19.02.14 Защо турските деца в България няма да разбират предизборната пропаганда на майчин език? Ще се повишава  ли градусът на етническото и междурелигиозно напрежение до май?

               Националистическите протести в Пловдив приключиха според очакванията. Главният секретар на МВР Светлозар Лазаров ги нарече „расистки и ксенофобски“, лидерът на ДПС Лютви Местан прозря в тях „вандалска атака срещу религиозен храм“, насочена към сваляне на правителството, а главният мюфтия Мустафа Хаджи  ги определи просто като „погром“. Четирима от 120-те задържани набързо получиха условни присъди и солени глоби, а германската агенция ДПА рутинно обобщи, че членка България „остава обхваната от бедност и дълбоко вкоренена корупция, които подклаждат масово недоволство и дават поводи за развихряне на популистки движения“. А иначе,

по стар предизборен обичай

политическите сили в страната отново прибягнаха към своя любим прийом – раздухване на етническото напрежение.

„Политиците ни са безинтересни – цели 25 години те не можаха да измислят нищо друго освен предизборно да  размахват етническата и религиозна карта, казва пред ДВ социалната антроположка и директорка на Междунаодния център за изследване на малцинствата и междукултурните взаимодействия Антонина Желязкова. Не помня парламентарни, местни или президентски вот, преди който да не са вадени етнически аргументи, да не се е рушало доверието между религиозните общности, да не се е спекулирало с тях!“  Изследователката разказва как „на терен“ е питала хора в регионите със смесено население, където тези напрежения се усещат най-силно как издържат на това, а те усмихнати отговаряли: „Свикнали сме. Просто чакаме да минат изборите и всичко ще се оправи!“. Политологът Димитър Аврамов също смята, че на социално-битово равнище етносите в България нямат различия помежду си, но признава съществуването на малки групи от хора, политически мотивирани или с определени расистки възгледи, които се опитват да налагат на обществото определено социално тесногръдие. „Дали поради образователните стандарти, с които са израсли, дали заради битуващите от комунистически времена митове около българската история, тези хора живеят в културна ситуация и се придържат към стереотипи на поведение, които са домодерни. Мнозина от тях не са склонни да приемат, че принципите на мултикултурното европейско общество могат да бъдат прилагани изцяло в България“, коментира политологът.

Фалшивият популизъм

По повод забраната за предизборно агитиране на майчин език, Антонина Желязкова обвинява партията ДПС в политически популизъм. „Две десетилетия вече турските елити са непрекъснато в местната, зконодателната, изпълнителната власт и въпреки това те не си мръднаха пръста за да бъде издаден нов учебник за децата, които искат да учат своя майчин език, припомня социалната антроположка.  Преди две години направихме  фундаментално изследване на образователните проблеми на турските деца в българското училище и резултатите показаха, че през 1992-1993 година да учат майчиния език са се записали 119 хиляди турски деца, а през миналата 2013- та те  са били едва 7000. Единствените учебници на техния език са издадени преди 20 години! Затова тези деца не се записват да учат турски  – те просто нямат учебници, нямат атрактивни помагала и естествено предпочитат да изучават допълнително  немски, английски и френски език. Затова, когато чух  тези дни от депутат на ДПС  войнствени викове в парламента за „накърнена“ свобода, като теренист и учен твърдя, че тези деца скоро въобще няма да разбират агитацията на турски език!“, се възмущава Антонина Желязкова.

Оазис на етническата толерантност?

Определението от началото на 90-те години, че  България  е „оазис на етническата толерантност“ започва все повече да избледнява и от „най-малкото балканско зло“ страната все по-често демонстрира остри проблеми. Кой носи отговорност за това?

