Петото издание на „София прайд” / шествие за равни права на лесбийки, гейове, бисексуални и трансполови, накратко ЛГБТ/ – и този път предизвика обичайната реакция на БПЦ и крайнодесните групировки. Светият синод нарече проявата „безнравствена”, заклейми хомосексуализма като „противоестествена страст”, която безусловно вреди на личността, семейството и обществото и призова да не се допускат българските чеда до участие в тази вредна проява на „съблазън, напрежение и конфликти”. За да не останат по-назад, десни екстремисти нападнаха злобно 11-те посланици / сред които на САЩ, Германия, Австрия, Франция, Сърбия и други!/ подкрепили шествието и се заканиха, че ще ги пъдят от страната. От своя страна организацията „Хюман райтс уоч” предупреди българските власти да предприемат нужните мерки срещу насилие спрямо участниците в шествието, а влиятелните международни правозащитници от „Амнести интернешънъл” съвместно с БХК представиха доклад, с който призовават държавата да подготви законови промени, които да дефинират нападенията срещу лица на основа тяхната реална или субективно възприемана сексуална ориентация и полова идентичност, като престъпления от омраза.

Новият Содом и Гомор?

В София експертката на „Амнести интернешънъл” по въпросите на сексуалната ориентация и полова идентичност Емили Грей поясни пред ДВ, че правото да си свободен от дискриминация, правото на живот, на лична сигурност, на равенство пред закона са права, за спазването на които настоява общността на ЛГБТ. По силата на международното право и европейското законодателство тези права се приемат като основополагащи, но тъй като те често се отказват на хората с различна полова ориентация, се налага организирането на кампании за тяхната защита. Според международната правозащитничка една от причините за засилената хомо и трансфобия на Балканите е религията. Когато църквата насажда омраза и подтиква към насилие спрямо различните, това е много проблематично, тъй като основни групи в обществото обикновено следват напътствията на религиозните си водачи, отбелязва Емили Грей.

Камъни срещу различните!

Фотис Филипу, който е регионален координатор на кампании в „Амнести интернешънъл” също смята, че изявленията на БПЦ свързани със софийския прайд предизвикват изключителна загриженост. Естествено, че във всяко обществото има групи, които изпитват неудобство от различните, от идеята, че сред тях съществуват и хора с други нагласи. Независимо от несъгласието, обаче, държавата следва да гарантира правото на ЛГБТ- гражданите да живеят без дискриминация и да участват в прояви на своята идентичност без да се страхуват, че ще бъдат физически малтретирани, посочва Филипу.

„Прайд” като човешко право

С развитието на прайд-парадите през последните години техните цели също се претърпяли еволюция, констатира правозащитничката Емили Грей. Основната задача на тези прояви в България все още е да се покаже, че отношението на закона към хората с различна полова инеднтичност не е еднакво с онова към другите граждани, както и че политици и медиа носят особена отговорност за създаването на едно нетолерантно общество. От съществено значение е включване в учебните програми на училищата на обяснения за принципите на човешкото разнообразие и приемането на различията, независимо къде се проявяват те. Фотис Филипу подчерта, че състоялото се неотдавна в Атина гей-прайд шествие не е породило никакви проблеми или насилия, независимо от финансово-икономическата криза в Гърция. През миналата седмица в Солун е имало дребни инциденти, но тамошната проява е била първи опит във втория по големина гръцки град да се демонстрират исканията на гей-общността за спазване на човешките права.

В „Амнести интернешънъл” са доволни от сътрудничеството си с Българския хелзинкски комитет и неправителствените организации, които се занимават с проблемите на хомо и трансфобията в страната. Контактите с българското правосъдие, прокуратура и полиция са допринесли за изготвянето на доклада, в който се обосновава нуждата от неотложна реформа в местното законодателство, позволяваща престъпленията от омраза да бъдат разследвани и преследвани адекватно.

