„В най-популярните български вестници ромите най-често са представяни като престъпници: убийци, изнасилвачи, брутални и крадливи, т.е като заплаха”, „Негативните качества се приписват на ромския етнос като цяло, което води до перманентното му дамгосване”, „В значима част от публикациите се наблюдава вражебна реч спрямо ромите, която би могла да бъде определена като „слово на омразата”, „В българската преса се проявява т.нар.”институционален расизъм”, като явлението е разпространено в полицията, държавните служби и медиите” – това са част от изводите в изследването „Образът на ромите в централния български печат”, осъществено от екип под ръководството на д-р Иво Инджов, медиен експерт и преподавател по масови комуникации по проект на Центъра за публични политики и застъпничество в София. Георги Папакочев разговаря с някои от участниците в състоялата се по този повод дискусия:
Защо в България обикновено се премълчават публикации в европейския печат за някои прояви на български роми, като просия, джебчийство, проституция?
Според Орхан Тахир, юрист от ромски произход и правозащитник, след събитията във Франция през миналата година западните политици са сключили сделка с българските си колеги, която се изразява в следното: „Ние не искаме роми в нашите европейски столици Париж, Брюксел, Лондон, Рим и затова сме готови да ви съдействаме да си държите ромите във вашата страна. Готови сме да  дадем нужните пари /известно е, че ЕС отпуска средства за тази цел на българското правителство/ и дори сме склонни да си затворим очите за някои не толкова демократични практики спрямо вашите малцинства”. В резултат на тази негласна договорка между западните и българските политици, темата не се дискутира широко, защото тя е болезнена за някои богати европейски страни. Целта е да се внуши, че всъщност проблемите се решават успешно, смята Орхан Тахир.
Глас купувам, глас продавам
Румян Русинов от Центъра за публични политики и застъпничество, който се занимава с ромската проблематика посочва, че българските медии са прекалено много концентрирани в изясняването на вътрешните ромски проблеми, а не с ромите, които се намират в чужбина, независимо дали това са български или от други страни. Според него  медийното отразяване на проблематиката в България се предопределя от силно негативното отношение към ромското малцинство, което се определя и диктува от включването на ромската тема в политическия дискурс. Ако в предишни години политиците се бореха за ромските избирателни гласове, сега те се борят за гласовете на онези, които са срещу ромите, констатира Румян Русинов.  За съжаление политическата класа създава отрицателното отношение към етническото малцинство чрез използуването на популизма за спечелването на повече гласове на изборите. На президентските и местни избори през 2011 година антиромското отношение изигра огромна роля и трябва със съжаление да кажа, че гласовете, които преди бяха подавани за партията Атака се преляха в управляващата партия ГЕРБ. От друга страна антиромския политически дискурс втвърди антиромските настроения в обществото, обобщава Русинов.
Медийният експерт д-р Иво Инджов признава, че цяло по-тиражните вестници рядко информират за тези проблеми, да не говорим, че липсват въобще задълбочени анализи и разследвания по тази смятана за „периферийна” тема. Неговите обяснения за това са, че доколкото темата е продаваема и вестниците се интересуват от нея, те все пак споменават за засегната „национална” чест, пишат за „нашите” роми, които са обект на „брутални” действия в Европа. От друга страна голямата част от българските вестници се съобразяват с правителствената политика, а тя е много пасивна политика по тези въпроси. Правителството  не защитава своите граждани, нито поставя въпросите за решаване на техните проблеми. Съществува своеобразен политически „паралелизъм” – правителството не се интересува или неглижира въпроса за ромите в чужбина, съответно медиите, следващи изцяло правителствената линия правят същото.
Бият Паниковски! Вече?
Каква е ролята на държавата за овладяване на отрицателните тенденции в отношението към етническите малцинства? Противопоставя ли се успешно тя на действията на крайните националисти и неонацистите?