Според Димитър Аврамов основният проблем на българската политическа система е липсата на  сериозна, голяма  и стабилна политическа формация, която да следва реформистки дневен ред и чиито членски потенциал да отговаря на заявките на обществото. В замяна съществуват редица малки квазинационалистически групировки, които радикализират формирания в комунистическия период светоглед и възгледите за комунистическото общество, според които на етническите различия и  на отделния човек се гледаше с подозрение. „Нашето общество все още не се е научило да толерира различията, враждебността е норма на поведение, но не допускам, че в България може да се появи опасен прецедент в нормалното съжителство на хора от разични етноси. Просто тези, които нарушават нормите на доброто поведение, са твърде гръмогласни и невъзпитани и когато проблемът бъде усилен от медиите, той изглежда много голям. А всъщност е много по-малък – 90 на сто от българите са напълно толерантни по отношение на другите етноси и имат разбирането, че в отношенията им с тях  не трябва да има напрежение. Съществуват, естествено, едни 5-10 процента, които са склонни да налагат крайните си виждания чрез по-вандалски прояви“, констатира политологът.

Оцеляване в бедността

Антонина Желязкова е убедена, че в дъното на проблема се крие липсата на перспектива, на визия, на национални планове за следващите 20 години. Тя припомня началото на 90-те когато въпреки че в страната цареше хаос, бъркотия, икономическа криза, инфлация, заплати от по 3-5 долара,  гражданите на страната бяха заедно. „Идваха външни наблюдатели очаквайки, че ще се сбием етнически, но това не се случи. В смесените региони хората правеха кооперации – християни, мюсюлмани, българи, турци, роми – за да могат да оцеляват в бедността. Сега всички те са се отчуждили невъобразимо, затворили са се,  капсулирали са се, не си вярват, не се харесват. Не че и преди сме се обичали чак толкова и сме живяли в някаква романтика, но все пак спазвахме някакви правила! В началото на 90-те просто вярвахме, че ще бъде тежко, но ще преживеем, ще успеем да постигнем някакви мечтани неща. Това, което мечтаехме, не се случи и днес дори не знаем какво искаме да се случи!“, с горчивина признава Антонина Желязкова.

Следизборният рестарт

Ще се повишава ли междуетническата „температура“ до евроизборите през май? Димитър Аврамов очаква да бъдем заляти от фалшив патриотизъм, тъй като много партии се обявяват за националистически и се конкурират на линията на популизма. „Основните проблеми, които се дефинират от проучванията са доходи, икономика и заетост. Всичко останало е периферия и ще си остане такава. Просто, когато има нерешени проблеми винаги се появяват  много пророци, които се опитват да покажат грешния път и това ще продължи до изборите“, е убеден политологът. Антонина Желязкова също очаква повишаване на междуетническата и междурелигиозна температура до евровота през май, но тя вярва в умереността  на българите, която не им позволява да се превръщат в антисемити, в крайни ксенофоби и расисти. „И когато отминат изборите, както казват нашите респонденти от смесените райони, всичко отново ще си дойде на мястото“, е убедена социалната антроположка.

12.02.14 Въпросът за престъпленията на комунистическия режим в България получи ново развитие след като партия ГЕРБ се ангажира да внесе в парламента законодателни промени в Наказателния кодекс, подготвени от бившия депутат и дългогодишен представител в ПАСЕ Лъчезар Тошев. Става въпрос за давността на престъпленията на комунизма чрез допълнения в главата „Престъпления срещу човечеството”, за които не се прилага давност. „Законопроектът е особено актуален, след като в края на 2010 г. Държавен вестник обнародва две конвенции на ООН – едната е за неприлагане на давност за престъпления срещу човечеството, другата е за геноцид, която също третира въпроса за давността”, поясни в медиите Лъчезар Тошев и припомни, че законопроектът не е успял да мине през миналия парламентарен мандат, въпреки че е бил внасян няколко пъти. Преди броени дни движение „22 септември“, което е за сътрудничество с бившиге управляващи от ГЕРБ, направи също подобно предложение.

Всички в „кюпа“ на вината?

Какви  рискове за разделеното българско общество крие подобен ход?  Проф. Искра Баева от СУ“Св.Климент Охридски“ отговори на ДВ също с въпрос –  дали не е време да се декриминализират престъпленията срещу българските граждани извършени и до 1944 година? „Смятам, че всякакви престъпления спрямо човечеството следва да могат да бъдат разследвани независимо от давността, но за целта по въпроса трябва да се подходи цялостно“, е мнението на историчката. Според нея всяко определение само от едната посока – от  комунисти, неонацисти, профашисти или фашисти, например, внася твърде много политически елементи в НК, който би трябвало да бъде общовалиден юридически, а не политически документ.