Тази пролет десетки хиляди велосипедисти във Великобритания и Италия протестираха срещу опасностите по пътищата и липсата на достатъчна законова защита за  тях в основните европейски градове. „В Холандия законодателството в подкрепа на колоездачите е прието преди 40 години, докато ние, британците, изоставаме в тази област с четири десетилетия”, заявиха протестиращите по повод загиналите на пътя от началото на тази година 30 велосипедисти.

От началото на годината в София са станали 20 пътни произшествия с участие на велосипедисти. Столицата на най-бедната европейска държава е сред европейските градове с най-интензивно автомобилно движение и с най-малко свои граждани, които използуват колелото за пътуване до работното си място или за спорт. В редица европейски държави и най-вече в Холандия, повече от половината градско население се придвижда до работата си на две колела, подкрепяно е всячески от местните власти и е защитено от съответното законодателство. В България наскоро беше изработен проектозакон за Движение по пътищата, който предвижда забрана за карането на колело без светлоотразителна жилетка, звънец и фар. Последният  е не за осветяване на пътя, а за „по-добра видимост от други моторни превозни средства”. Според проекта ако велосипедистът се движи без жилетка ще бъде глобяван с 25 евро, а ако бъде блъснат от автомобил, вината ще носи той. Така освен децата и юношите, под ударите на закона биха попаднали и възрастни велосипедисти от селските райони, които се превръщат в нарушители на Закона за движение по пътищита и потенциални негови потърпевши. Резултатът –  много запалени мераклии ще се откажат да въртят педалите, потвърждавайки наблюденията на европейски експерти, че България е „най-недружелюбната за велосипедисти страна в ЕС”.
Строим магистрали и велоалеи!
Има ли основания за подобна констатация, обаче? Според софийската кметица Йорданка Фандъкова общината предстои да изгради цели 13/!/ километра нови велосипедни алеи, като обещанията са до края на 2012 двумилионната българска столица, разпростраля се върху 1500 квадратни километра площ, най-сетне да има 35 километра трасета за велосипедисти, като за такива ще бъдат определени зони от автомобилните платна и тротоарите. С това уникално постижение „велосипедът ще стане основна част от градското движение в София”, по думите на главния столичен архитект Петър Диков. В отменения тези дни с президентското вето Закон за горите се предвиждаше свободен достъп на велосипедистите до горските територии, но дали дали уговорката ще остане в сила след неговото преразглеждане?
Велосипедният „цап-царап”
Навсякъде в Европа се крадат велосипеди– през 2010 г. само в Германия са били задигнати 180 хиляди колелета на обща стойност 120 милиона евро. За София подобна статистика липсва, но е факт, че оставено без надзор /дори заключено с катинар около дърво или стълб!/ колело изчезва безследно за минути, което прави безсмислено използуването му за придвижване до работа или до магазин. От друга страна масовите обитатели на панелни жилища в периферните столични квартали просто няма къде да съхраняват своите велосипеди – техните мазета и тавани са обект на постоянни обири, а в старите соцапартаментчета и дори по остъклените балкони липсва място за тях. И друго. Колоездачите в големия град са принудени да водят постоянна война на нерви и здраве с особено мръсния въздух над града, с опасните дупки по тротоари, улици и булеварди  и с очевидната нетолерантност на пешеходци и шофьори към придвижващите се на две колела. Да не говорим за крайно недостатъчните велостоянки дори в посещавани от колоездачите обекти, като паркове, супермаркети, открити заведения, училища и други.
Въздух, спици и педали
Освен здравословно и екологично, карането на велосипед е и приятно. Докато в България все още организираният велотуризъм все още е в своя зародиш, колоездачните маршрути в Германия, например, надхвърлят 70 хиляди километра, минават по течението на реките, хълмовете в лозарските райони, пресичат дори Алпите, като цели пътуващи семейства могат да намерят в специално пригодените за велосипедисти места за подслон – селски къщи, замъци, хотели.
Всичко това, обаче, се случва на 2000 километра от София. Дистанция, достатъчно дълга като километри, но преодолима като начин на мислене. И препоръчителна като такава.

