Българската православна църква –  Българска патриаршия /БПЦ/ е древна източноправославна църква, която с получения през 927г. ранг на патриаршия се превръща в първата автокефална /самостоятелна, самоуправляема/ църква след античните църкви в Рим, Цариград, Александрия, Антиохия и Ерусалим. Тя е и най-старата народностна църква в Европа и славянския свят. Дългата  средновековна история на БПЦ, оцеляла стоически през 5-вековния период на османското владичество и 60-годишния комунистически /”атеистичен”, според определението на патриарх Максим/ период, е низ от драматични събития дори и след демократичните промени в България през 1989 година.

Най-сериозната криза в съвременното битие на  БПЦ настъпва през 1996 г. с възникването на т.нар.”алтернативен синод” оглавяван от неврокопския митрополит Пимен. Неговите привърженици оспорват законността на избора на патриарх Максим през 1971г. и обявяват за алтернативен патриарх митрополит Пимен /междувременно официално осветен като агент на комунистическите тайни служби/. След неговата смърт през 1999г с подкрепата на вселенския патриарх Вартоломей, руския патриарх Кирил  и в резултат на натиска на официалните български власти, през 2009 година в София е свикана Всеправославна работна среща. На форума главите на православния свят застават зад оглавяваната от патриарх Максим канонична Българска патриаршия и така практически е сложен край на двувластието в църквата.
Свидетел на три епохи
Преодоляването на разкола в БПЦ  се приписва основно на нееднозначната личност на починалия на 6 ноември тази година 98 годишен български патриарх Максим. Роденият през 1914 година със светското име Марин Минков в троянското село Орешак бъдещ ръководител на БПЦ, по думите на историка Момчил Методиев, е „последният висш духовник, свидетел и участник в три епохи от живота на Българската църква” – до промяната на режима в България през 1944г, в годините на комунистическото управление до 1989 година и след демократичните промени до своята кончина в наши дни.
Образованите предшественици
Изследователи твърдят, че патриарх Максим далеч не е могъл  да се сравнява по образованост със своите предшественици – предстоятели на БПЦ. Какъвто е екзарх Стефан /1878–1957 / –  начетен богослов и полиглот с докторска степен получена в Швейцария през 1919г., който изиграва ключова роля в спасяването на българските евреи в годините на Холокоста. Екзарх Стефан завършва земния си път през 1957 година в малко отдалечено селце, където е  интерниран от комунистическия режим. Или  Кирил Български /1901-1971/ – първият патриарх на БПЦ след възстановяването на партиаршеския й статут през 1953 г. който след успешна защита на докторска степен по философия специализира при проф.Адолф Харнак в Берлин през 1928-1930 година и оставя след себе си впечатляващ брой научни трудове за историята на българското православие.
Между кръста и петолъчката
Патриарх Максим /1914-2012/ е учил в семинария и завършва Богословския факултет в София през 1942 година. През 1950г. като архимандрит той е изпратен за представител на БПЦ към Московската патриаршия с „благословията” на комунистическия режим в София и благоразположението на сталинска Москва. В препоръчителните документи за него е отбелязано, че произхожда от „бедно селско семейство” и  е „благонадежден с прогресивни разбирания”. След приключването на мисията му в съветска Русия през 1955г, за която получава висока оценка от българската тоталитарна власт, дядо Максим е избран за ловчански митрополит. През 1971 година той е предложен за патриарх от своя съученик от семинарията Михаил Кючюков, по това време председател на държавния Комитет по църковните въпроси  и от тогавашния министър на отбраната генерал Добри Джуров /според сведения на неговата дъщеря проф.Аксиния Джурова също съсеминарист на Максим/. По това време генералът е  член на ПБ на ЦК на БКП и  е фигура от  най-близкото обкръжение на партийния водач Тодор Живков. На 4 юли 1971 г. митрополит Максим чрез оспорвана процедура е интронизиран официално за патриарх на БПЦ.
Църковната сянка на ДС
Оценката за 41-годишната служба на патриарх Максим начело на църквата, както и за отношенията му с комунистическия режим, е нееднозначна.
