19.09.2013

Ще може ли справянето с бежанската вълна да ускори приемането на България /и Румъния/ в Шенген? Защо липсва международен ентусиазъм за разширяване на Шенгенското пространство?

Засиленият поток от сирийски бежанци през южната граница на България отново събуди надеждите за приемане на страната/ и нейната съседка Румъния/ в Шенгенското пространство. В призивите си за финансова помощ от ЕС за овладяване на бежанския проблем, вицепремиерът и вътрешен министър Цветлин Йовчев обяви, че страната очаква да бъде оценено онова, което прави за бегълците от войната през тези дни, че отговаря на всички критерии за влизане в Шенген и е успяла  да се справи в една реална и много тежка ситуация,  а в момента е „много надежден защитник на външната граница на ЕС”.

На  въпрос на ДВ как досегашните действия по овладяване на бежанския поток биха повлияли върху становището на Съвета на министрите на ЕС тази есен за разширяването на Шенгенското пространство, българското Министерство на външните работи поясни, че в резултат на  събитията в Сирия и засилената бежанска вълна през последните месеци  „България понася съществена тежест от опазването на външните граници на ЕС, но  е отговорен и предвидим партньор, изпълняващ своите задължения и носещ сериозна отговорност”. От дипломатическото ведомство подчертаха също, че  страната е изпълнила всички условия и изисквания за присъединяване към Шенген и продължава да участва солидарно в гарантирането на сигурността на европейските граждани.

Доказателства в реална обстановка

Според директорката на Фондация Европейски инстутит в София Любов Панайотова в случая става въпрос за едно изключително предизвикателство за България, тъй като до този момент след всички проверки извършени досега страната твърдеше, че е в абсолютна готовност за влизането в Шенген. На практика през тези дни България показва способна ли е или не, и по какъв начин може, да менажира външните граници в затруднена реална обстановка. Поради това оценката ще бъде съвсем правдива – дали ще справим въобще и по какъв начин ще се справим, естествено със солидарността на целия ЕС. Все пак ресурсите на най-бедната европейска членка са ограничени, а интензивността на бежанския поток е необичайно голяма.  Затова на практика, а не само на теория и на думи, България би могла да  извлече полза, стига да демонстрира една разумна вътрешна политика, е убедена  Любов Панайотова.

Закъснялата тежест

Министърът на вътрешните работи Йовчев  заяви , че съвсем скоро броят на бежанците пристигащи в България ще достигне критичната си точка и страната няма да е в състояние самостоятелно, без европейска солидарност,  да поеме този товар. Подобно е и становището на българското Външно министерство, което говори за понасянето на „съществена тежест” по опазването на външните граници на съюза. Изненадващо ли се стигна до сегашната ситуация, обаче?

Любов Панайотова от Фондация Европейски инстутат обяснява изчерпването на силите на страната с факта, че досега готовността за посрещане на бежанци не беше развивана с аргумента, че това  не е толкова актуално, нито е на преден план. В седемгодишния  финансов период на членство на България  в ЕС имаше три фонда за тази цел, с които можеше да се работи по различни проекти. В края на  годината ще стане ясно какво е изхарчено и оползотворено от тези европари. Вярно е, че министърът на външните и вътрешните работи апелират малко рано за  европейска солидарност, но тя няма да се забави, а разполагаме и с уверенията на комисарката Кристалина Георгиева за наличието на определени средства за бежанците. Въпросът е как ще  управляваме тези средства, защото не можем да кажем като държава, че тези хора трябва да бъдат приети от други страни, смята Панайотова.

Подозрително затишие?

И все пак на какъв етап се намират дипломатическите мерки за преодоляване съпротивата на някои шенгенски държави срещу приемането на България и Румъния в Шенгенското пространство? Българското външно министерство припомня, че Съветът по „Правосъдие и вътрешни работи” през март е поел ангажимент темата за присъединяването към Шенген да бъде обсъдена преди края на годината. От дипломатическото ведомство уверяват също, че поддържат контакти и си сътрудничат активно с държавите-членки, които все още запазват резервирана позиция за българското членство.  От министерството изразяват надежда, че след като отчетат постигнатите резултати и продължаващите решителни усилия на страната  за опазване външните граници на ЕС, резервираните държави-членки ще заемат конструктивна позиция и ще подкрепят през следващите месеци един общ прагматичен подход, който включва двуетапното приемане на България (и Румъния) в Шенген.