Георги Тодоров – Елин е журналист, който от близо три десетилетия живее извън България. През последните 20 години  работи като  кореспондент на „Дойче веле” в Брюксел и служител в Европейската комисия, а преди това е бил редактор и водещ в българската редакция на  радио „Свободна Европа”в Мюнхен. Той е един  от основателите в Брюксел на Българо-белгийската културна асоциация АМАЛГАМА. По повод предстоящо излизане на български език на негова книга „Майстори на щастие”, с Георги Тодоров – Елин  разговаря Георги Папакочев:

Вие имате възможността от години да наблюдавате манталитета на днешния българин от Брюксел, столицата на обединена Европа, където живеете от дълги години. Какво е преимуществото на подобна “наблюдателница” и кои са нейните недостатъци?

Разбирането ми за националния манталитет вибрира в сентенцията: „Отдалече хората са дребни, а отблизо-дребнави!”. Това важи и за българина. Той умело създава образа на неразбран човек, на жертва, което изсмуква градивната му енергия и често го превръща в душманин на самия себе си. Нашенецът все пита, търси чуждо мнение и подкрепа, но това по-скоро води до полуялови  решения. Показателен в това отношение е и следния виц: Група нашенци попитали прословутото Радио Ереван:
„Защо ние българите сме такива, каквито сме?”. След кратка пауза отговорът бил: „ Ами, вие сте такива, каквито сте, защото питате!”.
Иначе преимущество на погледа от дистанция е, че виждаш по-ясно онова, което куца. А недостатъкът му е, че лесно могат  да те обвинят  в недоброжелателство.

Различни ли са брюкселското и българското национално “огледало”,  когато нашенецът се изправи пред тях? Кога той е автентичен и къде просто позира по европейски?

Българинът навсякъде носи пъстротата на националната си окраска, само че в чужбина успява по-лесно да я прикрие. Докато вайкането в родината не му носи дивиденти, в странство, когато умело дърпа тази тънка струна, печели симпатии, милосърдие, създава известно чувство на вина и това води до определени облаги.
Извън родината си българинът като че ли е по-старателен, целенасочен и нещо, което е особено важно – става
по-трудолюбив, а дори и по-добронамерен. С подобен подход би увеличил шансовете си и в България! Оставането в страната обаче често противоречи на родителската заръка, а е известно, че ние обикновено постъпваме така, както са ни внушили  родителите. Родители,  които смятат, че действат в интерес на децата си като ги провождат на гурбет решават едни, но създават други,  по-дълбоки духовни проблеми. Когато порастнат децата осъзнават, че са следвали друг импулс, че това не е бил техният избор. Този проблем е бомба със закъснител, която застрашава душата на българската нация. Подобен механизъм се задвижва и когато родители са емигрирали в чужбина и порасналите им деца ре-емигрират в други страни. Или, за ужас на родителите си, просто се връщат в България! Защо ли? Защото осъзнават, че щастието означава и собствен избор!
Българинът е най-автентичен в собствената си държава, затова той изпитва дълбоката необходимост да се завръща в нея, за да осъзнае и преосмисли това, което е направил. Това му носи равновесие. Българинът се прави на европеец най-вече в България. Това е роля, която той умира да играе.

Оказва се, че щастието не е характерна национална черта – проучвания и индикатори рисуват българина като личностен и национален песимист. Каква е причината? Генетична заложеност, трагичен исторически опит или обикновено регионално лукавство?

Песимизмът е общочовешка черта, но в България сякаш той умишлено се отглежда. Това явно върши работа някому, но изпива националното самочувствие. А без самочувствие нито се гради, нито се „лепи” държава. Песимизмът едва ли е генетично заложен, той по-скоро е привнесен, ашладисан към българина. Той идва от усещането на българина, че е жертва на обстоятелствата, че нещата немогат да се променят. Мъдрецът казва: „Проблемите не се решават на нивото,
на което са създадени ( или на материално ниво), а истинските им решения са духовните  решения”. Това изисква да бъдем умиротворени, добронамерени, вярващи. Далай Лама смирено също казва: „Моята религия е проста, моята религия е добронамереност”. Определено смятам, че добронамереността може да спаси  нас и света, както и драматично да намали общото ниво на песимизъм. Когато проумеем, че най-важното е невидимо, че активно участваме в драмата, която уж само наблюдаваме, че растем, когато имаме обща цел и осъзнаем силата на личната отговорност. Тогава оптимизмът ни ще отскочи  високо.