„Въпросът има не само исторически или юридически измерения, а по-скоро допира и до социалната психология, пропагандата и до изключително добре охранявана идеологическа линия, която мотивира действията на съвременните прекръстени комунисти в социалисти“, контрира проф. Евелина Келбечева от Американския университет в България. Според нея през последните 25 години се е очертавала ясно определена линия на тяхното поведение спрямо собственото им минало и  погледнато в общия мащаб на това какво сегашното българско общество знае за комунизма, те са успяли да си свършат работата –  не са позволили истинското знание за тоталитарния режим в България да стане достояние на цялото общество. Попречено е чрез всички възможни методи – медийни запушвания, липса на истински дебат, монопол върху част от преподаването в най-големите български университети, замазване на остротата на проблемите. „Ако младите поколения имаха не само достъп до това знание, ако то беше част от стратегията на прехода, тогава съм сигурна, че обществото щеше да реагира по съвсем различен начин на сегашното си състояние“, е категорична проф. Келбечева.

Деполитизираният НК

На 5 май 2000 г. със Закон комунистическият режим в България беше обявен за престъпен, а  през 2004 г. със своя  декларация Народното събрание осъди и заклейми престъпленията на комунизма. „Да, това са нагласи в обществото, които имат право, все пак са и  решения на парламента“, е съгласна проф. Баева. В същото време тя смята, че  там, където се навлиза в изследването на тези периоди / историята на България през 20-ти век е изпълнена с подобни периоди!/ историческата оценка би трябвало да бъде освободена от предубеждения и предварителни политически заявления. „Наказателният кодекс е елемент от законодателството и от съдебната система, а тя, според мен, не би трябвало да съдържа политически пристрастия“, посочва преподавателката по нова история в СУ.

Противоположно становище застъпва историчката от АУБ проф.Келбечева. Според нея едно е да се разследва организирано въоръжено движение в страната, което се стреми  да свали един все пак легитимен режим преди 9 септември 1944-та,  друго е  по същия начин да бъдат преследвани „горяните“ от един по принцип нелегитимен комунистически режим в България. „Нелегитимен също е Народният съд спрямо действащата тогава Търновска конституция, абсолютно нелегитимни са комунистическите концлагери, съдебният фарс, който беше организиран с невъзможността да бъдат осъдени Мирчо Спасов и другите оживяли убийци от комунистическите лагери на смъртта. Същото се отнася до гнусното убийство на Надя Дункин, минало като „битов инцидент“ точно две седмици преди тя да свидетелства по делото за женските концлагери. Така наблюдаваме натрупване на юридически престъпления, които не само не са изчистени, но и се трупат с поредния спор дали убийствата веднага след 9 септември 1944 г. не били „оправдано възмездие срещу фашистите в България“.  Налице са тежки юридически нонсенси, които следва да бъдат премахнати и смятам, че това трябваше да се направи от самото начало на промените с отварянето на архивите и лустрация“, е категорична проф. Келбечева.

Обективен ли е историческият обектив?

Съществува ли обективен прочит на историята за периода на комунистическия режим и защо редица изследователи и политици твърдят, че това минало с редица свои проявления днес е все още част от българското настояще?  Проф.Искра Баева  е убедена, че цялото минало на България е част от българското настояще. Според нея в това се съдържа социалната функция на историята –  да се огледаме в миналото за да си отговорим на въпроси, които ни интересуват днес. „Абсолютна обективност в историята не е възможна, тъй като историята е субективна дейност, тя се повтаря от хора, пише се от хора и така е сило субективна. Обективизмът се постига, когато има най-различни изследвания от различни гледни точки и когато те бъдат съпоставени едно с друго. „Няма и не може да има абсолютно обективна преценка, която някой да декретира като „истинската обективна история“. Смятам, че това сме го имали в миналото и вредните му последици са видими и днес“, казва проф. Искра Баева