Мониторинг и европейски избори

Ентусиазъм за приемането на двете балкански съседки в Шенген засега няма  и това се вижда от продължаващите протести срещу най-общо казано корупцията, злоупотребите в страната, обвързаността на цели сектори в държавата  с  организираната престъпност, констатира от своя страна Любов Панайотова.  Поради това усилията следва да бъдат съсредоточени  на международно ниво, където през последните месеци се забелязва подозрително  затишие, може би поради смяната на правителството. А не би било лошо да се започне вече активна политика в тази насока преди  още срещата на Съвета на министрите пред есента,  дори и преди публикуването на мониторинговия  доклад за страната. Да не забравяме, че цяла година България не получи оценка за напредъка в борбата с корупцията, с организираната престъпност, с обвързаността и сливането на държавни структури с тази престъпност. Не трябва да се забравя също, че догодина предстоят европейски избори. Тенденциите, които се наблюдават на европейската сцена  са радикално говорене и  втвърдяване на националните позиции, напред  излизат, най-общо казано, страни и хора с по-крайни възгледи. Така че не може да не се съобразяваме и с този фактор в усилията за влизане в Шенген, е убедени директорката на Фондация Европейски институт Любов Панайотова.

     12.09.20013    По повод царящото все още недоумение защо в крайна сметка френският посланик в София Филип Отие не беше удостоен с традиционния орден „Стара планина”, функционер на  крайно лявата националистическа партия Атака нарече в ефир западните дипломати генерал- губернатори, които искат да диктуват политиката на суверенна България. Външният министър Кристиян Вигенин от своя страна поясни, че не наказвал посланика за волността му да подкрепи гражданските протести срещу правителството, а само възнамерявал да въведе ред в раздаването „на килограм”, по собственото му определение, на тези награди.  Досега българското външно министерство не е изразило становище дали под рестрикциите на „новия ред” ще попаднат  и  други храбри дипломати.

Ордени или салам на кило?

Като, например,  германският посланик Матиас Хьопфнер,  който заедно с френския си колега си позволи да застане зад обща лична  /а и на своите правителства, естествено!/ позиция срещу олигархичния модел на управление в България и да призове властите да се вслушат в гласът на гражданското общество. Или посланиците на Холандия Карел ван Кестерен и  Белгия Аник ван Калстер, които  седмица след „фриволната” проява  на германския си и френски колега, в печата определиха общественото недоволство като „знак на надежда”  констатирайки, че протестите „оспорват легитимността на сегашното българско правителство”. А може би  от килограмите на ордените „Стара планина” ще отпадне и отличието за бързо научилият български език британски посланик Джонатан Алън, който в началото на новия политическия сезон в  публично послание обобщи  критично случващото се през последните месеци в България?

Рапорт даден, рапорт-/не/приет!

И един твърде показателен факт –  още в средата на юли  в гневно отворено писмо до външния министър лидерът на „Атака” Сидеров обяви, че дипломатите били преминали всички граници на добрите междудържавни отношения и го призова за незабавни мерки срещу този „недопустим натиск и намеса във вътрешните работи на страната”. Дори повече, националистът нарече дипломатите „лобисти на икономически кръгове, които работят срещу българския национален интерес”. Естествено посланията на  най-влиятелните и значими партньорки на България в ЕС изразени чрез техните първи дипломати минаха покрай ушите на властта, но ултиматумът на националиста-владетел на парламентарния кворум беше изпълнена незабавно.

Необходимост от жестомимичният диалог

Видимо управлението на БСП, ДПС и „Атака” чрез кабинета „Орешарски” има тежки проблеми в комуникацията  с ЕС и ЕП. То постоянно демонстрира своята засилваща се неспособност да разбира и тълкува смислено сигналите от Брюксел и Страсбург.  Още при първото си премиерско посещение в Брюксел през юни Орешарски беше посрещнат необичайно критично и с недоверие като нов министър-председател. Тогава в прав текст председателят Барозу му каза, че ЕК е притеснена от събитията в България след  избора на Пеевски за ДАНС и потвърди, че мониторингът над страната ще продължи, докато това е необходимо. От друга страна президентът на ЕС Херман ван Ромпой  тогава му напомни за нуждата от нов изборен кодекс, но и досега документа все още не е приет. По същото време германската евродепутатка Моника Холмайер запита официално ЕК за реформите в българския сектор за сигурност и за „възстановяването на върховенството на закона и основните права в България, като например медийния плурализъм”. Сигналът, естествено, въобще не беше чут или разбран в българската столица.

