Ще въведе ли Европа отново визи за българи и румънци? На какво се дълчи липсата на доверие към двете най-бедни членки на ЕС?
Едва ли след посещението си на „Даунинг стриит”10 в началото на август премиерът Бойко Борисов е предполагал, че човека, когото пред журналисти тогава той нарече фамилиарно „Дейвид”,  ще му сервира такива неприятности. Тези дни първо британската вътрешна министърка Тереза Мей пред „Сънди таймс”, а след това и самият премиер Дейвид Камерън пред авторитетния „Файненшъл таймс” заговориха за ревизиране на европейската директива за свободно движение на хора предвид последствията за британската икономика от нова имиграционна вълна. Основната им загриженост идва от предстоящото от началото на 2014 година премахване на трудовите ограничения конкретно за български и румънски работници. От друга страна  стана ясно, че британският външен министър Уилям Хейг вече подготвя стратегическа ревизия на отношенията между Великобритания и ЕС, която според румънския в.”Ромъния либера” ще включва и въпросите за „контрол на миграцията”. На спешно организирано тв-участие  външният  министър Николай Младенов се опита да успокои населението, че опасност от въвеждане на британски визи въобще не съществува и че в случая става въпрос за вътрешен дебат в Англия, който няма нищо общо с България.
Дали, обаче, това наистина е така?
Точно преди година, когато британското правителство продължи до крайния срок – началото на 2014г.-  на договорения при присъединяването на България преходен период за свободното движение на работна сила в ЕС, независимата Комисия по въпросите на миграцията в Лондон предупреди кабинета, че вдигането на ограниченията ще има негативно отражение върху кризисния в момента трудов пазар в страната. По сходен начин реагира и германското правителство, което по думите на шефа на комисията по трудовата заетост в Бундестага Петер Вайс, по „спешна необходимост от гледна точка на германските работници” също реши да удължи този период, макар и с известни изключения за вишисти и сезонни работници. През май тази година след като констатира, че Германия е залята от вълна  български и румънски имигранти, списание „Шпигел” отбеляза, че „много регионални и национални политици възприемат имигрантите от двете балкански съседки като сезонни работници, които скоро ще се върнат в родината си” и припомни, че  „по същия начин преди десетилетия германското правителство погрешно е оценило “гастарбайтерите” от Турция и Гърция. „Местните власти едва сега започват да осъзнават, че имигрантите от източноевропейските членки на ЕС възнамеряват да останат за постоянно”, констатира многозначително “Шпигел”. Подобни са и опасенията на други европейски правителства, като тези на  Австрия, Франция, Холандия и Белгия, които също неслучайно решиха ограниченията за българи и румънци да се запазят до крайния възможен срок.
Накърнената репутация
Едва ли е тайна, че страните, които поставят проблема с трудовите имиграционни вълни от България и Румъния, са и основните противнички на присъединяването на двете съседки в Шенген. А тъкмо несъстоялото се членство в Шенген, отказвано упорито, аргументирано и звучно от големите европейски страни, може да се окаже основен аргумент в опитите за ревизиране една от четирите фундаментални свободи залегнали в основополагащите договори на ЕС от 1957г, каквато е  свободното движение на хора.  Вярно,  България е прекалено малка държава за да оказва имигрантски натиск върху Великобритания, но самият факт, че името й се споменава в дискусия за възможно въвеждане на граничен контрол, говори за липса на национална репутация, за наличието на остро недоверие. А и какво доверие може да се изпитва към най-бедното европейско население, 14 на сто от което без колебание декларира, че желае да напусне страната си завинаги, над 70 на сто от хората окуражават децата си да отидат да работят в чужбина, а 36 на сто от родителите са готови да ги изпратят навън завинаги! Как да гледаш към един 7.5 милионен народ, 44 процента от който живее в условията на тежки материални лишения, а на улицата без работа са над половин милион граждани, 30 процента от които са млади хора?
Визови изненади?