Как тълкувате завещаната от Христо Ботев поетична мантра “Силно да любиш и мразиш”? Как изглежда тя през европейската призма на 21-век?

Мисля, че българинът отдавна вече няма нужда силно да люби и мрази, а просто трябва да се научи да обича себе си. Защото ако не обича себе си, няма как да обича и другите. Казано е: „ За щастливо съжителство всеки трябва да направи  щастлив първо себе си!”. В Европейския съюз също е вградена подобна логика. Ако всеки си свърши работата, облагите ще са общи. Вярно е, че ние българите сме възпитавани по модела: „Или си с нас, или си срещу нас, или печелиш, или губиш!” Съществува обаче  и друг  вариант, при който всички печелим: от висотата на прошката, от дълбочината на извинението. И това е пътят, по който мъдро трябва  да тръгнем. Така ще имаме честота, на която да си сътрудничим, ще подскачаме  с успеха на другите, ще се отнасяме с респект един към друг.

Предстои излизането от печат на вашата книга “Майстори на щастие”. Какво е нейното основно послание, към кого е адресирано то?

Посланието е насочено към всички българи, където и да се намират по света. Но най-вече към онези сънародници, които са в България и които могат да бъдат основната градивна единица на едно по-различно и осъзнато бъдеще. Книгата иска да отвори врати към разбирането, че не сме просто наблюдатели,  а съавтори на нашия живот. Че за да си щастлив не зависи от това колко пари имаш или на коя географска ширина живееш. Да си щастлив е избор. Нашите решения, а не условията, определят съдбата ни. Тя мечтае да ни подскаже също, че ако наистина желаем да променим съдбата си на хора и нация, трябва да осъзнаем греховете към себе си и напълно и безусловно да приемем, че за всичко, което ни се случва в живота, сме отговорни само и единствено ние. Целта на книгата  също е да блеснат онези щрихи от характера на българина, които му пречат да подскочи по-високо. Да се израдва по-дълбоко. Да мисли по-широко. И да гради – днес. Тя иска да ни подскаже също, че целостта и стойността на живота зависят от проумяването на няколко високо трептящи в семантичния си разрез думи, като: вяра, прошка, благодарност, любов, алтруизъм. В тези думи е заровен целия смисъл, логика и драматизъм на живота. Според степента, в която ги разкодираме, ще ни се случват повече или по-малко драми в драмата на живота.
Книгата е съставена от три части. Първата описва „ Греховете на българина към себе си”. Втората „Квантови нашепвания” прави опит да разшифрова с езика на квантовата физика кодираната логика на живота, която непрекъснато ни убягва. Третата част „Подскок към промяна” предлага техники за постигане на желаното и отваря пътя към истинските решения в живота – духовните решения.
Сеизмично вярвам, че щастието не цъфти на никоя географска ширина, а в нас. Че то не се среща, а създава. Че ние не сме калфи, а майстори на нашия живот. Че сме създадени не за да имаме право, а за да вярваме и се обичаме. Българската нация обречено ще възкръсне. Но за да стане това, достойнството трябва да мине преди хляба!

Какво  е общото, което обединява остро оспорвания законопроект за горите, опитите за окончателно „бетониране” на черноморския бряг, взривовете на боеприпаси край „Петолъчката” и престъпността и корупцията?