Според юристът-правозащитник Орхан Тахир  българското правителство не противодейства по ефикасен начин на неонацистките групи в страната и не предприема необходимите мерки за предотвратяване на нови конфликти, подобни на този в Катуница. Дори обратно,  след събитията там през лятото на миналата година от арестуваните във връзка с погромите над 100 етнически българи, нито един от тях не беше осъден ефективно. Повечето предварителни разследвания бяха прекратени от прокуратурата, те въобще не стигнаха до съда. В същото време бяха постановени десетки неефективни присъди – участниците бяха освобождавани от ареста само с глоби / какъвто е случаят в Благоевград, където неонацистки нападател беше освободен единствено с глоба от 1000 лева!/. Мнозина твърдят, че липсва строгост на закона и по отношение на т.нар.”циганска престъпност”, казва Тахир,  но правосъдие липсва и по отношение на расистките нападения спрямо ромите. А пострадалите виждат и разбират това и то ги прави още гневни. От друга страна българските медии са подложени на  много силен политически и корпоративен натиск. Не е тайна, че свободата на словото се намира в опасност у нас, твърди ромският юрист-правозащитник. Според него  българските журналисти се оказват жертви на този натиск, а не може да се очаква от подчинени хора да представят истината по обективен начин. Поради това  съществува сериозен проблем с демокрацията в България, а този проблем се отразява и върху положението на малцинствата , върху отношенията между етническото мнозинство и малцинствата, посочва Орхан Тахир.
В омагьосания кръг на омразата
Експертът  по междуетнически отношения Михаил Иванов от своя страна припомня за сложния баланс за това къде завършва свободата на словото и къде настъпва ограничението на това слово. Свободата на словото според международните документи е стандарт, който подлежи и на ограничаване, но подобни ограничения трябва да бъдат предвидени със закон. Когато говорим за скандални антиромски публикации на  лидера на „Атака” се има предвид именно това, че той нарушава закона със своето слово и в този смисъл неговото слово трябва да бъде ограничено и той да бъде санкциониран, посочва Михаил Иванов. В България най-опасното сега е , че отрицателните нагласи, предрасъдъците по отношение на ромите, са обхванали цялото наше общество, обхванали са политиците, особено разпространени са тези нагласи сред държавната администрация и тогава се питаме защо държавата не реагира? Отговорът е, че хората в държавните институции са носители на на тези отрицателни нагласи. Сиреч попадаме в омагьосан кръг – в обществото съществува силен антиромски расизъм, съществуват много сериозни ромски проблеми, част от които произвеждат въпросния расизъм, а той впоследствие се оказва продаваема стока не само в политиката, но и за високи тиражи на вестниците. Ето как не можем да излезем от тази ситуация вече толкова време, заключава експертът по междуетнически отношения.
Медиен расизъм?
Медийният специалист д-р Иво Инджов  също посочва, че като цяло държавните институции в България страдат от „институционален расизъм” – това е един латентен расизъм със скрити предрасъдъци, стереотипи, повтарящи се действия и практики на неразбиране на малцинствата. Медиите също изпитват подобни настроения. Голяма част от журналистите вътрешно са настроени анти-ромски, а не толкова  изпълняват някаква поръчка по отношение на малцинството, констатира д-р Инджов. Това е проблем за медиите, а те са автономни и държавата не може много да интервенира в тях. От друга страна СЕМ не е типично държавен орган по статут, но той е един „книжен тигър” – не може  да  овладее негативните тенденции, а е известно, че вестниците нямат такъв надзорен орган. Въпросът е дали всеки може да си върши работата. Прокуратурата, когато има прояви на расизъм в обществото реагира ли своевременно? От изказванията на конференцията се видя, че не го прави. Когато медийната среда се влоши, редно е да интервенира СЕМ, но той трябва да има по-ефективни инструменти отколкото е писането на декларации. И тук всичко опира до медийната саморегулация. Медийните стандарти, стандартите за висок професионализъм, за спазване на етичните норми в журналистиката мога и трябва да се налагат стъпка по стъпка, но със средствата на саморегулацията. Ако журналистите, издателите, собствениците не узреят за това, картината едва ли ще се подобри, обобщава д-р Иво Инджов.

