Освен с петата годишнина от влизането на България в ЕС, Денят на Европа 9 май съвпадна и с последната проверка на експерти от ЕК преди публикуването на юлския доклад по механизма за сътрудничество и проверка в областтите правосъдие и вътрешна сигурност през годините на еврочленството.
През февруари, след като бяха огласени констатациите на ЕК в нейния десети поред междинен преглед, министър-председателят Бойко Борисов призова българите до юли „да се обединим като нация и да направим така, че да имаме добър доклад”. Тревогата тогава беше оправдана – комисията представи дълъг списък от влачени с години несвършени неща, които управлението се зарече да навакса ударно. Просто защото си даде сметка, че залогът е действително висок. От евентуалната положителна 5-годишна оценка на Брюксел ще зависи дали европейските партньорки на  България и Румъния ще приемат, че двете балкански съседки са решили окончателно проблемите си в правосъдието и вътрешния ред, че са изпълнили поставените критерии законово и че договореностите в посочените проблематични области вече функционират на практика в реалния живот.
Награди за шампиони
Ако Съветът на министрите вземе решение в подобен дух, това би  довело до отмяна на  твърде унизителния за двете най-бедни еврочленки мониторигов механизъм. Което, от своя страна,  би премахнало редица ограничения в отпусканите еврофондове, чувствително би спомогнало за увеличаване на чуждестранните инвестиции /кандидатите да инвестират в България твърде внимателно четат докладите на ЕК!/ и не на последно място – би направило включването на двете държави в Шенген безпроблемно. Подобен  успех ще облекчи чувствително в кризата управляващите правителства в Букурещ и София и ще им даде значително предимство в предстоящите и в двете съседки парламентарни избори.
Бой по мафиотите- кулаци!
На финалния спринт преди юлския доклад правителството на ГЕРБ демонстрира истински законодателен и управленски майсторлък. С шампионски темп в среднощна доба мнозинството най-сетне успя да приеме прословутия Закон за конфискацията на незаконно придобито имущество, за което получи аплодисментите на американския и европейските посланици в София. По този повод Ройтерс цитира думите на правосъдната министърка Диана Ковачева, че „новият закон ще прекъсне възможността организираната престъпност да се самофинансира чрез своите незаконни действия”, но веднага след това представи и оценката на правозащитната организация „Трансперънси интернешънъл” в София /нейна доскорошна изпълнителна директорка беше сегашната правосъдна министърка/, която гласи: ”Дясноцентристкото правителство на Бойко Борисов спечели изборите през 2009 година с антикорупционната бюлетина, но проблемът през 2011 всъщност се влоши и балканската държава си остана най-корумпираната членка на ЕС”. Ройтерс не спестява в съобщението си и острите аргументи на изтъкнати юристи, неправителствени организации и опозицията, че новият закон ще нарушава човешките и собственически права на гражданите, както и че може да бъде използуван за разправа с политическите опоненти на властта. Говорителят на ЕК Марк Грей също определи приемането на закона като положителна стъпка, но подчерта, че „процедурите в него трябва да бъдат адекватно дефинирани” за да може той да бъде ефикасен.
Дела, дела и пак дела!
В преследване на високите оценки в юлския доклад властите в София успяха да заловят „на калъп”/по определението на столичния градски прокурор Кокинов/ 32-ма митничари от граничния пункт „Капитан Андреево” с получените от тях подкупи от деня, набързо въдвориха зад решетките двама скандални мафиотски „феодали” на малък град в Югозападна България, вкараха за пореден път в ареста противоречива фигура от сенчестия свят, срещу която от години се води протяжен съдебен процес, заловиха 60 килограма дрога на дунавско пристанище /с помощта на американската агенция ДЕА, вероятно/ и дори предложиха промени в Изборния закон. Засега обаче  все още им убягват наложителната реформа във Висшия съдебен съвет, за която тези дни получиха трето поредно напомняне от Брюксел, вкарването в действие на т.нар.”Единна информационна система за противодействие на престъпността”/ЕИСП/, която вече е погълнала десетки милиони левове, както и още редица други неща.