Проф.Евелина Келбечева вижда друга теория  в твърдението,  че някои режими се проявяват не по-малко силно и след падането си. „Да, защото всъщност наследниците на комунистическата олигархия сега продължават ни  управляват по модел, зададен още от някогашния Съветски съюз. Страните, които решиха законово въпроса с миналото си са много по-добре като социално-психологически феномен и са по-проспериращи интелектуално и социално отколкото тези, които непрекъснато изкривяват, мамят, фалшифицират, подменят и се страхуват от собственото си минало“, смята историчката от АУБ. „След Пражката декларация от 2008-ма, с която европейските държави обявиха тоталитарните режими за престъпни, след двата документа на българското НС, защо е нужно да търсим отново някакво легитимиране на искането за осъждане на престъпленията на комунизма? След като  за нацистките престъпници няма давност и все още наказват оживялите от тях,  смятам че  и в България е настъпил последния момент, в който престъпниците от комунистическия режим, които са знаели какво вършат и са го правили и след годините на сталинизма, трябва да понесат своето наказание. Макар и в последния момент, това все още е възможно!“ е категорична проф.Евелина Келбечева от АУБ.

14.02.2014 Фашистки или нацистки е бил режимът в България до септември 1944-та? Леви или десни са днешните крайни националисти? Мнения на  вицепрезидента на Световния еврейски конгрес Емил Кало и на историчките проф.Искра Баева и проф.Евелина Келбечева:

                За първи път от 11 години софийската община не разреши траурното шествие в памет на приближния към нацисткия режим на Третия райх лидер на някогашния Съюз на българските легиони, генерал Христо Луков. Известна като Луковмарш, проявата досега се организираше от Българския национален съюз, определящ се като „родолюбива организация“, чието основно ядро са младежите. Инициаторите вече обявиха, че забраната да се почита „един български герой е антинационален акт, показващ желание да се осъществи културен и духовен геноцид над нацията ни“ и се заканиха въпреки всичко Луковмарш да има.

Кошмари наяве

Вицепрезидентът на Световния еврейски конгрес Емил Кало смята, че разрешенията на властите за този марш досега е било псевдодемократичен жест без абсолютно никакво оправдание,  а и издигания на него призив „България над всичко“ е напомнял друго време и друга държава. „Изваден от контекста,  този лозунг звучи много красиво, аз също поставям над себе си България, но не мога да допусна това да се скандира в „маршов“ ритъм, както и факелния начин, по който се изразява подобно „родолюбие“. Носенето на портрета на един отявлен фашист, както няма да се посвеня да го определя, и размахването на ръце в до болка познатия ни „поздрав“, не говори нито за демокрация, нито за нещо подобно! След подобни прояви общественото пространство отново започва да се изпълва с призиви за „производство на сапун“, а в  политическата риторика могат да се чуят и  идеи за “насилствено образование“ на малцинствата, за „трудово-образователни колонии“ и други нелепости“,  което според Кало, е „нещо кошмарно“!

„Фашизъм“ по заповед на Сталин

И все пак фашистки или националсоциалистически е бил режимът по времето на генерал Христо Луков, убит през февруари 1943 година от двамата членове на нелегална комунистическа група Виолета Якова и Иван Буруджиев? В България официално няма нито едното, нито другото, е категорична проф. Евелина Келбечева, историчка от АУБ.  Малцина обаче  знаят, че масово използуваната и днес дума „фашизъм“ замества термина „националсоциализъм“ по изричното искане на Сталин за да не се хвърля сянка върху социализма. По настояване на Москва чрез Коминтерна през 30-те години термините  просто са  подменени и да не забравяме, че нито един термин, употребяван в тези комунистически централи не е случаен!

Национализъм или социализъм?