Само за първите три месеца от 2012 година трима президенти на европейски държави напуснаха постовете си – двама съвсем предсрочно и един след изтичане на законния му мандат. Какви са разликите и приликите в оттеглянето на бившите вече германски президент Кристиян Вулф, унгарски – Пал Шмит и български Георги Първанов?
Преждевреманната смяна на държавен глава е събитие, което обикновено фокусира върху себе си значителен обществен и медиен интерес, още повече след като причината са скандални обстоятелства. Когато подобни обстоятелства започнат да изникват след приключване на даден мандат, тогава интересът  към тях се разширява и неизбежно стига до прокуратурата, макар със закъснение.
Наказанието за преписвача
Въпреки публичните уверения до последния момент, че не възнамерява да подава оставка, унгарският президент Пал Шмит обяви, че сам се оттегля от поста  си. Избраният през 2010 -та с личната подкрепата на премиера Виктор Орбан, но не и на цялата управляваща партия ФИДЕС нов държавен глава, в продължение на две години лоялно парафира без възражения повече от 360 законопроекта на управляващото мнозинство, сред които и предизвикалият силно вътрешно и международно неодобрение медиен закон. Въпреки външната си незабележимост и вътрешнополитическа незначителност /функциите на унгарския държавен глава са основно церемониални/ Пал Шмит попада в скандал, при това със задна дата. Оказа се, че докторската му дисертация от 1992 г.  на спортна тема /самият той е двукратен олимпийски шампион по фехтовка/, е преписана почти дословно от изследване на негов български колега, който в края на 80-те години работи като дипломат в Швейцария. Плагиатството, довело през миналата година до скоропостижната оставка на германския военен министър Карл-Теодор цу Гутенберг, за броени дни успя да помете научната титла и политическата кариера и  на унгарския държавен глава.
Да си ритнеш кариерата
Месец преди него, официалната резиденция на германския президент в берлинският дворец Белвю, беше напусната от Кристиян Вулф след мощен обществен скандал за нарушения също със задна дата. Като премиер на провинцията Долна Саксония той уредил изгоден жилищен кредит от половин милион евро, след което, вече като президент, си позволи да заплаши вестник „Билд” за евентуалните разкрития около неправомерно получената сума. Лавината от критики срещу 52-годишния държавен глава оголи и редица други скандални случаи, но окончателното решение за оставка дойде след като прокуратурата на Долна Саксония поиска сваляне на неговия имунитет за започване на разследване за злоупотреба със служебно положение. Така с опит да прикрие някогашни прегрешения, бившият вече германски президент Кристиян Вулф загуби общественото доверие и също сам постави точка на политическата си кариера.
Зад президентския „плащ и кинжал”
За разлика от бившите си германски и унгарски колега, предишният български държавен глава Георги Първанов успя да приключи втория си мандат, макар и трудно.  През ноември 2001 г. някогашният научен сътрудник в Института по история на БКП, а след това депутат и председател на нейната наследничка – БСП, изненадващо побеждава на втория кръг от президентските избори смятания за фаворит на десницата тогавашен президент Петър Стоянов. Заедно с Първанов на „Дондуков” 2, обаче, влиза и една старателно прикривана дотогава тайна – сътрудничеството му с ДС. Непосредствено след официалното му осветяване през 2007 г като агент на ПГУ с псевдоним „Гоце”, опозиционната десница прави първото си искане за неговото отстраняване от длъжност. На следващата година отново следва настояване за импийчмънт – този път по повод източените 32 милиона евро по програмата САПАРД от тристранната коалиция, но намесата на Бойко Борисов, тогава все още само лидер на ГЕРБ, отново предотвратява процедурата. Броени месеци след влизането на ГЕРБ във властта през 2009, управляващите, сините, Атака и РЗС отново искат свалянето на Първанов за отказа му да отзове посланиците в Турция и САЩ, но напразно.  Натискът продължава и през 2010-та, когато избухва разправията с публикуваната стенограма на разговор между държавния глава и вицепремиера Дянков.
Изкупление за греховете?
Въпреки ендемичните скандали около президентската институция, в края на този януари Първанов предава ключовете от президентството на новоизбрания президент Плевнелиев със самочувствието на успешен държавен глава, който имал шанса да ръководи държавата в един „успешен и градивен за България период”. Днес, обаче става известно, че за същия този „успешен” и „градивен” период единственият европейски президент с псевдоним от комунистическите тайни служби и неговият вицепрезидент, генерал от резерва, са успяли да помилват над 500 тежки престъпници, повечето убийци и доказани рецидивисти, както и да дадат българско гражданство на над 80 хиляди души, сред които на лица с твърде спорно минало. Засега създадената по проблема временна парламентарна анкетна комисия все още разследва фактите, но твърде вероятно  е те да се озоват в прокуратурата.
Също със задна дата, но … по български модел.