Според историка Момчил Методиев, патриархът никога не е бил “дисидент” в тясно политическия смисъл на думата. Причините? Не успява да спре атеистичната кампания на комунистическата държава, не се противопоставя на налагането на гражданските ритуали заменили църковните, не защитава редовите свещеници от административния произвол на властите. От друга страна при една от редките си официални срещи с Тодор Живков през 1978 г., той спасява от събаряне църквата “Св. Иван Рилски” в Перник, изградена с лептата на миряните от миньорския град.  Малко преди това той осъществява известното си посещение в САЩ, по повод на което другите членове на делегацията, доносници на Държавна сигурност, след завръщането подготвят специален доклад, който започва така: “предвид особената важност на мисията (…), считаме за необходимо, ръководени от съзнанието за патриотичен дълг – да споделим строго поверително още някои констатации…”.
В началото на 80-те години патриарх Максим успява да се пребори и за ново печатно издание на Библията въпреки съпротивата на атеистичния комунистически режим.
Най-голямото си разочарование патриарх Максим вероятно преживява в края на своя жизнен път, когато в началото на тази година Комисията по досиетата разкри, че 11 от 15-те владици, членове на Светия синод, са били агенти на комунистическата ДС. Макар самият патриарх да не е в списъка, той запази пълно мълчание около разразилия се скандал.
А тъкмо въпросният скандал дава едно от  обясненията за все по-засилващото се капсулиране на Светия синод от редовите православни християни и спадането на доверието във висшия клир на БПЦ. Изследователят на процесите в църквата Горан Благоев допълва: “През последните години, когато църквата трябваше да поведе народа, да бъде истински харизматичен обединител на православните българи, тя продължи да ги изкушава с имоти, коли. И най-вече с това уродливо решение да се обяви, че има почетно звание архонт”, имайки предвид удостояването с тази титла на богати спомоществуватели на църквата със съмнителен обществен авторитет.
Технология на патриаршеския избор
След кончината на патриарх Максим актуален става въпросът за избора на новия предстоятел на БПЦ. Според църковния устав до седем дни от кончината на патриарха трябва да бъде избран наместник-председател на Светия синод /очаква се това да бъде направено в събота, 10 ноември 2012/, който в рамките на четири месеца е длъжен да организира избирането на новия патриарх. Това ще направи Патриаршеският събор, в който влизат около 115 делегати, сред които са архиереите, по петима представители на всяка епархия (трима клирици и двама миряни, а от Софийската епархия – десет представители – шестима клирици и четирима миряни), по един представител на трите ставропигиални манастири Рилски, Бачковски и Троянски, избран от съответния манастирски събор, по двама от всяка епархия представители на епархийските манастири – един монах и една монахиня, определени от съответния епархийски митрополит, и по един представител на средните духовни училища, определени от ръководствата им. Гласуването за патриарха е тайно. Този, който получи най-малко две трети от гласовете, се обявява от наместник-председателя за канонично и законно избран Български патриарх и Софийски митрополит.
И все пак – кой?

От всичките 14 владици, сегашни членове на Светия синод  само четирима отговарят на критериите и реално могат да бъдат допуснати до надпреварата към избирателната урна. Това са Видинският митрополит Дометиан, Йоаникий Сливенски, Варненският и Великопреславски митрополит Кирил и Ловчанският Гавриил. Според устава на БПЦ кандидатите трябва да са навършили 50-годишна възраст, да са митрополити поне 5 години и “да се отличават с правилни мисли върху православната вяра и с точно спазване на църковния ред”. Първите трима, които отговорят на критериите за патриаршеския пост – Дометиан, Кирил и Йоаникий бяха компрометирани заради принадлежността им към бившата Държавна сигурност.  Без досиета в синода са само трима митрополити – Ловчанският Гавриил, Пловдивският Николай и Силистренският Амвросий. Последният е уязвим заради краткотрайното си увлечение към алтернативния синод на Пимен, а дядо Николай няма необходимите 50 години. Промяна на изискваната възраст за патриарх може да бъде направена с корекции в устава на БПЦ, гласувани на църковен събор. За целта e необходимо Синодът да издаде своя разпоредба, която да бъде гласувана на въпросния събор.