В проповеди пред млади хора папа Бенедикт ХVI често говори за алчността, която „корумпира човешкото сърце, заробва човеците и лишава бъдещите поколения от ресурсите, необходими за изграждането на едно по-солидарно и справедливо общество”. Християните приемат прекомерният и ненаситен стремеж към пари, богатство и сила за порок и поставят скъперничеството сред седемте смъртни човешки гряха. Подобна позиция заеха и протестиралите в София тези дни млади българи, които застанаха категорично срещу алчността на едрия бизнес и неговото парламентарно лоби, заплашващи с действията си да досъсипят и малкото все още запазена автентична природа в страната.
Гората закрилница
Странно защо мнозина се изненадаха от рекордния брой протестирали на столичния Орлов мост след като още през март стотици излязоха по улиците на София, Пловдив и Варна за да изразят възмущението си от алчните попълзновения към българската природа. Тогава, по повод подготвяните поправки в закона, те скандираха “Искаме гори, не бетон”, “Монополите убиват горите”, “Стига подаръци от държавата”, “Ски за децата, не за милионерите” и се опитваха да убедят депутатите, че с приемането му  ще вдигнат бариерата пред бързото и евтино изсичане на държавни и частни гори за бъдещи ски писти и просеки за лифтове, при това в услуга на конкретен бизнесмен, който въпреки, че вече е собственик на три четвърти от ски-зоните в Банско, Витоша и Боровец, иска още. Протестните послания бяха чути едва когато няколко хиляди души все пак блокираха движението на Орлов мост въпреки масираното полицейско присъствие.
От балкона – в морето
Много българи и гости на страната и до днес се питат до какво, в крайна сметка, може да доведе в туризма консумацията на традиционното българско „кюфте” от алчност, беззаконие и простотия? Отговорът се крие в  бетонните безумия покрили почти цялото черноморско крайбрежие, които илюстрират ярко последствията от алчното и хаотичното печалбарство. При опита си да прокара известни промени в Закона за черноморското крайбрежие тази пролет правителството на ГЕРБ се сблъска челно с кметовете на Созопол, Поморие, Приморско, Царево и Несебър, които яростно се обявиха срещу забраната да се строи в 100-метровата зона от морето, защитавайки ненаситния апетит на местния бизнес да вдига хотели и заведения върху самите плажове и крайбрежни скали.
Канонади на печалбарството
На какво друго, освен на неизкоренимата човешка алчност се дължат и взривовете в Челопеч през 2008, в Севлиево през миналата и при „Петолъчката” през тази година? Заделените преди три години от държавата за утилизиране на остарели армейски боеприпаси 57 милиона евро буквално подлудиха местните частни фирми, които за да печелят наемаха неквалифицирани безработни мъже от селата около складовете, повечето без образователен ценз и дори без елементарен опит в опасната дейност. Сега става ясно, че вместо да унищожават с взривяване остарялите  муниции, алчните „утилизатори” механично извличали от тях взривното вещество и метала, които продавали на допълнителна чиста печалба. Резултатите? За разлика от първите две, най-новите „фойерверки” не само причиниха огромни щети и уплаха сред населението, но този път отнеха и човешки живот. От лакомия за пари, естествено, при това  – за огромни пари.
Надпис със спрей върху стара селска тухлена ограда гласи: „Не съм алчен – искам само тази земя, която граничи с моята”. Кратка, точна и  показателна формулировка на алчността. Която винаги е звучала страховито. Особено в България.