Кои са половинчатите истини за АЕЦ ”Козлодуй” и „Белене? Какво трябва да знае българският гражданин за споровете между Румъния и България? Нужно ли е участието на двете балкански съседки в разговорите за промени в Шенген? Доколко уязвима е България със своите икономически дисбаланси? Отговори  на тези въпроси дава пред „Дойче веле”Меглена Кунева, първият български еврокомисар/2007-2009 г./ и лидер на сдружение „България на гражданите”. С нея разговаря Г.Папакочев:

Официалното  прекратяване на проекта „Белене”  даде вече яснота по проблема за Русия, но дали това се отнася и за  България? Или мечтаната от бивши правителства втора АЕЦ ще си остане за българите „радост в мъка, мъка в радостта”?

Това е така, защото не са изяснени всички детайли по тази сделка. „Половината истина обикновено е цяла лъжа”, припомня Меглена Кунева. По отношение на „Белене” страната имаше критерии както за безопасност, така и за нуждите на българската икономика – за какво ни трябваше съоръжението, къде щяхме изнасяме тока, колко безопасна щеше да бъде централата за нас. Спомням си когато започвахме присъединителните преговори с ЕК по „Козлодуй”, тогава нямаше нито един разумен глас от страна на политиците, включително и подписалите споразумението за извеждане от експлоатация на руските реактори там, който да постави безопасността като основен въпрос, както и въпроса за енергийната зависимост от Русия. Нямаше нито един глас! Помня това, защото тогава носех цялата тежест на този процес и не получих подкрепа от никой от тези политици, които днес така гръмко заявяват своята прозападна принадлежност по отношение на енергетиката. Все повече вярвам на делата, отколкото на думите, а тези политици смятат, че хората имат къса памет. Ако става въпрос за мен, аз съм тук, за да припомням!-възкликва първият български еврокомисар.
И все пак бившият министър-председател и съпредседател на „Синята коалиция” Иван Костов хвърли в българския парламент отговорността за решението за възстановяване на проекта АЕЦ”Белене” върху правителството на НДСВ през 2002г., когато по това време, по думите му, „министри са били Меглена Кунева и Даниел Вълчев”?

Твърденията за мое участие в съживяването на проекта Белене се покриват със споменатата „половин истина, която всъщност е цяла лъжа”, казва Меглена Кунева.  През първата половина на 2002 година, както твърди г-н Иван Костов, аз не съм била министър, Даниел Вълчев – още по-малко. По-късно станах министър,  а тогава бях само главен преговарящ. Това което се случи през 2002 беше приемането на енергийна стратегия, в която имаше срок за извеждане от експлоатация на 3 и 4 блок на АЕЦ „Козлодуй” и прякото ангажиране на страната да развива ядрената си енергетика. Тази стратегия беше разгледана обстойно в парламента, но тогава г-н Костов не спомена думичка за енергийната зависимост от Русия както и не каза нищо, когато по късно като премиер реши да вложи 350 милиона евро през съответни фирми в 3 и 4 блок за тяхото усъвършенстване,  след като беше заявил и подписал чрез своя външен министър г-жа Нейнски, че тези блокове ще излязат от експлоатация предсрочно. Защо въпросните 350 милиона бяха подарени за едно съмнително усъвършенстване на двата блока за мен остава само да гадая, твърди Меглена Кунева.  Аз съм била последователна в поставянето на тези изисквания, както и последователна в избора на страната с нейната прозападна ориентация. Казвала съм и тогава, когато г-н Костов мълчеше и другите бяха против, за съжаление, че въпросът откъде идва технологията има много голямо значение. Това аз не го чух нито през 2002-ра, нито през 2003, 2004-та и т.н. Да, констатира отново първият български еврокомисар, смятам че след като ветропоказателите в политиката разчитат на късата памет на хората, аз съм тук, за да помним каква е истината!

В очакване на решението за влизане в Шенген, България и Румъния успяха да влязат в спор за незначителна черноморска акватория и, което е още по-странно, за своите малцинства в съседната държава? Какви  опасности крие подобна разправия  и трябва ли спора да се води в дипломатическия “свят на мълчанието”, както апелира външният министър Младенов, след като румънският му колега Дяконеску го започна в медиите?

Меглена Кунева припомня, че такъв спор вобще не е съществувал по време на присъединителните преговори на България за ЕС и въпросът не е бил повдиган от нито от една от страните пред ЕК. Така че реакцията на комисаря по разширяването и европейската политика за съседство Щефан Фюле е напълно разбираема и той  подчерта изрично този факт. За мен беше изненада както реакцията на румънския първи дипломат, така и на българския му колега, тъй като това не беше реакция по същество, а по-скоро имаше за цел да съобщи на българското общественост, че спорът е стар и вече над 20 години той съществува, казва Меглена Кунева.  Мисля, че българският гражданин има право да знае, а не просто да научи, че проблемът е  наследен от предишни правителства, да бъде информиран какво е развитието му днес, как го оценява сегашното ръководство на българската държава и какви ще бъдат следващите стъпки за затваряне на възникналия въпрос. Твърдението единствено, че той съществува от 20 години не помага на никого.  В този смисъл е твърде важно да знаем какво, всъщност, съдържа дори и изразеният намек за акваториални претенции. Естествено, не става въпрос медиите да предават пряко заседанията от двустранните консултации, но дали има или няма напредък, с какво приключват те, какви са резултатите от всеки кръг, ако има такива, да, това трябва да се знае публично, подчертава предишният български еврокомисар.