Около парламентарните избори през 2009г. една от горещите външнополитически теми в България беше евентуалното отпадане на визите за САЩ. Тогава това не се случи и едва ли може да се очаква в обозримото бъдеще. В този смисъл никак няма да е изненадващо ако при сегашното задълбочаване на кризата и въпреки успокоителните твърдения на външния министър, ключов въпрос в предстоящата предизборна кампания отново се окажат визите или евентуалното въвеждане на  ограничения за българските граждани при влизането им в богати европейски страни.
С което след 7 години преходен период кръгът ще се затвори и упадъкът ще бъде санкциониран. Този път от Европа.

Какви са етническите поуки от събитията в Катуница през 2011? До какво води замяната на политиката с етнополитика? Започна ли вече кампанията за избори 2013? Георги Папакочев разговаря с автори на интересно аналитично изследване:

Година след събитията в с.Катуница, сдружение „Гражданско общество в действие” публикува аналитичен доклад за ефекта от случилото се там върху изборите през 2011, както  и за прехода от популизъм към националпопулизъм. Сдружението обединява специалисти в сферата на правото, политологията, журналистиката, психологията, педагогиката.
Според ръководителя на екипа Орхан Тахир една от най-тревожните констатации в доклада е, че партия ГЕРБ взаимодейства с  крайно националистически политически формации като „Атака” в парламента и ВМРО – БНД на местно равнище. Тези  партии нямат нужната сила, не разполагат с възможността сами да пропагандират идеите си, но с подкрепата на управляващите се получава  конфигурация подобна на унгарската, където  партията ФИДЕС разчита на подкрепата на крайнодясната партия Йобик в парламента. Друг важен извод е, че вече се наблюдава етнизиране на изборния процес – в редица населени места политическата надпревара постепенно се превърща в етническа – сблъсъкът на политически идеи, програми и идеологии, се измества от сблъсък на етническа основа или от противопоставянето на граждани с различен етнически произход. Така  политиката в нейната чиста форма започва да се заменя с етнополитика и това е изключително тревожна тенденция, отбелязва правозащинтикът Тахир.

Особено опасно, според изследователката от сдружение „Гражданско общество в действие” Емилия Данчева, е проникването на езика на омразата в медиите и превръщането на основни български информационни средства в инструмент в ръцете на крайни националистически формации. Оттам крачката към насилието е една. През миналогодишните избори видяхме в Лом как групировки от сенчестия бизнес тормозеха силово избирателите от ромските квартали, а  най-фрапиращ беше побоя над кандидат за общински съветник, който изпадайки от надпреварата заяви, че ще подкрепи една от останалите да се борят формации и същата вечер беше пребит от привърженици на другите политически партии, посочва Данчева.
Начало на предизборната кампания?
В изследването си екипът на сдружение „Гражданско общество в действие” отбелязва, че предизборната кампания през 2011 е била открита със събията в Катуница и  на практика темата за вълненията там е блокирала дебата за съществените вътрешно и външнополитически проблеми в държавата.  Орхан Тахир смята, че  сега политическите партии отново са влезли  в предизборна кампания, но този път със съдебното дело в Пазарджик срещу мюсюлманските духовници, което е вкарано в нейния контекст и определени политически сили със сигурност ще се опитат да извлекат дивиденти от процеса. Основание за твърдението му дава  факта, че през цялата  2012 лидери и представители на крайно националистически партии в България  са се радвали на широк медиен интерес и са получили  възможността да пропагандират своите  идеи, обикновено с използуване на словото на омразата към малцинствата. Този националпопулизъм, който сме описали в доклада си,  ще продължава да се употребява за печелене на избиратели и в предстоящите парламентарни избори, защото както и през миналата година, управляващата партия се провали във всички сфери, които бяха нейни приоритети, пояснява правозащитникът. Таква бяха приемането на страната  в Шенген, в еврозоната, осъществяването на икономически реформи, справянето с бедността. Липсата на изпълнени обещания ще тласка управляващите все повече към националпопулистката терминология, която за съжаление в България се оказа ефикасна за печеленето на гласове. И тъй като страната е в състояние на тежка социално-икономическа криза, а огромна част от населението е разочаровано, националпопулизма вече е факт, отбелязва Орхан Тахир.