Всичко това превръща предстоящата битка за патриаршеския престол на БПЦ в особено любопитна интрига, проектирана и върху факта, че възрастните митрополити, както и пловдивският Николай, са руски възпитаници, а част от по-младите са обучавани в Гърция.
Дали при избора на новия български патриарх ще надделее интереса на църквата или влияние ще окажат други външни фактори, предстои да се разбере през следващите месеци.

Схваща ли България адекватно сигналите на ЕК? Докъде може да доведе управленското вироглавие? Оправдани ли са лишенията на българите?

Скандалът, изригнал след избора на двамата нови контитуционни съдии, едва ли изненада някого. Българският хелзинкски комитет ги определи като хора, които не са доказали своите „професионални и високи нравствени качества” и настоя тутакси да си подадат оставките. Поредната недостойна във вътрешен и европейски план разправия обаче можеше да бъде избягната, ако парламент и правителство се бяха вслушали в сигналите и предупрежденията, които буквално ги засипваха преди и по време на самия избор. Уви. Поради характерното вироглавие на сегашното управление /да си спомним само натрапчивото лансиране на Румяна Желева за еврокомисарка и за заместник-председателка на ЕНП!/  и задълбочаващите се проблеми в диалога с Брюксел, страната зорлем се озова обратно в тресавището на нереформираната си съдебна власт, от където всички очакваха тя най-сетне да се измъкне.
„Ние” и Европата!
Всъщност тон за омаскаряването на диалога с Брюксел даде още през август вицепремиерът и финансов министър Симеон Дянков. В необичайно остро интервю за австрийският вестник „Курир” финансистът на най-сиромашката  европейска държава нападна ЕС и неговите политици за неправилните решения довели до „удължаване на икономическата криза”, похвали се, че още през 2009 бил предупредил „да се сложи спирачка на задлъжнялостта” и заключи самочувствено, че поради мудните политически действия днес „никой няма доверие в способността на ЕС да действа и да изпълнява собствените си критерии” . Любопитното е, че на същата страница „Курир” помести и друга статия за България под заглавие „Тъмните машинации на премиера Борисов”. В нея журналистката Нора Халвакс припомни детайлно упреците на ЕС за недостатъчната борба с организираната престъпност и неефективното съдопроизводство в навечерието на критичния юлски доклад на ЕК.
И хлебец еж, водица пий…
В „нахокването” на европейските държави не закъсня да се включи и самият Борисов. На конгреса на ЕНП в Букурещ миналия месец той сподели пред журналисти, че се е „поскарал малко” на държавите, които само искат пари от Германия, а в същото време не си привеждат бюджетите и дефицитите в съответствие с Маастрихските критерии, давайки за пример естествено България. Онова, което твърде загрижените европейци Дянков и Борисов не можеха можеха и да допуснат тогава, е че само месец по-късно МВФ ще излезе с категоричното становище, че съкръщаването на държавните разходи убива икономиката и задълбочава рецесията и кризата, особено в малките и бедни държави. Така единствено меродавна за българина си остана трогателната оценка на министър-председателя, че “България стои добре на фона на другите държави. На първо място дължим това на българския народ заради неговите лишения. А на второ място е политическата воля на правителството”.
Или, както казват местните хора,
„Битият бит, справедливост няма”.
Удивителната невъзприемчивост на сигналите от Брюксел обаче не спира дотук. Официална София предпочете да пусне покрай ушите си отлагането за догодина на въпроса за приемането в Шенген с удобното обяснение, че причина за конфузията е Румъния. Нито от думите на комисарката Нели Крус в София през септември, нито от нейното „нетърпеливо”  и изпълнено с „много силни притеснения” за медийната ситуация в България писмо до премиера тези дни, произлязоха някакви последствия. С пълно официално мълчание беше преглътнато и потресаващото отворено писмо на посланика на Германия в София Матиас Хьопфнер до редакторите на тежко проправителствен вестник, цензурирал безобразно негово интервю. Никой на „Дондуков” 1 не си направи труда дори да схване първия сигнал от ЕК за „безпокойството” й около „почтеността и професионалния капацитет на част от кандидатите за КС”, та се наложи личната говорителка на президента Барозу и официалният говорител на ЕК в прав текст да потвърдят съмненията на Брюксел в избора на новите членове и което е още по-опасно – да предупредят за възможността от извънреден мониторингов  доклад по „правосъдие и вътрешен ред” за България. Дори повече, самият външен министър Николай Младенов обяви на всеослушание, че подобен тип изявления от Брюксел само „обезкуражават хората, които работят в тези направления”.