Разваленият телефон с ЕС

В София това лято заместник-председателката на ЕК Вивиан Рединг пожела да чуе от българските граждани /тя дори  произнесе желанието си пред тях на български!/ какъв Европейски съюз очакват след 10-15 години. Вместо това комисарката изслуша каква своя държава те не искат, защо в България се самозапалват протестиращи и отчаяни хора, колко голяма е мизерията сред огромна част от населението за сметка на безогледната местна олигархия. И докато гражданите приеха с разбиране европейските послания на г-жа Рединг, правителството на Орешарски отказа да разбере защо нейните симпатии бяха  с българите, които протестират на улицата а и не можа  да вникне в констатациите й, че всекидневните демонстрации ясно говорят за необхоимостта от реформи, че те са знак за дълбокотото безпокойство на обществото за върховенството на закона. Официална София  остана глуха и за политическата дисекция на властта, която заместник-председателката на ЕК  направи с принципните си констатации, че не можеш да строиш демокрация върху корупция и не можеш да имаш едновременно олигархия и демокрация.

Да прочетеш знаците и сигналите

Естествено  същността на 28-членния ЕС не предполага директно и грубо вмешателство в политиката и управлението на негова страна-членка, но един от цивилизованите механизми за натиск без съмнение са знаците и  сигналите, които той изпраща в проблемната държава. За България през това лято те бяха  повече от категорични и носеха ясното послание  – сегашното управление е делегитимирано на европейско равнище и неговите шансове за нормални отношения с останалите страни-членки и европейските институции са минимални. Послание, което всички разчетоха правилно. С изключение на управляващите.

12.09.13

По повод царящото все още недоумение защо в крайна сметка френският посланик в София Филип Отие не беше удостоен с традиционния орден „Стара планина”, функционер на  крайно лявата националистическа партия Атака нарече в ефир западните дипломати генерал- губернатори, които искат да диктуват политиката на суверенна България. Външният министър Кристиян Вигенин от своя страна поясни, че не наказвал посланика за волността му да подкрепи гражданските протести срещу правителството, а само възнамерявал да въведе ред в раздаването „на килограм”, по собственото му определение, на тези награди.  Досега българското външно министерство не е изразило становище дали под рестрикциите на „новия ред” ще попаднат  и  други храбри дипломати.

Ордени или салам на кило?

Като, например,  германският посланик Матиас Хьопфнер,  който заедно с френския си колега си позволи да застане зад обща лична  /а и на своите правителства, естествено!/ позиция срещу олигархичния модел на управление в България и да призове властите да се вслушат в гласът на гражданското общество. Или посланиците на Холандия Карел ван Кестерен и  Белгия Аник ван Калстер, които  седмица след „фриволната” проява  на германския си и френски колега, в печата определиха общественото недоволство като „знак на надежда”  констатирайки, че протестите „оспорват легитимността на сегашното българско правителство”. А може би  от килограмите на ордените „Стара планина” ще отпадне и отличието за бързо научилият български език британски посланик Джонатан Алън, който в началото на новия политическия сезон в  публично послание обобщи  критично случващото се през последните месеци в България?

Рапорт даден, рапорт-/не/приет!

И един твърде показателен факт –  още в средата на юли  в гневно отворено писмо до външния министър лидерът на „Атака” Сидеров обяви, че дипломатите били преминали всички граници на добрите междудържавни отношения и го призова за незабавни мерки срещу този „недопустим натиск и намеса във вътрешните работи на страната”. Дори повече, националистът нарече дипломатите „лобисти на икономически кръгове, които работят срещу българския национален интерес”. Естествено посланията на  най-влиятелните и значими партньорки на България в ЕС изразени чрез техните първи дипломати минаха покрай ушите на властта, но ултиматумът на националиста-владетел на парламентарния кворум беше изпълнена незабавно.

