приравнят пенсиите и доходите си с българските, или колко е нелепо всъщност да се говори публично, че българите били щастливи от нещастието на гърците, защото тяхната драма била от полза за България.
Би следвало, обаче…
Да отстояваш позициите си на президентски коректив на изпълнителната и законодателна власт, сиреч на онези, които са те сложили на най-високия държавен пост е трудна, почти непостижима цел при сегашните политически нрави в България. Но не и невъзможна, стига новият екип на „Дондуков” 2 да успее да си извоюва политическата еманципация, която по конституция трябва да има президентската власт. Дали това ще се случи е въпрос, чийто отговор може да се даде както твърде скоро, така и безнадеждно късно. В зависимост от способността на новия президент да успее бързо да изплува на повърхността след скока си в бурните вътрешнополитически и международни води. И след това да се научи да преодолява опасните течения в тях.

Кулминацията на съвременната финансова, икономическа и политическа драма на Гърция вероятно все още предстои, но дали е коректно  в тази  тежка ситуация гърци и българи да се джафкат по един или друг повод в опит да крепят разклатеното си самочувствие?
Невъздържаният, а понякога и оскърбителен тон в публичното пространство на двете съседни, при това приятелски държави, е етично необясним и европейски недопустим. През тревожните месеци на финансовата и икономическа криза, от умерено ироничен и раздразнен, езикът в Гърция и България на моменти започна да става доста остър и ироничен. Факт, който буди съжаление, още повече, че в тези трудни за Европа дни напомня удивително на балканската поговорка
„Присмял се хърбел на щърбел”
Още в началото на годината, когато протестиращи гръцки фермери блокираха за дълго време  ГКПП Кулата, в някои гръцки електронни медии и интернет страници беше цитирано изказване на премиера Папандреу, което истински жегна българите. В него той предупреждавал съгражданите си, че ако не се съгласят с антикризисните мерки ги очаква „съдбата на България”, питал пенсионери дали искат да получават както в северната им съседка по 50-100 евро, а не по 800-1000 евро както е у тях, интересувал се дали желаят да живеят в „лунно бунище”, на каквото прилича с дупките и боклуците си тази страна, и сам си бил отговорил:   „ Ние винаги сме били по-цивилизована нация от нашите северни съседи и винаги сме успявали да се обединим в трудни моменти”. Впоследствие българското външно министерство опроверга твърденията, че Папандреу е изричал подобни думи и помоли местните медии да не се поддават на непроверени и спекулативни информации.
Лека нощ, деца!
В началото на лятото, отново в интернет под заглавие „Тихо да не събудим българите”, неизвестни гръцки студенти, които следват в България, публикуваха текст, който също изобилстваше от оскърбителни констатации. Като например, че макар недоволни от живота си, българите не протестират като гърците, че техните млади връстници в иначе „красивата, но изкорубена и ограбена държава” са се отдали само на „кючеци, маанета, пиене, мацки, наркотици и побоища”, а онези, които не харесват подобен живот, емигрирали постоянно. Отново в опит за запазване на добрия тон, въпросната публикация беше обявена за недостоверна, тъй като била анонимна. Преди броени дни, обаче, български тв-канали разпространиха кадри от вълненията в Атина, на които протестиращи гърци открито критикуваха правителството си затова, че иска да ги докара до „жалкото положение на българите”…
Копаница или сиртаки?
Докато подобни изявления от гръцка страна върлуват предимно в интернет и по-рядко сред протестиращите гърци, в България те се превръщат в акцент от политическото говорене на влиятелни фигури в управлението, както и в назидателен медиен рефрен, възхваляващ финансовата и икономическа политика на правителството. През юни, когато президента Първанов изплю най-сетне камъчето, че подготвя оставането в политиката след края на своя мандат, премиерът Борисов обяви, че ако това се случи, „България ще фалира като Гърция”, макар този фалит все още да не е потвърден. Дори след гласуването преди седмица в родната си Банкя, министър-председателят надълго и нашироко разясни пред съгражданите си, че за този „хубав живот” – да работиш малко и да вземаш много пари –  трябва да се плаща и обяви категорично, че България няма да покрива сметките на Гърция.
Ловешкият оракул
Много по-директен в изявите си се оказа финансовият министър Дянков. След радостното, трето поред за последните две години обявяване края на кризата в България пред германския „Ханделсбладт”, той продължи канонадата се от критично-поучителни вербални залпове към южната българска съседка. От тях  стана ясно, че гръцката криза улеснявала прилагането на „финансово дисциплиниращи” мерки в България / причинили, между другото на местното население не по-малки лишения, отколкото тепърва предстоят на гръцкото!/, че търговията с южната  съседка била „колабирала напълно”, както и че новата минимална работна заплата на българите от немислимите 135 евро, е вече по-висока от миналогодишната с цели 15/!/евро, което било доказателство за усилията на кабинета да облегчи живота на гражданите в кризата. Пред „Ди Велт” миналата седмица Дянков констатира злорадо, че българите „до известна степен са щастливи от нещастието на гърците”, защото кризата при тях щяла да бъде от полза за България. А тези дни, подобно на една  съвременна Касандра, по държавната телевизия той  направи своето пророчество: „гърците дълго ще страдат, докато ние ще живеем трудно, но след това ще бъдем по-добре от Гърция”!