Българският режим като управляваща система в нито един момент не е бил фашистки или националсоциалистически, той просто е бил безпартиен, твърди от своя страна проф. Искра Баева от СУ. Оттук безпартиен фашизъм или националсоциализъм не може да има, защото едното и другото се градят върху управляваща фашистка или националсоциалистическа партия. В България не е имало такива. Малко преди и в годините на Втората световна война се наблюдава определена нацификация на българското право и възникват редица профашистки и пронацистки партии, но те никога не стават управляващи. „Вярно, Мусолини е активист на социалистическата партия в Италия, но в началото на Първата световна война той се разделя с нея и  приема национализма. Дучето, обаче, ражда нова идеология, съчетание на социалните характеристики на социалистическото движение с национализма. При самото социалистическо движение няма национализъм, там съществува интернационализъм“, пояснява проф. Баева.

Голямото варварство

Емил Кало  е категоричен, че когато става дума за живота на 11 343-мата евреи от Вардарска Македония и Беломорска Тракия  и за още толкова други избити в България, точното определение за това престъпление е „варварство“. „Оттам нататък обяснявайте „спора“ фашизъм или националсоциализъм е имало на отрязаните глави, на избитите деца, на десетките хиляди евреи, които тръгнаха от домовете си и никога не се върнаха в тях! Ние не сме разнищили все още нашата си, българска история, и все още още се лутаме между „България спаси своите евреи“ и „България не спаси всички“! Уникалното в случая не е бройката, а начина, по който е било постигнато това спасение. Подобен акт другаде няма!“, подчертава Емил Кало.

Леви или десни националисти?

И все пак къде в местния политически спектър следва да бъдат разположени днешните крайни националисти – в екстремното ляво или дясно пространство? „Определено вдясно, защото в екстремното ляво има интернационализъм, който отрича нацията, националната държава“, твърди убедено проф. Баева.  Българските националисти са крайно десни в националистическите си схващания, макар че те много умело съчетават идеите си със социални послания, които, естествено, нямат намерение да реализират, просто при тях това е пропаганда. А колкото до идентичните призиви на левицата и националистите за национализация, за строеж на АЕЦ „Белене“, проф. Искра Баева казва: „Те са десни призиви! Какво ляво има в АЕЦ“Белене“? Имам много съмнения в левия характер на БСП, така че не знам…“

Проф.Келбечева е убедена, че  крайните националисти са от  лявата част на политическия спектър. Тя разказва, как наскоро в Брюксел руски дипломати са говорели открито, че една от националистическите формации е техен инструмент за дестабилизиране на крехкия български политически баланс в момента. „От друга страна видяхме колко „интернационалистически“ беше режима на Тодор Живков спрямо всички малцинства, особено мюсюлманското! След прословутото споразумение в Блед за откъсването на Македония от България през 60-те стъпка по стъпка българските комунисти  стават все по националистически настроени, като изключение прави шизофренното и подготвяно в продължение на 10 години конфедеративно сливане със СССР“, отсича проф.Евелина Келбечева.

Наблюдавайте „социалните проекти“! 

Ситуирането в крайно ляво или крайно дясно изглежда доста архаично за  Емил Кало.  „Съвременната европейска политическа мисъл отдавна анализира не толкова толкова посоките,  колкото т.нар.“социални проекти“. Това е важното, което трябва да се наблюдава! Когато виждаш социален проект с фашизоиден характер, с подобни настроения и слогани, какво значение има дали ще го наречеш ляв или десен?“, се пита риторично вицепрезидентът на Световния еврейски конгрес Емил Кало. И вероятно има основания за подобен въпрос.

06.02.2014

                  Кое различава българското слухтене от световните практики в тази област? Кои са националните елементи  в изкуството на „дългите уши“?

                  За своя изненада през последните години българите разбраха, че  незаконното подслушване далеч не е тяхна запазена марка.  Оказа се, че то се практикува почти навсякъде по света, всяка държава има собствен стил в слухтенето и обекти на този нездрав интерес са президенти, премиери, политически опоненти, известни личности и кой ли още не! Какво, обаче,  характеризира „културата“ на местното слухтене, около което се вихрят всички значими публични скандали от началото на прехода до днес?