Кажи ми, огледалце…
Тези дни в тв-интервю германският посланик в София Матиас Хьопфнер резюмира българските шансове за добри оценки в юлския доклад  по следния начин: „Има напредък, от друга страна има и спънки. Не сме били свидетели на достатъчно много конкретни приложения на съдебната реформа. Въпросът е, че трябва да се стигне до реална присъда, осъждане,  нещо, което ако не стане, ако няма достатъчно осъдителни присъди, вече ще имаме причина да бъдем донякъде критично настроени по отношение на ефикасността на новоприетия закон и неговото прилагане. Не става дума само за съдебната система, а трябва да го кажа отчетливо, говорим и за правоприлагащата система, за полицията, за прокурорите и за съдилищата естествено.”
Дали наблюдението на посланик Хьопфнер е точно? Ще се разбере скоро, на 22 юли.

На 6 май, в деня на официалния български празник Гергьовден,  гласоподавателите в пет държави на Стария континент /Франция, Сърбия, Гърция, Армения и германската провинция Шлезвиг-Холщайн/ ще застанат пред избирателните урни, а опозицията в Русия планира  мащабни протести по повод встъпването в длъжност на стария-нов президент на страната Владимир Путин. Има ли нещо общо в тези предстоящи събития?

Вторият кръг от изборите във Франция в неделя ще покаже дали досегашният президент Никола Саркози е успял да очарова повечето симпатизанти на Марин Льо Пен, чийто крайно десен антиемигрантски Национален фронт спечели рекордните 18 на сто от гласовете на първия кръг. В реч на първи май пред знамето на Жана д’Арк лидерката на френските националисти даде да се разбере, че евентуален провал на Саркози ще разтърси из основи традиционното дяснопространство, което е шанс за нов успех на крайната десница на парламентарните избори през юни. Сред най-горещите симпатизанти на г-жа Льо Пен  са активистите на българската „Атака”. Тези дни по телевизията лидерът на местните крайни националисти Волен Сидеров сподели, че в изборната нощ на първия кръг той и неговия заместник Чуколов са тръпнели в щастливо очакване в централата на Националния фронт в Париж за да поздравят първи своята идейна посестрима.
Гъшото сиртаки на гръцките ултраси
Затъналата до шия в дългове и протести Гърция ще гласува за нов парламент също на 6 май. Според социологически проучвания малката и определяна като  „радикално дясна”, „популистка” и „националистическа” партия  Народен православен сбор/ЛАОС/, чийто лидер Георгиос Карацеферис е собственик на незначителна телевизийка за политика в Атина / вероятно поради това ЛАОС често  е сравнявана от гръцки анализатори с „екстремистката „Атака” в България!/ е започнала да губи позициите си за сметка на ултранационалистическата „Златна зора”, прочула се с проявите си на улично насилие, публичните бленувания за Четвърти Райх в Европа и интимно близките си връзки с руски неонацисти. Неслучайно лидерът на социалистическата ПАСОК Евангелос Венизелос предупреди на митинг в град Патра да не се допусне неонацисти да влязат в парламента „с гъша походка и хитлеристки поздрави”. Въпреки тревожните симптоми,  недоволството от антикризисните мерки и избуяващият национализъм могат да засилят подкрепата за радикалните формации в южната съседка на България.
Гьобелсови шегички в Белград
На Гергьовден сърбите ще гласуват за президент, парламент и местни органи на властта. В хода на предизборната кампания международната осведомителна агенция Интер прес сървис/IPS/ съобщи за добила популярност иронична шега на двама млади белградски драматурзи –  Майа Пелевич и Милан Маркович. Те предложили на основните сръбски политически формации свой проект за културна и маркетингова стратегия, който светкавично бил аплодиран от партийните централи и дори донесъл на авторите примамливи предложения за партийно подкрепени постове в държавната администрация. Шегата се състояла в това, че проектът бил дословно преписан от реч на нацисткия водач Йозеф Гьобелс от 1928 година, озаглавена „Знание и пропаганда”. Авторите подменили в текста само термините „националсоциализъм” с „демокрация” и „пропаганда” с „политически маркетинг” и партийните централи прегърнали безкритично  изцяло за своите предизборни стратегии тоталитарните дивотии от типа на  „спечелване на властта на всяка цена”, „разпространяване идеите на водача до самите пори на обществото” или „водене на безогледна пропагандна кампания”. Което всъщност е колкото комично, толкова и тревожно.