През последните дни в медийната атмосфера в България прехвърчат мълнии и гръмотевици. Някои заговориха за война между големите вестникарски групировки „Медийна група България” и „Нова българска медийна група холдинг” , други – за пореден икономически сблъсък. Георги Папакочев потърси  мнението на медийните наблюдатели Иво Инджов и Георги Савчев:
Поредната медийна буря можеше да се прогнозира, тъй като сблъсци между групировки на българския вестникарския пазар се наблюдават отдавна, отбелязва Иво Инджов и пояснява, че битката всъщност е за близост до властта. С нейна помощ собствениците и лицата зад вестникарските компании могат да реализират корпоративните си интереси, които далеч не са свързани със създаването на качествено медийно съдържание и с развитието на независима журналистика. В момента прожекторите са насочени само върху случващото се с издателите на „Труд” и „24 часа”, но в същото време съществува не по-малко сериозен проблем и с другата „Нова българска медийна група холдинг”. Твърди се, че зад нея стои Корпоративна търговска банка в която са вложени  голяма част от парите на държавните фирми, припомня Инджов. Разразяването на вестникарската буря  е било единствено въпрос на време, според Георги Савчев.  До парламентарните избори догодина управляващите от ГЕРБ явно се стремят да „путинизират” българските медии за да си осигурят на своя страна колкото може повече печатни и електронни медии. Вторичният ефект от сблъсъка на групировките е и зараждащият се конфликт между отделни техни журналисти – вече сме свидетели на  необичайно остри лични престрелки между колеги, допълва Савчев.
Кой попада в капана на скандалите?
Според Иво Инджов това са собствениците на групировките, защото се домогват до протекции от властта. Там е и самата власт само година преди парламентарните избори. Най-потърпевша, обаче, е българската журналистика, която продължава немощно и безучастно да гледа случващото се около нея. През 90-те, когато германската група ВАЦ навлизаше в България, местни издатели и журналисти протестираха срещу монополизирането на вестникарския пазар. При управлението на социалиста Жан Виденов възникна движението „Свободно слово”, което се обявяваше срещу натиска върху държавните електронни медии. През последните години, когато икономическия фактор стана водещ и издателите започнаха да използуват печатните медии основно за корпоративни цели, българската журналистика като цяло онемя! И затова съм убеден, че тъкмо тя е в окото на бурята, посочва Иво Инджов.
Георги Савчев нарежда сред потърпевшите от скандалите и читателската аудитория. От страх да се поместват добри журналистически разследвания и политически анализи, по челните страници на вестниците често се публикуват откровени нелепици. Най-пресни доказателства са отразяването на екологичните протести на Орлов мост в София и разследването на германския „Тагесцайтунг” за миналото  на сегашния български премиер, което  не беше представено от почти нито един български вестник или електронна медиа с изключение на някои сайтове по интернет.
Разпни го!
Освен съдът и прокуратурата, този път в разпрата се включиха и партиите. Каква е опасността? Подозрително е, че партийните формации – на управляващи и опозизция – се намесват едва щом гръмне даден скандал, смята Иво Инджов.  Когато интересите им не са засегнати те обикновено мълчат, но когато се усетят потърпевши, веднага търсят прокурорска намеса. Така не става, е убеден експертът, нужна е отговорна медийна политика както на изпълнителната власт, така и от страна на политическите сили. Всичко на което днес сме свидетели – раздвижването на прокуратурата и обществените реакции – подсказва, че „циреят” изглежда е започнал да се пука. Което е и потвърждение на констатациите на международни организации  като  „Фриидъм хаус” и „Репортери без граници”.  Георги Савчев допълва, че  тенденцията голям брой традиционни медии да се превръщат в мегафони на властта е видима,  а от друга страна намесата на политически партии и  прокуратура съвсем  не означава, че съдържанието на тези медии се подобрява. То се влошава все повече и е далеч от качествената журналистика, особено в печата, е убеден наблюдателят.
Когато гръм удари
В интернет страхът като че е по-малък и ако това повлияе на журналистическия професионализъм ще е добре. Ситуацията в България  напомня на Русия – главните и може би най-балансирани източници на информация се получават тъкмо чрез интернет и това се обяснява с  липсата на силна обществена телевизия и радио, посочва Георги Савчев.
Българската медийна среда би могла да бъде озонирана само ако гражданите се вдигнат на „медиен бунт”, допуска Иво Инджов. Такъв протест се поражда когато  хората спират да вярват на утвърдени медии, занимаващи се с проправителствена пропаганда. В България условията за подобна проява не са узрели, но в интернет могат да се развиват качествени медийни проекти и тъкмо там  експертът вижда бъдещето на качествената прес-журналистика. Той е убеден, че ако вестниците „емигрират” в он-лайн пространството, те ще се спасят  и финансово, тъй като ще спестяват разходите за книжното си тяло и по неговото разпространение.