В търсене националния образ на подслушването, социалният антрополог Харалан Александров констатира пред ДВ, че както всичко останало в държавата и то представлява „сеир с елемент на комшийско любопитство, завист и лека проклетия“. В битов аспект този акт е  движен не толкова от желанието да контролираме и манипулираме, колкото от необходимостта да разберем как я кара комшията и на какъв хал се намира той в момента. „Така нашето подслушване е донякъде за незлобливо. То е горе-долу същата култура, както да си долепиш ухото до вратата или до панела, за да разбереш какво се случва при комшиите, дали има скандал, дали се прави любов и как въобще как вървят нещата при тях“, обобщава Александров.

Аз знам, че ти знаеш, че аз знам

Журналистът Явор Дачков  е убеден, че върху този въпрос може да се напише дисертация, тъй като местния стил на слухтене издава манталитета на българина от половин век насам. По времето на „соца“ подслушването беше масово, защото властта се страхуваше да не падне, но след това то започна да компенсира пълната липса на доверие между хората. „Когато двама българи се срещнат те непременно трябва да се излъжат един друг и затова с напредъка на технологиите се появи масовото подслушване – просто хората гледат да се подсигурят с някой и друг запис от разговорите помежду им. Именно така си обяснявам многобройните разговори на политици, които се появиха в публичното пространство, и които в по-голямата си част са правени от самите участници“, смята Дачков.

Подслушвайте ме, аз съм чист!

Подслушването като държавна политика съдържа елемент на институционална безпомощност, е убеден Харалан Александров. Той  смята, че причина за шеметните размери на явлението в България е  генерализираното допускане, че властта корумпира и всеки, който е в позиция на социална власт, ще се опита да се „облажи“. Хората на върха на властовата пирамида, знаейки горе-долу собствения си морал, се опитват да контролират останалите за да не се разграби изцяло държавата без тях и съответно ги подслушват. „Това е обречена и отчаяна работа, но за мен тя е израз на комбинация от клюкарско-селска култура и административна безпомощност“, казва социалният антрополог.  Според него  основният разрушителен ефект на подслушването е прекрачването на границите, ликвидирането на частното пространство. За да може човек да развие някакви морални качества, той трябва да е уверен, че разполага с една територия, върху която той е автор на автономни и лични решения. Ако знае, че е постоянно подслушван, контролиран и наблюдаван, той изразходва целия си талант в това да надхитри този, който го  следи под лупа. „В този смисъл най-шашардисващото и потресаващото за мен през последните години не е самият факт на слухтенето, а готовността на популярни обществени и политически фигури да бъдат подслушвани. Поредица от хора, сред които ако не се лъжа и сегашния президент, тогава министър на регионалното развитие, казваха, че не са срещу подслушването, защото нямало какво да крият. Това е потресаващо и изразява дълбока липса на елементарни демократични рефлекси, както и липса на гражданска култура!“, възкликва Харалан Александров.

Всички са маскари!

Явор Дачков  също смята, че подслушането нарушава човешката интимност. Според него човек има нужда от личен свят и той е истински човек тъкмо в този свой интимен свят. Когато в там навлязат микрофоните и този свят стане достояние на цялата публика, самата интимност се разрушава, атакувана е същината на човешката природа.  Дачков признава, че е участвал в разпространяването на записи, които обаче засягат политическата и икономическата власт в България. Правил го е с убеждението, че  когато обществото в една затворена система няма достъп до законна информация, то трябва да я получи по друг начин. „Подслушването ще отмре когато в България се създаде истинска демокрация, когато институциите заработят нормално и когато политиците говорят и правят същото, което обещават на своите избиратели“, коментира журналистът.

Основните похвати, с които се блокира възможността за развитие и прогрес в българското общество е обезценяването и деоторизацията – механизма, чрез който се атакува всеки авторитет, поясява Харалан Александров. На практика подслушването плюс жълтите медии, са едни от многото начини цялото общество да бъде превърнато в потенциално корумпирани, заподозряни, презрени и съмнителни хора, което прави съвършено невъзможно възникването на каквато и да е морална йерархия в него. „Общност, която избере по този начин да се отнася към ближния си, на практика се отказва от развитие и се обрича на нищета и посредственост“, казва социалният антрополог.