Ксенофобия на воля
Парламентарни избори в неделя ще се състоят и в малка Армения, където за доверието на избирателите се борят осем партии и един партиен блок. Дори и в тази кротка бивша съветска република, обаче, съществува крайно дясна, етноцентристка и антисемитска партия с наименованието „Арменски арийски съюз”. Преди няколко години нейният лидер Аветисян беше осъден на на затвор за насаждане на етническа омраза и брутален антисемитизъм. Също навръх Гергьовден в Москва е планирана голяма антикремълска демонстрация, в която вероятно ще се включат редица националистически и ксенофобски формации. По оценка на руската НПО „Сова” за да се отърват от статута си на маргинали и да влязат в политиката, техни членове вече са станали неизменна част от митингите срещу Путин. Картинката допълват и данните на независимия московски социологически институт „Левада” , които сочат, че близо 60 на сто от гражданите на страната подкрепят лозунга „Русия за руснаците”.
Заплаха ли е крайнодясното за Европа?
Според политологът от Европейския университет „Виадрина” във Франкфурт/Одер  проф.Михаел Минкенберг, опасенията от имиграцията, страховете за реда и законността и усещането, че те вече не са „както преди”, стоят в основата на подкрепата за радикалната десница в Европа. От друга страна на изток, в Полша, Унгария, България и Румъния, доминира друг тип крайно мислене, неговият тон е по-националистически, а антисемитските и антиромски възгледи в тези държави са много по-популярни, отколкото другаде в Европа, констатира германският политолог пред CNN и обобщава: „Затова колко краен ще ултрадесният дебат, зависи от всяка отделна страна”.
Думи, които е добре да бъдат чути и правилно разбрани. Дори навръх Гергьовден.

Димо Райков, български писател, който живее и твори в Париж, е посветил най-новия си роман „Реката на смъртта” на двама немски граждани. На 26-годишният гражданин на бившата ГДР Франк Шнайдер, убит при опит да избяга през българската граница в Турция и на неговия баща Олаф Шнайдер, който и днес се бори синът му да бъде признат за жертва, а не за престъпник, какъвто продължава да се води в официалните регистри. За мото на книгата си авторът е избрал стих на неизвестен източноевропейски поет, който казва: ”Когато умра, погребете ме прав, защото цял живот съм живял на колене”.
Коя  и какво, всъщност, е реката от заглавието на вашия роман?  Самата речна българо-турска граница или потокът на идейната омраза от годините на комунизма?
„Реката на смъртта” тече на няколко километра от моя роден град Малко Търново, един от най-строго охраняваните райони по времето на Варшавския договор. На единия й бряг беше комунистическа България,  а на другия – Турция, символът на НАТО, империализма и на оня, „лошия” свят. Още като дете помня как начело с „дружинната” нашия пионерски отряд потегляше към близката застава. Там, в началото на 60-те, ни строяваха край  река  Резовска и  обясняваха как по средата й минава границата. „Дружинната” сочеше  водата с думите: „Ето деца, отсреща са турците, а тук сме ние българите, добрите хора”. Още тогава детския ми мозък не можеше да проумее къде точно по бистрата вода минава границата.
