Днес /сряда, 07.03.12/ е последния срок, до който кадрите от висшата управленска и държавна администрация трябва да са върнали или дарили получените от тях бонуси. Отказалите да сторят това би трябвало вече да се намират в ръцете на „лошия” вицепремиер и вътрешен министър Цветанов, който по волята на премиера Борисов следва  незабавно да ги уволни от заеманите длъжности. С което на обществения скандал около допълнителните доходи за въпросната група ще бъде поставена точка. Или по-скоро многоточие…

През юли 2009 представяйки пред парламента програмната декларация на току-що избраното си правителство, премиерът Борисов изброи деветте принципа, по които ще се ръководи новото управление. Първият, за „повишаване на доходите на българските граждани, растеж и стабилизиране на икономиката”, е неуместно да бъде припомнян днес, най-малкото заради тежката икономическа криза, от която страната героически продължава да излиза вече трета година. Особено впечатляващ обаче е осмият управленски принцип на ГЕРБ, свързан със „завършване на административната реформа” и „целенасочена работа за повишаване на административния капацитет”, отговорността за която тогава изцяло пое правителството. И то действително като че запретна ръкави. В началото на 2010 вицепремиерът Дянков представи проект за реформа в администрацията, в която освен стартиралите вече масови съкращения се предвиждаха структурни промени в отделните министерства и куп други мероприятия, които да доведат до икономии за държавния бюджет. Сред  тях, например, се открояваше решението затворниците сами да си месят хляба и да отглеждат животни, с месото на които ще се хранят, като така чувствително облекчат издръжката на затворите.
Оценка „слаб”
Резултатите от шумните реформаторски усилия не закъсняха. В оценката на ЕК  на изготвените  от кабинета през миналата година Конвергентна програма за 2011-2014 г и Национална програма за реформи евроекспертите още тогава посочиха, че промените се фокусират главно върху съкращаване на щатове и няма да подобрят в достатъчна степен нито работата на чиновниците, нито бизнес средата в България. Констатирано беше също, че тежките бюрократични процедури остават и унищожават ефекта от ниските данъци, че борбата с корупцията в средите на регулаторните органи и институциите свързани със защита на конкуренцията не е ефективна, а това оказва отрицателен ефект върху икономическото и социално развитие на държавата, пречи и на усвояването на еврофондовете.
Изморените чиновници и бодрите данъкоплатци
По  същото време кабинета изслушва доклад на оглавявания от вицепремиера и финансов министър Дянков Съвет за административната реформа, в който обаче липсват данни откъде са били съкратени посочените 12 хиляди чиновници, не става ясно какво е спестено от държавата с въпросните уволнения, нито колко са бюджетните чиновници в МВР, отбраната и магистратите. В документа отсъства и ключово важния раздел за разходите извършвани от самата администрация. На базата на данни от документа анализатори от Института за пазарна икономика стигнаха до извода, че след като 30 на сто от администрациите нямат система за документооборот и в почти 40 на сто от тях липсват системи за управление на база данни, че след като в отчета дори се говори за феномена „изморени чиновници”, данъкоплатците трудно биха повярвали, че подобна администрация би могла да направи живота им по-лесен и по-добър както и че подобна организация може да повиши ефективността на държавните чиновници.
Давай чичо, давай бре чичо!
Дори повече. При липсата на прозрачност,  както и на точни принципи и правила за отчитане дейността на отделните административни звена, съмненията на българската опозиция за раздадени в ГЕРБ милиони левове за бонуси през миналата година, за противозаконно платено участие на зам.-министри и висши чиновници в  различни управетелни съвети, за парично награждаване на партийната лоялност на определени служители, започнаха да придобиват реални измерения. Връщането на получените пари далеч не заличава нарушаването на закона, ако такова бъде доказано то може да е само смекчаващо вината обстоятелство, припомнят тези дни от опозиционната левица, при това съвсем аргументирано.
Така след днешния окончателен премиерски срок за връщане на премиите очакванията, че на скандала ще бъде сложен край, могат да се окажат преждевременни. Просто защото при отсъствието на реална и ефикасна административна реформа, всичко е обречено да се повтаря. При това още по-скандално и все по-неморално.

От самото обявяване през 1990 година на 3-ти март за национален празник, неговото честване нагорещява емоциите между русофили и русофоби в България. Известният български историк проф. Пламен Цветков, който е преподавател в НБУ и автор на повече от 10 научни труда, свързани с дипломатическата и политическа история на 20-ти век, убедено смята, че България има нужда от нов национален празник.
Започват ли вече българите да четат собствената си история като достоен народ след 22 години демокрация или все още я гледат през нечия чужда лупа?