Обществена потребност или сензация?

Много е важно да се преценява кое трябва да се публикува в медиите и кое не, е категоричен Явор Дачков. Той дава пример с вестник „Галерия“ и покойният Мишо „Бирата“, когато е ставало въпрос за министър-председателя на България, предотвратил митническа проверка в склад с контрабандно производство на алкохол. Този запис влезе в доклада на ЕК за корупцията в раздела за България, като комисията се позова на случаите публикувани във в. „Галерия“. „Когато става въпрос за лични мейли, записи, както стана във Великобритания и в САЩ, когато държава съюзник подслушва министър-председател на друга приятелска страна, това е недопустимо. Медиите би следвало да преценяват всеки случай според тежестта и важността му, да са наясно за онова, което обществото ще научи от въпросната публикация, а не просто да задоволяват жаждата за пикантерии и скандали“, казва журналистът.

Претръпналото общество

Все  пак какво изпитва българина, когато разбере, че някой е бил подслушван, следен или наблюдаван? Според бившият главен секретар на МВР, сега експерт по сигурността доц.д-р Николай Радулов, това днес не прави никому впечатление, тъй като обществото вече години наред е насред непрестанни скандали  със записи, флашки и слухтене. „Българинът е претръпнал и днес той по-скоро очаква такива неща да се случват, отколкото да не се случват. Това, обаче, е свързано и с пълното недоверие на хората към държавата и държавността. Просто българинът не вярва, че държавата спазва правилата, както и не вярва, че тя ще го защити срещу престъпниците“, заключава мрачно някогашният Главен секретар на МВР.

30.01.2014 Защо българската левица има нуждата от свеж въздух? До какво водят личните амбиции в политиката? Нужна ли е политическа подкрепа за германския бизнес в България? Разговор  с евродепутата Ивайло Калфин:

„Ултиматуми“, „изключване и самоизключване“, „снемане на политическото доверие“, „разколници“, „замразяване“, „предателство“  – това са най-често използуваните термини в политическата лексика на българската левица след като бившият президент и някогашен лидер на БСП Георги Първанов реши да възстанови своя  проект АБВ и да предложи отделна от тази на социалистите листа за евроизборите през май. Непартийна, но ключово важна фигура в новата формация е сегашният евродепутат и бивш външен министър Ивайло Калфин, който предстои да  оглави списъка на кандидатите за евродепутати от отцепническата формация.

АБВ като „ябълка на раздора“

Проектът АБВ  „взриви“ не толкова БСП, колкото нейното ръководство на БСП и схемата, по която то действа, коментира за ДВ Калфин, който е убеден, че  сега има нужда от по-свеж въздух не само в българската политика, но и в левицата. Много пъти поставяхме пред ръководството на БСП важни въпроси, но то по никакъв начин не ни обръщаше внимание, така че тъкмо то сега изглежда притеснено. „Очевидно притеснението е значително, защото като наблюдавам силата на реакцията срещу нашата инициатива – тя съвсем не е малка. Целта ни не е да се борим срещу БСП и да „мерим“ подкрепа, електорат или друго с нея и не  това е  основния проблем между нас, коментира левият евродепатут.

„Подобен вид  разделения са факт не само в България, но и в доста държави, включително и в групата на социалистите в ЕП. Имам колеги в европарламента, които са от една държава, членуват в различни партии, явили са се  на изборите с няколко листи и след това са в една делегация. Ние не сме изключение и  макар че  всеки от нашето политическо семейство би искал да види повече движение към обединение отколкото към паралелни писти, ситуацията в България предполага тъкмо това“ , пояснява Ивайло Калфин.

Ще промени ли нещо евровота?