Необходимост от жестомимичният диалог

Видимо управлението на БСП, ДПС и „Атака” чрез кабинета „Орешарски” има тежки проблеми в комуникацията  с ЕС и ЕП. То постоянно демонстрира своята засилваща се неспособност да разбира и тълкува смислено сигналите от Брюксел и Страсбург.  Още при първото си премиерско посещение в Брюксел през юни Орешарски беше посрещнат необичайно критично и с недоверие като нов министър-председател. Тогава в прав текст председателят Барозу му каза, че ЕК е притеснена от събитията в България след  избора на Пеевски за ДАНС и потвърди, че мониторингът над страната ще продължи, докато това е необходимо. От друга страна президентът на ЕС Херман ван Ромпой  тогава му напомни за нуждата от нов изборен кодекс, но и досега документа все още не е приет. По същото време германската евродепутатка Моника Холмайер запита официално ЕК за реформите в българския сектор за сигурност и за „възстановяването на върховенството на закона и основните права в България, като например медийния плурализъм”. Сигналът, естествено, въобще не беше чут или разбран в българската столица.

Разваленият телефон с ЕС

В София това лято заместник-председателката на ЕК Вивиан Рединг пожела да чуе от българските граждани /тя дори  произнесе желанието си пред тях на български!/ какъв Европейски съюз очакват след 10-15 години. Вместо това комисарката изслуша каква своя държава те не искат, защо в България се самозапалват протестиращи и отчаяни хора, колко голяма е мизерията сред огромна част от населението за сметка на безогледната местна олигархия. И докато гражданите приеха с разбиране европейските послания на г-жа Рединг, правителството на Орешарски отказа да разбере защо нейните симпатии бяха  с българите, които протестират на улицата а и не можа  да вникне в констатациите й, че всекидневните демонстрации ясно говорят за необхоимостта от реформи, че те са знак за дълбокотото безпокойство на обществото за върховенството на закона. Официална София  остана глуха и за политическата дисекция на властта, която заместник-председателката на ЕК  направи с принципните си констатации, че не можеш да строиш демокрация върху корупция и не можеш да имаш едновременно олигархия и демокрация.

Да прочетеш знаците и сигналите

Естествено  същността на 28-членния ЕС не предполага директно и грубо вмешателство в политиката и управлението на негова страна-членка, но един от цивилизованите механизми за натиск без съмнение са знаците и  сигналите, които той изпраща в проблемната държава. За България през това лято те бяха  повече от категорични и носеха ясното послание  – сегашното управление е делегитимирано на европейско равнище и неговите шансове за нормални отношения с останалите страни-членки и европейските институции са минимални. Послание, което всички разчетоха правилно. С изключение на управляващите.

05.09.13

На стотния ден от спорното управление на кабинета „Орешарски”, в началото на бурния есенно-зимен политически сезон на 42-рия парламент и след  настойчиви 85-дневни протести срещу властта, познайте коя е най-важната тема в  българското обществено пространство? Не, тя далеч не е навлизащата в поредна рецесия икономика на най-бедната европеейска държава. Не са и  разтърсващата безработица, най-ниските заплати в Европа, престъпността и корупцията. Не става въпрос дори и за социалната драма на младите хора и пенсионерите с мизерни доходи, на които предстои поредната страховита зима. Съвсем не!

Спасение дебне отвсякъде!

За  главни  проблеми на българите днес бяха обявени вероятността от  евентуален удар на САЩ и Франция срещу режима на Хафез Асад и предполагаемото бежанско цунами, което след като един ден потопи Турция и Гърция заплашва да прелее и в тяхната страна! Публичното говорене за бъдещите „опасни пришълци” от Близкия изток претърпя бърза еволюция през последните седмици, придоби истерични нотки, а в отделни случаи интерпретациите достигнаха дори  и до амок. Неколцината „говорещи глави”, които обикновено забавляват публиката в електронните медии с тълкования на местни проблеми, с ефектен лупинг се преквалифицираха в геополитици, военни експерти и познавачи на Близкия изток и започнаха да вещаят страхотии и небивалици. Към тях незабавно се присъединиха и хитреците от властт, които бързичко осъзнаха, че изкуствено напомпваната военна психоза може да се окаже онази „манна небесна”, която да отклони общественото недоволство в друга посока и да осигури така необходимата глътка въздух за обърканата власт.