Дивият етнически Запад
Година след изборите наблюденията ни сочат, че действително съществуват общесвени нагласи за това, допълва Емилия Данчева. И медиите ги провокират.  Все по-често думата се дава на крайни националисти, които заиграват с проблемите трупани от години между ромската и българската общност, например. Непрекъснато сме свидетели на радикална пропаганда с етническа насоченост – говори се за връщане на смъртното наказание, за свободно носене на оръжие, за сформиране на отряди  и всичко това е  основно  срещу малцинствените общности. Просто сочат виновника – ето ги тези хора, дайте да се справим с тях! В началото на медийния сезон, например, беше даден свободен ефир на лидер на ВМРО, който в няколко тв-предавания необезпокояван разви тази тематика.
Национал…социалисти?
Най-яркият пример, че след Катуница за първи път официално беше легитимирана идеологията на радикалния национализъм в България, е избирането през тази година на предложен от партия „Атака” кандидат за член на Комисията за защита от дискриминация от парламентарната квота, уточнява Орхан Тахир. Това е абсурдна ситуация –  член на партия, която от началото на съществуването на тази комисия настоява за нейното закриване, става неин функционер!  Това показва, че властта подкрепя крайния национализъм и не само не го санкционира, но му осигурява и  постове във властта. От друга  страна през тази година в България беше учредена Националдемократична партия от оцепници от „Атака”. Названието  е идентично с подобната формация в Германия, смятана за наследничка на  националсоциалистическа партия на Хитлер. Всичко това говори за разширяване влиянието на подобни политически субекти. През миналия октомври шефът на ДАНС Константин Казаков заяви в парламента, че съществуват „екстремистки настроени лица и групи”, че се знае кои са те и предупреди, че „всеки призив към етинческа и религиозна нетолерантност може да застраши националната сигурност”. Тогава властите не назоваха реалните групи, които създават такава заплаха, а днес отклоняват вниманието с предположения за проповядване на радикален ислям, към етнически малцинства, като  основно насочват вниманието към мюсюлманите, констатира Орхан Тахир.
Роми с бурки и бради?
Намерен беше и начин в ислямската тема да бъдат въвлечени и роми от Пазарджик, което може да се окаже катализатор за допълнително напрежение, допълва Емилия Данчева. Тя пояснява, че  поведението на мюсюлманите не се отличава по никакъв начин от това на ревностните християни, но  много малко се обръща внимание  и на един друг факт: известна част от българските роми изповядват исляма, макар и само  символично. Още през 2005 година в печата излязоха публикации за бурките и брадите на пазарджишките роми,  но тогава на това се гледаше като на атракция,  дори с насмешка. Днес ъгълът видимо е изместен. И оттам темата, разбъркана с радикални нотки, ми се вижда твърде опасна и рискована, посочва  Данчева.
Поколението „Циганите на сапун”
Преди изборите догодина политическите сили не трябва в никакъв случай да използуват словото на омраза към етническите и религиозни малцинства, както и не трябва да  подбуждат към насилие, предупреждава Орхан Тахир.  В нашето общество днес расте поколение, което по повод събитията в  Катуница нарекохме условно в доклада си : „Циганите на сапун”. Това са юноши между 12 и 17 години, които предстои да  станат избиратели, които са принадлежат към изключително разочарованата част българско население, които не виждат перспектива или възможности за професионална реализация, а много от тях са полуобразовани и полуграмотни. Тъкмо този тип младежи са склонни да възприемат идеите на крайния национализъм и неонацизма. От друга страна повечето водачи на националистически формации в България са също „учили-недоучили” хора, както сочи елементарната справка за тях. Като лидери те не успяват да формулират автентичен български национализъм, а по-скоро възприемат всякакви крайни идеи отвън. И в това е опасността – тези групи ще стават все по-податливи на външна пропаганда, ще се търсят лидери с радикално говорене, а политическите партии, дори и умерените, ще продължават да флиртуват с този електорат за да го използуват за политическите си цели, е категоричен правозащитникът Орхан Тахир.