Къде ще бъде мястото на АБВ в ЕП и действително ли евроизборите са толкова важни за България, а не само за БСП?  „Всички, които учредихме АБВ сме с убеждения, опит и политическо минало в левицата а и още при обявяване на намерението ни за отделна листа ясно заявих, че целта ни е да бъдем отново в групата на социалистите в ЕП, коментира Калфин, за когото няма съмнения около политическото позициониране на новата формация. Според него евроизборите съвсем не са толкова определящи за вътрешните процеси в България и той далеч не е привърженик на тезата, че тези избори могат да предизвикат предсрочен парламентарен вот. „Предсрочни избори се предизвикват чрез парламента или посредством натиск извън парламента. Съвсем очевидно е, че евровота няма да доведе до промени в парламентарната конфигурация, нещо по-различно няма да има и  извън парламента. Просто тези, които сега искат оставката на правителството ще продължат да я искат  и през май, така че аз не виждам какво точно ще се промени след европейските избори така, че да настъпят някакви сътресения в страната“, пояснява евродепутатът.

Объркани представи?

Ивайло Калфин не може да си обясни защо БСП отдава на предстоящите евроизбори толкова решаваща роля и ги поставя на предна политическа позиция в момента. Той смята, че е нормално всяка партия да се стреми към победа във всеки вот, както и че изключително много неща в България зависят от решенията в Брюксел както и от това кои са българските евродепутати там и с какво се занимават. „Връзката на евровота с вътрешната политическа конфигурация, със стабилността на правителството и  единството на левицата, се прави от самата  БСП. Те дори си  поставиха цел, която аз продължавам да не разбирам – че ако БСП и ДПС имат повече от половината депутати на евровота, това означава, че съществува доверие в подкрепяното от тях правителство. Не мисля,  че това е така“, е категоричен Ивайло Калфин.  Той е убеден, че когато човек се занимава с политика, личните амбиции никога не водят до нещо градивно и положително. Просто компромисите, които се правят, в даден момент надхвърлят поносимото. „Затова може би лично е по-скоро разбирането докъде човек може да носи такива компромиси“, допълва евродепутатът.

„Изолация“ или „карантина“?

Изпада ли България във външнополитическа изолация, както твърдят някои наблюдатели и възможно ли е пренасочването на българските външнополитически и икономически интереси в посока, различна от ангажиментите на страната към ЕС и НАТО. Създава се впечатлението, че сега погледите на властта са насочени на изток от Черно море?

„Това е така и мен този факт също ме притеснява, признава бившият български външен министър.  Нашите основни интереси и изборът, който е направила държавата да бъдем с ЕС и НАТО не мисля че следва да бъдат подменяни. „Изолация“ може би е силно определние, което аз не бих използувал, но ми се струва, че българското правителство трябва да проявява доста по-сериозна външнополитическа активност. Едно официално посещение в чужбина не е само протоколен жест, то трябва да има съдържание, да разполага с теми, по които да разговаряш с партньорите си, да бъдат предложени инициативи за да може и за теб, и за тях този контакт да е интересен и полезен. И тъкво в това е ролята на външната политика. Ние трябва да формулираме интересите си, да търсим съюзници в тези интереси, да бъдем фактор, за да ни се обръща внимание. Иначе едва ли някой  ще се затъжи, че българският премиер или президент не е пътувал никъде“, смята Ивайло Калфин.

Близки европейски партньори

В този контекст отношенията между България и Германия  имат много важно място в българската външна политика, допълва бившият външен министър. В момента ЕС се трансформира, променят се институции, структури, а  Германия е една от най-активните държави-членки в тези процеси, включително в създаването на Банковия съюз, на новите фискалните взаимоотношения. Затова България трябва ясно да определи своя интерес и да търси много близък диалог особено със страна като Германия. Темите на този диалог са ясни, ние по-скоро трябва да ги формулираме и да търсим съвместни действия. „Чисто в двустранен план Германия е един от изключително важните икономически партньори на България. Това включва всички видове отношения – от политическите и икономическите, през правната среда до начина, по който германските фирми се чувстват в България. Германският бизнес очаква много активна политическа подкрепа за онова, което прави в страната и ние следва сериозно да отчетем този факт“,  е категоричен левият евродепутат и бивш външен министър Ивайло Калфин.