Тези дни вицепрезидентката Маргарита Попова предупреди в Брюксел разговорите за промени в Шенген да не се водят без  България и Румъния и дори спомена за опасност от “дефицит на европейска солидарност” ако двете балкански кандидатки не бъдат включени в обсъждането. Дали някой не слага шенгеският тиган на огъня преди да е уловил рибата?

България и Румъния определено трябва да бъдат активни по тази тема, защото тя е част от т.нар.Стокхолмски процес, е категорична Меглена Кунева. По време  на присъединителните преговори ние бяхме страна-наблюдател и аз като преговарящ винаги съм се стремила, колкото  и на онзи етап да са били ограничени възможностите за определяща роля, да играем активна роля. В този смисъл г-жа Попова е права – да, ние трябва да участваме така, както участваме в разговори свързани с еврото и с европейската икономика, макар че не сме членки на еврозоната. Въпросът е да се дават доказателства защо по тази тема България има мнение, да се знае какви са последиците от всяка стъпка за страната при промяна на геометрията и правилата на държавите -членки на Шенген.

Спорно или не, но през февруари ЕК постави България в т.нар.”сив списък” на икономически уязвимите европейски членки  по Механизма, за ранно предупреждение на макроикономическите дисбаланси. И отново предстои твърде специално наблюдение. Тези дни страната официално коригира надолу прогнозата за икономически растеж през 2012 г. на 1.4 на сто, която беше дадена преди това от ЕК /МВФ прогнозира дори 1.3%/. Само кризата ли е причина за ниския растеж след като Европа излиза вече от нея?

Меглена Кунева смята, че кризата се отразява по различен начин на отделните държави и те влизат в нея и излизат по различен начин. За съжаление България не е част от държавите, които взеха бързи мерки за подобряване на своята бизнесреда, за стимулиране на бизнеса по правилен начин. Това не се случи. Единствената мярка, която се практикува в страната е затягане на коланите, а само с него няма как да се получи икономическия растеж. ЕК е напълно обективна, критериите са точни и да се спори с числата и техния анализ е доста трудно и аз не виждам никакъв успех от наша страна в посока промяна на споменатата негативна оценка, констатира бившият еврокомисар. Просто защото наистина икономиката ни върви надолу. А няма по-важна тема от растежа. Каквито и затягания да се правят, без структурни реформи рискуваме да изпаднем в състоянието на онова магаре, което тъкмо го научили да не яде и то взело, че умряло. Без промени в начина по който функционират икономиката, публичната администрация, управлението на публичните разходи, които при нас са много големи, при сегашните системи на здравеопазване, на социална политика, тогава няма как страната да изпълни бюджета. Сега с изземването на Сребърния фонд, който всъщност е един от най-важните стимули за хората и грижата, която всеки трябва да има към себе си , отново се отива към пълна зависимост от държавата. Просто това не е тази България, към която хората се стремяха в началото на 90-те, не е това, което искахме, заключава Меглена Кунева.