Фигаро тук, Фигаро там

Доколкото военните /не/способности на България да участва в бойни действия са известни дори на децата, голямата заплаха за националната сигурност беше локализирана в очакванията за голяма бежанска вълна от  Сирия и почти сигурната хуманитарна криза, която тя ще предизвика в България. Темата, всъщност, далеч не е нова и тя се повтаря като гротеска.  Още в края на миналата година президентът Росен Плевнелиев предупреди за „сериозна опасност” от наплив на бягащи от войната сирийци,  тогавашният външен министър Младенов категорично отрече, че има опасност от „огромна” вълна, а неговият колега-вицепремиер и вътрешен министър Цветанов успокои, че институциите внимателно следели процеса.  Тогава, според данни на Държавната агенция за бежанците, бегълците от Сирия са били едва 450 човека. След удвояването на техния брой през първото полугодие на 2013-та, новият външен министър Вигенин, в стила на своя предшественик през август посочи, че потокът през границата бил засилен, но изрично увери, че бежанска вълна няма.  Само месец по-късно вицепремиерът и вътрешен министър Йовчев заговори за пристигнали 1400 сирийски бежанци и прогнозира апокалиптично, че до края на годината броят им щял евентуално да набъбне до 10 хиляди човека! След спешно свиканото заседание на правителствения Съвет по сигурността, в медийната суматоха се включи и военният министър Найденов, който противно на своя колега вътрешен министър обяви, че в страната вече са влезли 3000 сирийци и дори представи предварителни разчети за бъдещите разходи около  тези хора, които щяли, о ужас, да надхвърлят умопомрачителните  5 милиона евро! След това беше съобщено, че всички институции са се разтичали да издирват в пограничните райони изоставени от десетилетия казарми и училища  които евентуално да подслонят бедните сирийци, тъй като сега съществуващите три бежански центъра с капацитет 1,100 човека вече били препълнени.

Акъл и минало не щем!

Известен реализъм в пропагандната психоза внесе еврокомисарката по хуманитарна помощ и реакции при кризи Кристалина Георгиева. Тя поясни, че България далеч не е в категорията на най-силно засегнатите от бежанската вълна държави, тъй като от 2-та милиона бягащи сирийци броят на намиращите се в страната е минимален. Тя дори подсказа на управляващите откъде биха могли да получат материално и финансово съдействие в случай на евентуална криза. От друга страна в печата известната българска етноложка Антонина Желязкова се опита да внесе разум и морал в паниката, като припомни, че всеки втори или трети българин има прародители бежанци. Дори повече – тя увери,  че днешните българи знаят за съпричастието, с което страната е посрещала арменците, руските белоемигранти след революцията, своите собствени сънародници, избягали от Беломорска Тракия и Македония, а в по-ново време – гръцките и палестинските политически емигранти и призова властите: „Да следваме поне тази хуманна традиция!”.

Въпроси, въпроси, въпроси…

Сегашните управници едва ли са разбрали призива на Антонина Желязкова. За тях най-важно сега е удържането на властта и за постигане на тази цел те използуват всички средствата, в това число и пропагандата. Защото ако следваха пътя на разума и на националната отговорност, би трябвало преди всичко да отговорят на простичкия въпрос: защо обществото трябва да се занимава с влизащи в страната сирийски бежанци, а не с всекидневно напускащите родината си стотици българи, които също бягат, но от немотията, безработицата, политическият хаос  и липсата на перспектива? Или защо вниманието да не се насочи към младите хора от села и малки градчета, които масово напускат родните си места за да станат вътрешни бежанци в по-големите центрове и столицата? И защо, впрочем, образованите бежанци, ако желаят, това не биха могли да  попълнят вакуума от квалифицирана работна сила, създаден след напускането на страната от нейните собствени образовани  и кадърни млади хора?

Вероятно подобни въпроси не би  следвало да се задават точно на  това управление. Просто защото от самото си идване на власт то има съвършено други грижи. Чисто екзистенциални.