Ще ме гониш, но няма да те стигна
Накрая малко статистика. Само през тазгодишния туристически сезон над 70 хиляди българи са предпочели за лятната си почивка Гърция пред българското Черноморие. В южната съседка на страната продължават да намират препитание близо 300 хиляди български гастарбайтери, които въпреки сегашните трудности предпочитат да останат там. Авторитетни икономисти твърдят, че сред основните причини за гръцката криза са ниската конкурентноспособност, слабата иновативност на икономиката, неефективните обществени услуги, раздутата до спукване администрация и липсата на реформи. Да ви напомнят за нещо твърде познато и българско тези констатации?
Колкото до последствията от голямото постижение на българското правителство, наричано „финансовата стабилност” или „финансова дисциплина” според случая, те стават все по-видими видими с оформящите се често опашки край кофите за боклук. Не за изхвърляне, а за търсене на нещо за ядене в тях.

Първите публични изяви на новоизбран политик могат да бъдат много показателни за плюсовете и минусите в неговия реален профил. Какво демонстрира новият български президент в своята победна изборна нощ?
Изборите в България не успяха да ентусиазират новинарски европейските и западни медии  – големите информационни агенции маркираха началото на кампанията единствено с протоколни информации, отразиха бегло двата кръга на вота, а само няколко по-сериозни издания лаконично осведомиха читателите си за избора на новия държавен глава. Малко по-засилен интерес демонстрираха руски медии, чиито пратеници съставляваха преобладаващата част от официално акредитираните за събитието 50-тина чуждестранни журналисти, макар че  тяхното внимание беше съсредоточено основно върху българо-руските отношения и най-вече около бъдещето на руските енергийни проекти. От което личи, че в чужбина липсват очаквания за някакви промени в българската външна политика след избора на новия президент /чийто пост е възприеман по-скоро като церемониален/ още повече, че той е доказано брандиран политически продукт на управляващата партия и най-вече на нейния лидер и шеф на изпълнителната власт.
Долу церемониите!
Впрочем, новият президент също демонстрира отсъствие на някакъв особен интерес към външната политика и международните отношения на своята страна. В предизборната си кампания той артикулираше основно предварително заучени клишета за европейското и евроатлантическо сътрудничество, а липсата на опит в дори в общоприетия официален етикет лъсна най-вече в изборната нощ, когато еуфоричният победител пропусна да се обърне пряко към представителите на почти целия дипломатически корпус в София, дошли на крак да чуят /и съответно да препратят по своите канали/ неговите първи официални послания. И тъй като в тях въобще не стана и дума за външната политика на все пак суверенната европейска членка България, новата вицепрезидентка се опита да коригира конфуза обръщайки се към дипломатите с обичайното ”Ваши превъзходителства” и както с няколкото общи фрази потвърждаващи верността и любовта на новоизбрания екип към идеята за обединена Европа. Естествено и тя пропусна спомене не по-малко важните отношения с партньори като САЩ или Русия, чиито посланици с надежда очакваха да доловят нещо в тази посока, но…Вместо това те биваха осведомявани в залата за пристигащите по мобилния телефон на /забележете!/ вътрешния министър смс-и с поздравления/ пак забележете!/ към новия президент, които /отново забележете!/ бяха свойски огласявани от премиера Борисов по следния начин: „А, имаме поздрав от президента на Гърция и канцлера Меркел. Благодаря”. Малко по-късно, пак странно защо, той препрати поздравлението на Берлускони към … Станишев.
Носталгия по 16-та съветска република?
Малко по-шлифовано в изборната нощ се представи победения кандидат-президент от БСП. Бивш външен министър и настоящ евродепутат, той рутинирано поласка дипломатическата аудитория с протоколното обръщение, но пък в словото си за съжаление пропусна да повтори една своя крилата фраза, докарала до истински екстаз участниците в събора на руско-българската дружба край язовир „Копринка” в началото на септември. Тогава, в навечерието на кампанията, след пламенно слово за дълбоките корени на вечното и свято приятелство, за общото славянство, за азбуката и духовността, левият претендент за държавен глава беше издигнал лозунга: „Който е русофил, той обича България!”. Лозунг, които го нарежда по достойнство в исторически незабравимата тодорживковска плеяда юнаци, подготвяли присъединяването на страната към тогавашните съветски републики. И който /отново странно защо!/, не му беше припомнян в т.нар.предизборни дискусии нито от неговите опоненти, нито от иначе напористите местни журналисти!
Който се учи, той ще сполучи!
Но… всяко зло, за добро. Макар че „доброто” от новоизбрания български държавен глава би могло евентуално да се появи едва след интензивен курс по външна политика и дипломация, който да позапълни видимите дупки в неговата ин
женерна подготовка.  И спешно, тъй като ако обучението се проточи през целия президентски мандат, доста трудно ще бъдат реализирани гръмките обещания за „ускоряване на европейското развитие на страната” или за новата „модерна държавност”. Просто защото успешното пътуване на една бедна държава към нормалния свят преминава не само по закъснелите й недостроени магистрали, но често зависи и от използуването на обръщения като „Ваши превъзходителства”, да речем.