Кога българските пенсии ще достигнат европейските? Ще може ли някога  средният българин да си позволи трети чифт обувки? По какво финансово „еталонна” България прилича на  Испания и Гърция?
На специално организиран  празник по повод Международния ден на възрастните хора, тези дни социалният министър Тотю Младенов  пожела на българските пенсионери  да бъдат „здрави, активни и търпеливи”. И като своеобразен „десерт” им сервира не решението, а само предвиждането на своето правителство да увеличи всички пенсии средно с малко над 9 на сто от 1 април догодина. Средната пенсия в страната сега е около 130 евро, което означава, че през изборната 2013 двата милиона и двеста хиляди средни възрастни избиратели ще получават с 11 евро отгоре. Дори повече – по случай провъзгласената от ЕК  „Европейската година на активния живот на възрастните хора и солидарността между поколенията”, до края на идния април, сиреч до навечерието на предизборната кампания, в цялата страна ще функционират 134 обществени трапезарии, където повече от десет хиляди възрастни европейски граждани от България и над 1200 деца всеки ден ще получават безвъзмездно топъл обяд през зимния период. Само месец по-рано финансовият министър Дянков констатира по телевизията, че “на пенсионерите им се иска да имат средните за Европа пенсии „ но предупреди многозначително, че  „това няма как да стане в един мандат, но може да стане в два”. Което обяснява сегашния  призива на колегата му социален министър за „търпение и активност”на  възрастния електорат.
Сиромашия до шия
През юни  в тримесечен доклад на ЕК за заетостта и социалната политика беше отчетено, че повече от половината българи търпят материални лишения и страната е водеща в класацията ЕС по този показател. Според европейските критерии, човек живее в лишения, ако не може да си позволи поне три от девет основни стоки и услуги. Оказа се, че повече от половината българи имат проблем с плащането на битовите сметки,  с необходимостта поне през ден да могат да консумират месо или риба, да притежават нови дрехи и дори втори чифт удобни обувки. Европейската статистика отчете също, че страната е на първо място по ниска производителност на труда и по дял на млади хора, които нито работят, нито учат.  Констатациите бяха потвърдени и от българската национална статистика. Насконо тя огласи данните от изследване за индикаторите за бедността и социалното включване през 2010 година.  Те сочат, че само за година мизерстващите българи са се увеличили с нови 620 хиляди души като относителния дял на бедните сред пенсионерите и безработните е най-висок.
Познай кой е лъжеца?
Твърде показателна е и битката с данни за безработицата в България. На фона на 11.4 те на сто граждани от еврозоната без работа, Евростат отчита за летните  юли и август безработица в България от 12.5%. През второто тримесечие на годината НСИ посочва като коефициент за безработица 12.3 на сто, което означава, че почти 410 хиляди българи в трудоспособна възраст са на улицата. В същото време Българската стопанска камара излезе със свои данни, които сочат, че реалното ниво на безработица, с отчитането на обезкуражените и нерегистрирани в трудовите бюра българи, е 20.2 на сто. Този висок процент  доближава плътно иначе финансово стабилната  и без никакви външни борчове България до тресящите се от дълговата криза Испания, с 21 на сто безработни, и съседна Гърция, с 25 на сто свои граждани на улицата, според Евростат!
С поглед впит в грядущето
Тези смразяващи статистически данни доказват, че през двете десетилетия икономически преход в най-бедната европейска членка, бедността и оскъдицата  вече са придобили институционални измерения. От десетилетия вече мизерията се е превърнала в битие, в начин на мислене, в перспектива. Отдавна средният българин е лишен от възможността да планира бъдещето си, тъй като основната му цел е да оцелее в поредната криза, при поредното правителство, през поредната  зима, в условията на поредна ескалираща скъпотия и повсеместни ограничения.
Което обяснява  защо броят на българите оставащи да работят и  живеят в чужбина набъбва вече до милиони, както и дава отговор на въпроса  не кога, а дали въобще някога „ще ги стигнем” европейците.