29.08.13

                  От времената на клеймото, че България е най-верният сателит на Съветския съюз до днешния й статут на най-бедна членка на ЕС, репутацията на страната не се е променила особено. Почти четвъртвековният преход към демокрация не й донесе международен авторитет, нито положителен имидж. Напротив, компромисното включване на страната в семейството на Обединена Европа преди шест години вместо да стимулира подобряването на нейната съмнителна посткомунистическа репутация я превърна в постоянен обект на наблюдение, критики и забрани от страна на Брюксел. Извън Стария континент националният образ на страната също остана безличен, или казано другояче, тя продължава да бъда почти неизвестна за света.

Опасност: българите идват!

През тези дни съмнителното реноме на България проличава най-силно около страховете на по-богатите европейски държави от  наплив на български имигранти след падането на ограниченията на европейския трудов пазар в началото на идната година. Холандия заговори за въвеждане на „оранжев код” за опасност от масиран приток на бедни граждани от балканската държава и нейната съседка Румъния, Германия прогнозира удвояването на имигрантите след 2014-та, а Великобритания притеснена продължава да следи данните за работниците-имигранти през последните месеци. Засега  се оказва, че трудовите ограничения далеч не са толкова мощен възпиращ фактор в ЕС и тяхното вдигане не води до социални сътресения в съответните страни, но поради спорната национална репутация на България нейните аргументи не достигат там, където би трябвало да бъдат чути и осмислени.

Да наливаш вода в пясъка

Друг измерител на лошото държавно реноме са чуждестранните инвестиции. Още  в  началото на кризата от страната се изтеглиха основни  делови партньори от Европа и света, а само през първото тримесечие на тази година инвестициите отвън се сринаха  с нови 3 на сто в сравнение с миналата. Конкретните причини сега се търсят в политическата нестабилност и протестите, но всъщност те се коренят в лошото реноме на държава с ширеща се организирана престъпност, слаба и неефективна съдебна власт и повсеместна корупция. Страхливият инвеститорски капитал се притеснява от несигурната данъчна система, която се променя от всяка нова власт, от мудната и зависима от политическата конюнктура държавна администрация/ за по-малко от три месеца правителството на Орешарски успя да сложи рекорден брой свои хора  по високите етажи на властта!/, от задълбочаващият  се недостиг на  образована и квалифицирана работна сила. Подобно  национално бизнес-досие превръща страната в  особено рискова, а признаци за подобрение засега липсват.

Всеки мрази всички и всичко

Една от отблъскващите черти на националния имидж е, че българите не уважават институциите на своята държава. Нещо повече – те искрено ги презират.  Вече три месеца пред символите на държавната власт – правителство, президентство, парламент – огромни групи разгневени граждани изразяват шумно своето недоволство. Едни го насочват към премиера, неговите министри и към депутатите от управляващото мнозинство, други скандират срещу държавния глава и подкрепят сегашното правителство, трети размахват пръст срещу  политическите партии и техните лидери, четвърти  се заканват на областни управители, кметове, дори и на журналисти. Задълбочилото се разделение в обществото и продължаващата политическа безизходица постепенно блокират функционирането на държавата и това не остава незабелязано от нейните партньори.

Българският политически уестърн

Още през май Ройтерс цитира служител от ЕС занмаващ се с Източна Европа да казва за България: „На практика си имаме работа със страна от Дивия Запад”.  След масовия обществен взрив на недоволство през юни германският и френски посланик в София заговориха открито за криза на доверие в начина на управление на  страната,  за несъвместимостта на неговия олигархичен модел с принадлежността на държавата към ЕС, за необходимостта българското гражданско общество най-сетне  да бъде чуто от управляващите.  В някои местни медии се появиха  подробности от поверителен анализ предназначен за германското канцлерство, в който се констатира, че в България е налице „опасен опит от връщане назад, който изисква решителна европейска реакция” и дори се препоръчват мерки за „изолиране и дисциплиниране на страната”.

Изпепеляващ срам

На този фон помръкващата репутация на най-бедната европейска членка не дава особени надежди за превръщането й от балканска посткомунистическа Пепеляшка в красива принцеса в обозримо бъдеще. Това едва ли е и  нужно. От две десетилетия насам българите мечтаят единствено в собствената им държава да има законност, демокрация и нормалност. Неща, които досегашната политическа класа и правителствата, които тя е произвеждала, не могат и/или не желаят да им осигурят. Затова  и  протестите ще продължават – все пак новите поколения не са загубили чувството за срам и накърнена национална гордост от репутацията на своята родина.