Оттук нататък патетичната лична молба на премиера Борисов към проблематичната конституционна съдийка да „следи внимателно това, което казват в Брюксел” и да реши дали да се оттегли от поста, едва ли има някакво значение. След като в самата държава отсъства смислен диалог, едва ли може да се очаква, че подобен ще се води с Брюксел. Поне до парламентарните избори  догодина.

В рамките на финансирания от ЕК международния научен проект „ACCEPT PLURALISM – толерантност, плурализъм и социално сближаване: В отговор на предизвикателствата на 21 век в Европа” в София бяха дискутирани въпроси свързани с толерантността към различието в българското училище и по-специално с образованието на ромските деца. С Мая Косева и Марко Хайдиняк – изследователи от ИМИР/ Международен център за изследване на малцинствата и културните взаимодействия/  –  по темата разговаря Георги Папакочев:
Наши  изследвания по въпроса доколко толерантни са българите към многообразието в обществото сочат, че процесите в страната през последните години не се развиват в положителна посока  не само в сферата на образованието, но и в редица други области – просто нарастват нетолерантните възгледи и практики по отношение на всякакъв вид различие,  е категоричен Марко Хайдиняк, координатор на межуднародни проекти в ИМИР.  Особено засегнати са ромската и мюсюлманската общност. На институционално и на ниво законодателство  действително се правят стъпки в положителна посока, търси се баланс, някакви рамки, които да подобрят сегашната обстановка и да променят тенденциите, но засега много малко от тези мерки се прилагат на практика. И онова, което ни впечатли по време на изследванията е, че обществените нагласи към тези  нормативни уредби не са добри. С други думи, това че държавата обръща специално внимание на определени малцинства, че прави опити да ги интегрира и да ги приобщи към обществото, се посреща отрицателно от голяма част от хората.
Страх от себеподобните
Обяснението? То е в икономическата ситуация – прекалено мого българи живеят в условия на нарастваща бедност, на недоимък и финансови затруднения и  се дразнят от това, че държавата отпуска средства на някой, който според мнозинството не полага достатъчно усилия да се интегрира в обществото, а не дава пари на тях. Защо да има за ромите, а да няма за пенсионерите?-питат хората. Защо да има за ромските деца и тяхното образование, а да няма за българските, които също са бедни и  също имат проблеми и не могат да си позволят да плащат за извънкласни дейности, като учебници, екскурзии и други? От друга страна през последните години набират сила националистическите формации, които „експлоатират” умело екплоатират темата и допълнително наливат масло в огъня. Въпреки всички усилия /доколкото те се полагат!/, социално-икономическите граници и културните разминавания между етническото малцинства и мнозинството  се увеличават, липсва всякаква комуникация между тях. А колкото по-малко комуникираме помежду си, толкова повече се страхуваме един от друг, е убеден Марко Хайдиняк.
По-добре в клас, отколкото на улицата
Според хората, с които сме разговаряли по отношение на десегрегацията на ромските деца в училище, от една страна този процес няма алтернатива, но от друга той не се случва нито ефективно, нито смислено, доплва Мая Косева, координаторка на проекти в ИМИР. Дори напротив , стига се до допълнителни проблеми – прехвърлянето на дете от едно училище в друго, например, води до вторична сегрегация. Вярно, съществуват много програми, има много идеи и планове как да се избегне фактическата сегрегация, но за момента просто нищо не се случва.