Според проф. Пламен Цветков самият факт, че още се говори за наличие на русофили в България показва, че значителна част от българите, които се смятат за такива, продължават да четат собствената си история през чуждия поглед на Русия. За съжаление този русофилски, а това  според историкът означава противобългарски прочит на историята, продължава да заема и днес съществено място в учебниците, по които предметът се преподава в училищата. Самото деление, че тогава, в края на 19 век, имало едни русофили и русофоби, е крайно изкривена и елементарна представа за нещата, продиктувана отново от същия този чужд прочит на собствената история. Залогът тогава е бил самото съществуване на българите като народ и на България като държава. Тези, които се наричат русофили, всъщност са били проводници на руската имперска политика. Тази политика е имала за цел да завладее Цариград, Босфора и Дарданелите, и очевидно при нейното осъществяване просто е нямало място за съществуването на държави като Румъния и България, уточнява проф.Цветков.
И все пак 3-ти март е оспорван не толкова като дата, колкото като ден за национален празник. Защо?
Действително тази дата не бива да е национален празник, твърди историкът. Единственото събитие, достойно да се чества от българите на 3-ти март, е Брест-Литовския мирен договор, сключен на този ден през 1918 година, когато България заедно със своите съюзници от Първата световна война – Германия, Австро-Унгария и Турция – е на страната на победителите. Това е договор, който не носи някакви териториални придобивки за страната, но е документ, който я спасява от унищожение, тъй като е резултат от големия подвиг на българската войска в Добруджа и по-конкретно за невероятния героизъм на конницата на генерал Колев. И благодарение на военните победи в Добруджа, страната за пореден път отблъсква руската агресия към Цариград и проливите, и оцелява като държава. Факт, който за мен е много по-важен, отколкото осъществяването на националното обединение по-късно, уверява проф.Пламен Цветков.  Естествено когато малка държава отблъсне агресията на велика сила, тя заплаща по-висока цена и тази цена в случая е непостигнатият национален идеал, който е движел няколко поколения българи в тези години.
И все пак, за разлика от Паметника на Съветската армия в София, на никой българин днес не му и хрумва да оспорва паметника на Шипка, да речем?
Шипченският паметник е нещо друго, пояснява проф. Цветков. Трябва да се прави разлика между самата война и договорът, с който тя приключва. И той не е Сан Стефанският, а Берлинският договор. Санстефанският договор е предварителен мирен договор, който фактически регламентира окупацията на България от Русия и е продукт на известният граф Игнатиев. „Шипка” е нещо съвършено друго. В случая става въпрос не за руско-турска война, както обикновено я наричат българите. Аз предпочитам да я наричам войната от 1887- 78 година, защото срещу Османската империя тогава воюват няколко държави и народи, уточнява историкът. Това е Русия с основната си армия, но там са румънците и  българите с немалка военна сила/ в сравнение с руската тя е по-малка, но общият брой на опълченците и четниците в тази война се пресмята на 35 хиляди българи!/. Може да се прецизира също, че тогава Русия не воюва с Турция, която е създадена 40 години по-късно от Ататюрк, а  с Османската империя, което е по-точно понятие, макар че и тогава българите са наричали империята Турция. По-същественото е друго –във войната участва и Сърбия, която се включва към края, а всички тези сили, Русия, Румъния, България и Сърбия, всъщност преследват свои различни цели. За Русия това е войната, с която тя се стреми да си осигури хинтерланда Цариград, денонсирайки по същество България. Сърбите искат да заграбят Нишко и Поморавието, които дотогава са били част от територията на българската екзархия. Румънците воюват за независимост, тъй като през този период те са били васални на Османската империя.
Освободителна ли е била, все пак, тази война за България?
Несъмнено българското опълчение и четници се бият за свободата на своята родина, уточнява проф.Цветков. Целите на Русия, обаче, не са били освобождението на страната и това е обилно документирано. В договора от Сан Стефано договор се говори не за България, а за „балканска област” и това може да се прочете  в архивите на руския окупиционен фонд. Македония можела да бъде включена в тази „балканска област”  само ако България остане протекторат на Русия и други подобни неща могат да се прочетат в архивите! И името на България не фигурира там! То се появява едва в Берлинския договор, който налага международен контрол върху руската окупационна администрация, който ограничава времетраенето на руската окупация от две години на девет месеца, и който изрично задължава Русия след изтичането на 9-месечния период да изтегли всичките си войски от страната. Това е договора, който по признанието на историци дори от противниковия политически лагер, всъщност полага основите на съвременната българска държава.
Разграден двор ли е все още българската история? Защо повечето мастити български историци се оказаха хора на ДС, та и бившия президент, който също е историк, барабар?
Бившият президент не е точно историк, а само е завършил история, уточнява проф. Пламен Цветков.  За да стане човек историк трябва да мине известно време, да поработи като такъв и тогава  може да се нарече историк. За съжаление по време на комунизма историята не се смяташе за наука, а за идеологическа дисциплина. Тя служеше не както бащата на модерната историография Леополд фон Ранке сочи, че целта на историята като наука е да разбере какво всъщност се е случило, а тогавашната идеологическа дисциплина просто помагаше да търси оправдание за режима. Поради това за съжаление в историческите среди има силно присъствие на хора все още с комунистически убеждения, които  служат не на науката, а на Москва, заключава проф.Пламен Цветков.