Когато започнах да пиша книгата си дадох сметка, че цял живот съм пазил в съзнанието си две картини. Едната, на едва забелязваща се могилка край реката с килнат, грубо скован кръст, на който с разкривени букви беше написано: „Източногермански поданик на 21 години”. Вероятно кръстът е бил поставен от овчар или друг местен човек, но все пак някой беше проявил човещината да отбележи лобното място на убития. Другата картина в паметта ми е физиономията на граничар, който ние хлапаците случайно бяхме зърнали пред милиционерския участък в Малко Търново. Тогава за нас граничарите бяха символ на мъжество, на храброст, а този 18-годишен войник приличаше на  старец с посивяло лице. По-късно някой ни разказа как „героят” бил застрелял на границата цяло семейство от ГДР – баща, майка и три деца, едното от които пеленаче. Тези два спомена бяха като проклятие за мен. И когато започнах да пиша „Реката на смъртта” нямаше сила, която да спре онова, което напираше от сърцето ми и толкова години бях носил в себе си.
Убийствата по българо-турската граница, както вече е известно, са били координирани с   източногерманските власти и тайната полиция Щази. Но те са били извършвани от млади български момчета с автомати и кучета. За ликвидиран „нарушител” на границата те  са получавали награда двуседмичен отпуск, а командирите им – премия  по 2000 лева за всеки убит.  Днес за това не се пише почти нищо. Появяват се бегли спомени, но темата като че все още изглежда неудобна?
Спомените са живи. В книгата си съм опитал да представя цялата грозна манипулация. Литературният герой Меркадо, прототипи на който сме повечето хора от нашето поколение, става същата жертва каквато са били стотиците румънци, поляци, чехи, германци, дръзнали да бягат през границата от комунистическия рай. Мои познати от района, които през тези години са били офицери, граничари и всякакви хора на властта свидетелстват, че „нарушителите” от Източна Европа, противно на тогавашната пропаганда, въобще не са били въоръжени, макар дори  джобното ножче да е било смятано за оръжие. Днес в интернет продължава да се пише, че бегълците гледали да убият някое българско дете преди да избягат, вършели саботажи срещу социалистическата държава и други подобни глупости. Това е пълна измама. Повечето бегълци са били млади хора и не са извършили никакви престъпления. Друг е въпроса, че много от тях са били изненадани от силната охрана на българската граница, след като им е било внушавано, неизвестно от кого, че през България ще избягат много по-лесно,  отколкото през Берлинската стена. Мълвата била, че българите въобще не охраняват граничните райони, че нямат пари за патрони и дори не са въоръжени свясно. Това е била фалшива пропаганда. Бегълците не са носели нито географски карти, нито са имали сигурни ориентири накъде да вървят. Най-много от тях са загивали след преминаването през фалшивата граница, която беше прокарана на няколко километра пред истинската и в тъмното те са си въобразявали, че вече са на свобода в Турция. Да не говорим за заблудата с река Велека край Синеморец, която бегълците погрешно мислеха за река Резовска и попадаха право в ръцете на българските граничари.
През тези години местното население беше обучавано да донася на властите за всеки чужд човек в граничните райони. Променили ли  са се хората днес?
Първото, което от детска възраст ни беше внушавано е щом зърнем чужд човек, непозната физиономия, да изтичаме веднага до милицията. Така се оформяше доносническия манталитет на хората. Наскоро в Париж разговарях с наша сънародничка, която ми разказа как преди няколко години на връщане от Турция късно през нощта й се наложило да отседне с близките си  в Малко Търново.  Много рано на следващата сутрин  отпътували с колата си за София. „Миналата година пак се озовахме в градчето, продължи моята позната, и още не бяхме слезли от автомобила, когато местна жена изприпка на площада и ми каза: „Аз тебе те помня, ти беше тук преди две години и стояхте малко, тогава носеше синьо яке и тъмен панталон”. Сънародничката ми беше изумена от подробностите, които местната жителка беше запомнила в нощта преди години.
Към кого е адресиран романа „Реката на смъртта”, какви са вашите послания в него?
Посветил съм книгата на жертвите от Източна Европа, чиито известни и неизвестни гробове са някъде в тогавашната гранична „зона на смъртта”. Тези гробове са орисани може би завинаги да останат безименни, а избитите в тях – вечни престъпници. Бих желал написаното от мен да докосне някак техния дух, да сгрее самотата на техните души, наложена не само от чужди, но и от свои. Забравените заслужават поне това. Липсата на историческа памет за мен е нещо непростимо в днешния свят.