Официално в  България няма ромски училища, но в някои българчета просто не учат. От друга страна сред учителите битува нагласата:”по-добре ромчетата да са в клас, отколкото на улицата” и тя е твърде  разпространена,  допълва Мая Косева.  Казано иначе, въпреки старанието и желанието си  учителите, които работят с ромски деца, носят в себе си изключително силни стереотипи и негативни представи за тях.  За цялото българско общество е типично непреодоляното негативно отношение към това малцинство. Самите учители не възприемат ромските деца равностойно, не ги третират по еднакъв начин с българчетата. А ние очакваме да ги приобщят към училището и към останалите деца, като възпитават всички да се уважават и живеят заедно. Това е изключително опасно!
Толерантност по български
Примерът за класната стая и улицата е твърде симптоматичен за българския мит за толерантното общество, пояснява Марко Хайдиняк. За съжаление учителите разбират толерантността така: „Тук са, но да не пречат; малцинството да стои някъде в ъгъла, но аз го толерирам; имам силата да го изгоня, но не го правя; те са там, в кьошето и не ги наказвам, ако не вдигат шум. Нито ги разбирам, нито ги приемам, нито желая да науча нещо за тях, или от тях, а и те от мен”. Просто в случая толерантността се определя от това, че липсва конфликт. След като не враждуваме с тях, значи сме толерантни. Това не е достатъчно. Да си толерантен по такъв начин не води до нищо добро, е категоричен експертът.
За кого бие камбаната?
Етническата ситуация в България не е изключение на Балканите. През последните години навсякъде в Европа положението се влошава, наблюдават се изострящи се конфликти, неприемане и омраза, издигат се все по-високи стени към различните, допълва Марко Хайдиняк.  Намеренията на страни от  Западна Европа повторно да въведат визи за хората от Западните Балкани са  също показателен пример. Дори  перипетиите на България около влизането й в Шенген, което се превръща в безкрайна драма, също имат допирни точки с дискусията за повторно въвеждане на визи. Идеята за мултикултурализма в Европа сега виси на косъм и не знам, дали България вече не е закъсняла твърде много. Да, ние бием камбаната, че нещата не отиват към добро и трябва да се направи нещо. Въпросът обаче е дали онези, които вземат решенията,  ни чуват, дали имат желание за промяна, дали самото общество очаква подобни решения и не желае създаването на още по-високи стени и по-голяма дистанция  спрямо  малцинствата , казва в заключение експертът от ИМИР Марко Хайдиняк.

Връща ли се на мода „каруцарският език” в България? Кой дава тон във вулгарното публично говорене?

Определението „селски глупак”,  изречено по телевизията от една вече бивша говорителка на регионално МВР, е всъщност лек нюанс в какофонията от словесна вулгарност, която непрекъснато и отвсякъде залива българина. И ако сред обикновените граждани все още се намират индивиди, които загрижено биха пояснили на децата си, че възпитаните хора не се изразяват по такъв начин, за мнозина политици, публични фигури и  медийни „звезди” сквернодумството действа  като своеобразен афродизиак, който ги възбужда грозно в публичните им изяви.
Забранено за лица под 16 години!
Първите „славни”  вербални проява на демокрацията започнаха още в 7-ото Велико народно събрание през 1990 година, където покойният вече митрополит Панкратий целомъдрено тълкуваше от парламентарната трибуна разложителния смисъл на шоуто „Смокинов лист на ластик”, състоящо се от двете части за: „Омайната гръд” и „Сърцето което тупти в панталона” . Особено запомнящи се бяха и словесните бисери в  39-тия парламент, в мандата на който постоянно летяха обръщения като: „лицемери, манипулатори, лакеи, лапачи на кюфтета, сервитьорки по душа” и други подобни. Дори да върнем хрониката само три години назад,  ще си припомним първите дни на прохождащия тогава 41-парламент с някои крилати фрази на негови депутати. Като, например, въпроса на гербаджията Георги Андонов зададен на колежката му Мая Манолова от БСП: ”Толкова ли не можахте да намерите един член, който да ви задоволи, та да спрете да говорите”  и допълнен с пояснението: „Член от закона, имам предвид”. Или изсъсканата от Емил Василев от РЗС любезност: „Боклуци не коментирам” , след като сам беше лиснал чаша вода върху свой съпартиец на парламентарната трибуна. В класиката на парламентарните простотии отдавна са намерили място откровенията на Румен Петков от БСП, че нямал навика да сяда на една маса със „ Сульо, Пульо, Куйович, Уйович, Муйович”, както и джентълменското му наблюдение за негова съпартийка от левицата, че „тишината в спалнята й раждала само безумия”.