Навръх 2 юни, когато се отбелязва денят на Ботев и на загиналите за свободата и независимостта на България, предстои да бъде учредена поредната нова  политическа формация с името „Национал-демократична партия”/НДП/. Нейните основатели, предимно бивши членове на крайната националистическа партия „Атака” твърдят, че се обединяват около „идеята за националния интерес, за патриотичното начало, за съзряване и обединение на българския народ”, отхвърлят всички неработещи „авторитарни форми на партийно управление” и възнамеряват да сложат „край на крясъците по площадите” и на „празните призказки”. Кога и защо се появи на политическата сцена групата на българските националисти? Накъде се движат и какви са техните цели?
В периода между двете световни войни в България изникват първите крайно националистически партии и движения. Националното социално движение /НСД/ на проф.Александър Цанков става значима формация в тогавашния десен спектър преди 1934г., а другата националистическа групировка, „Звено”, дори завзема за кратко властта след майския преврат през същата година. Към края на 30-те, по германския националсоциалистически „тертип”, в страната се появяват крайните Съюз на българските национални легиони/СБНЛ/ и Ратници за напредъка на българщината /РНБ/. В наши дни следовниците на някогашните легионери и ратници шумно бият крак на т.нар. „Луков марш” по името на убития през 1943 г. краен националист ген. Христо Луков.
С барабани и факли
Парадоксално на пръв поглед, но т.нар.”нов национализъм” в България всъщност се появява в края на декември 1989 г., когато под натиска на улицата БКП е принудена да възстанови имената на покръстените български турци по време на „възродителния процес”. Индоктринираното от тодорживковските безумия и умело направлявано от ДС твърдолинейно ядро тогава се противопостави на партийното решение, в резултат на което се появиха знаковите Общонароден комитет за защита на националните интереси/ОКЗНИ/ и Отечествената партия на труда/ОПТ/. Едва ли днес някой си спомня за обявената в края на 1990 г. за кратко Разградска република, която дори успя да „скокне” срещу правителството на Андрей Луканов. Година по-късно по местния националистически небосклон за кратко прелетя създаваната в нелегалност от легионери още през 1955 година/както се твърдеше тогава!/  Българска национално-радикална партия /БВРП/, а през 2001-ва от „кадри” на нейната младежка структура се пръкнаха Българския национален съюз/БНС/ и подсобното му движение „Гвардия”, което си беше ушило  специални униформи и се бореше срещу терора, който упражнявала „една малцинствена група” в страната, сиреч ромите. По-късно от БНС се отдели т.нар.”Национална съпротива – България”, чиито членове побързаха да пребият с юмруци и кубинки няколко крайнолеви активисти в столичен трамвай.
Комплексираните водачи
В началото на 2005 година в съда е регистрирана официално „патриотичната и националистическа” партия „Атака” /по името на „Der Angriff”, основания от Гьобелс печатен орган на берлинските националсоциалисти/. Само година след това нейният водач Волен Сидеров се класира втори на президентските избори с гласовете на почти 600 хиляди последователи. Неизменно присъствие в българския националистически спектър имат и идейните наследници на македонското освободително движение, които през 1990 година приемат името на ВМРО, а девет години по-късно, вече като политическа партия, прибавят към титлата си уточнението „Българско национално движение”. По повод неизменната фиксацията на ВМРО и националистическото обществено мнение в страната върху т.нар.”македонски въпрос”,  политологът Иван Кръстев възкликва горчиво в печата, че „за мнозина български политици и интелектуалци България граничи не с реални държави, а със собствените ни комплекси и спомени”.
Старите модели отново на сцената
Още през 2006г. публицистката Кристин Фове-Мисиа пише във френския в.„Фигаро”: “Черпейки сили от всеобщото неразположение в европейските общества, ултранационалистите допринасят за радикализиране на политическите изявления и подкопават самите основи на общността, която за дванайсет години се разшири от 15 на 27 членове. Лозунгите им си приличат и взаимно се допълват, и на Запад, и на Изток: “На първо място е нашият народ”, прокламира фламандската Влаамс Беланг (Фламандски интерес); “За етнически чиста Словения”, тръби крайнодесният Словенски алианс; “Да върнем България на българите”, повтаря непрестанно партията Атака в София; “Ние избираме Полша”, декларира безспир Лигата на полските семейства”, отбелязва френската публицистка. По същото време покойният вече бивш дисидент и чешки президент Вацлав Хавел предупреждава за надигането на национализма и популизма в региона. Той констатира, че старите модели на политическо поведение (някои от които са остатък от епохата преди комунизма) са били временно изтикани в задния двор от вълната на прозападния граждански либерализъм, която заля Централна и Източна Европа след падането на комунизма. «Сега обаче те отново излизат на сцената», бие тревога Хавел.
Европейски близнаци?
Днес в европейските столици Букурещ и София освен за гранични черноморски територии политиците отново спорят за правата на националните си малцинства в съответната държава. Едновременно с разправиите помежду си двете балкански съседки с надежда очакват да бъдат приети в Шенген ако крайнодясната и ксенофобска  Партия на свободата на Герт Вилдерс в Холандия каже благосклонно «да» . По същото време в бедна България  националистическата пролет бушува, като през втория юнски ден се очаква да  «разцъфти» и новата Национал-демократична партия. Впрочем, името й смущаващо наподобява на скандалната неонацистка Националдемократическа партия в Германия, чиято забрана вече беше официално поискана от федералното правителство и Бундестага. Дали съвпадението в имената е случайно? Хм, казва ли ти някой…