Върхове на изисканата словесност
А какво да се каже за неповторимия език на премиера Бойко Борисов, който в края на 2010 година пред журналисти ласкаво защити своя министър на вътрешните работи със сравнението, че “да мачкаш Цветанов е все едно с голо дупе таралеж да мачкаш”? Или за галантния отговор в парламента на министъра на културата Вежди Рашидов на въпроса за какво се целуват ръцете на дамите: „ ами, отнякъде трябва да се започне”?   Незабравимо остава мнението на бившия министър без портфейл на българите в чужбина Божидар Димитров  за „шибания народ и шибаните колеги”, както и  експертните му публични наблюдения върху посетителките на църквата с мощите на Св.Йоан Кръстител: „Вчера гледам нашите българки голи, зърната на циците. А рускинята – не. И най-долната курва да е. Забрадката – и тогава вътре.”   Не друг, а шефът на българската дипломация Николай Младенов  нарече през миналата година по телевизията  току-що уволнения  директор на НЕК  с изисканото „боклук”, а през 2010, също от тв-екран вицепремиерът и финансов министър Симеон Дянков беше оприличил бившия премиер и лидер на БСП Станишев на съсел и дори с гримаса беше изимитирал въпросния гризач. Да не говорим за такива майстори на изящната словестност като лидера на ДПС Ахмед Доган, който пред студенти в Шумен предизборно беше възкликнал:”Ако  такъв мухльо като Бойко Борисов ви харесва, подкрепяйте го!” или небезизвестният Павел Шопов от „Атака”, който беше нарекъл  колегите си депутати: “Всички сте кирякстефчовци, педофили, селяни”.   Словесният Олимп през 2010 година беше покорен и от сегашния лидер на ПЕС Сергей Станишев. По повод назначаването на поредния здравен министър от ГЕРБ той попита в парламента защо премиерът е  назначил гинеколог за министър за да си отговори от трибуната така: „Защото цялата държава в момента е с краката нагоре”.

Изнасилената журналистика
Ако страстите в политиката все пак са някакво извинение за вугарния език на депутатите, в медиите вакханалията е наистина пълна. Неслучайно тези дни стана ясно, че само за една година отруденият СЕМ е наложил 62 наказателни постановления за глоби от над четвърт милион лева основно за опасност от „увреждане на нравственото или психическото  развитие на децата”. И има защо. В сутрешно предаване на частна радиостанция, например, на водещите им хрумнало да анкетират неразсънените си още  слушатели на какво са готови „за един прелестен оргазъм”, като дори им подсказали възможните варианти:” на денонощна мастурбация, на конкретни перверзии или на денонощни чудеса”. Посред бял почивен ден по тв-канал с национални претенции, друг водещ-похотливец надълго и нашироко дискутирал с млада руска сексоложка предимствата на френската любов и техниката „дълбокото гърло”. Един натрапчив екранен „умник” пък беше нарекъл от студиото на проправителствената си телевизия  протестиращи зърнопроизводители „развилняла се пасмина от провинцията” и ги беше пратил „да си режат сланината и  пият винцето върху вестника”, защото това, според него, било „забавлението по селски в България”.
В самия край на управлението си през 2009 премиерът Сергей  Станишев беше упрекнал неформалния тогава лидер на ГЕРБ Бойко Борисов, че „съвсем се е разпищолил”, на което засегнатият беше отвърнал   благопристойно :„Това е каруцарски израз, който може да се чуе на гарата”.
Месеци преди парламентарния вот словесното разпищолване на политическите  и медийни „каруцари” в България  отново се засилва. И дори придобива конкретен образ в зацапаното огледало на  публичното сквернословие.