01.04.2014 Българинът боледува от много неща, но днес преди всичко той е много объркан, разлюлян.  Лута се в един постоянен „организиран хаос“, както твърдеше холандският футболист Йохан Кройф. Във второто десетилетие на 21 век, обаче, подобно състояние не се приема, нито се прощава, казва Димо Райков.  И оттам произтича полярността в усещанията на хората. Често долавям как едно от отрицателните български качества, завистта, често  прелива и се утаява в необяснима за мен злоба към ближния, към другия, към различния. Парадоксалното е, че тази злоба е и към самия себе си! А ние, българите, всъщност не сме толкова лоши. В есетата „Моите мадони“ и  „Високи сини планини“ съм споделил своята сетна, поизтъняла надежда  и тя е в наследството на кръвта, в традиционните добродетели на нашите „майки  мадони“, които се  предават на нашите внуци. А по средата, за съжаление, сме  ние, нашето лутащо се поколение.

Генезисът на омразата

Инцидентът, при  който три сирийски семейства бяха прогонени  с лозунга „България за българите“  повдига въпроса защо трябва да се сърдим на французи, германци, холандци, които едва ли са съгласни  с неговия друг вариант „Европа за българите“?

В излезлия  преди две години в България  мой роман „Реката на смъртта или разказ за генезиса на една омраза“ съм потърсил отговор на този въпрос, пояснява писателят.  Като човек израсъл в Малко Търново на българо-турската граница, съм убеден, че генезисът на тази омраза се крие в някогашното „възпитание в родолюбие и патриотизъм“, които си бяха чиста омраза към другия, към врага, дори към ближния. Тоталитарната идеология умееше не само добре да промива мозъците на хората, но и да се „впива“ в тях, да ги обезсилва и чрез езика на омразата да омаловажава несгодите в мизерния живот на социалистическия човек. Вече сме 21 век, уж сме свободни, членуваме в  ЕС, а всъщност робуваме на  наслоенията от  50-те и 60-те години на миналия век. Учудвам се как е възможна  такава наивност у българина, който толкова лековерно да продължава да се „хваща“ на тези изпитани идеологически въдици до днес! Мизерията в България, материална и духовна, е повсеместна и ето, в употреба отново се пускат насъскването, омразата към другия, нетолерантността,  пояснява Димо Райков.

Патология на характера

Всичко това напускащите родината си българи пренасят със себе си в Европа и то в страни със стари и укрепнали демокрации ?

Затова бия камбаната с моята „Диагноза“, възкликва Райков. Пример: една  от първите стъпки на президента Оланд преди две години беше премахването на таксата за работа от около 1000 евро, която ние, имигрантите, плащахме на френската държава за да започнем дори най-ниско квалифицирана работа. Когато разговарях с българи в Париж  бях изненадан да чуя, че повечето от вече „стъпилите на краката си“ и позамогнали се сънародници казват : „Как така, защо? Аз навремето платих тази такса, а сега новодошлите се измъкват тънко!“. Парадоксалното е, че сред най-разпалените подръжници на Марин Льо Пен и нейния Национален фронт са много българските имигранти! Самите те се възмущават: „Достатъчно са българите  във Франция, те са бедняци, само развалят обстановката тук!“ И това, забележете, е начин на мислене дори на работещи нелегално, на живеещи в мизерните палатки в Гората на Венсен край Париж! Затова съм озаглавил едно от есетата в книгата си „Емигрантът мрази…емигранта“. Затова  и случилото се в казанлъшкото село Розово е стряскащо, защото демонстрира докъде е проникнала патологията в българския характер.

Да се спрем, да се замислим!

Чух по българско радио кмет, който апелира за помощ, защото нито една институция в държавата не работи. А аз бих добавил, че и главата на българина вече изглежда не работи, продължава Димо Райков. Дали причината е  постоянно възпроизвеждащата се бедност или контролираната мизерия, която изстисква  докрай соковете на поколения българи? Не знам, но едно от „качествата“ на българина е, че той никога нищо не признава – той знае всичко, може всичко, надсмива се над останалите, въобразява си, че той и неговата „палатчица“ са светът. Точно за това е моят вопъл в книгата – да поспрем за малко! И подобно на  зрелите нации – френска, германска, британска – да се огледаме в собственото си огледало! Просто да преосмислим тези наши превратни разбирания, да ги потиснем в някаква степен. Едва тогава е възможно да станем по-толерантни не само към другите, но и към себе си.  Просто ние българите трябва да заслужим днешна Европа. Става дума за Европа на толерантността, на уважението към човека, на цивилизацията, ако щете и  на елементарното и  учтиво : „Добър ден“, „Благодаря“  и „Довиждане“!  Но преди да заслужим Европа, следва  да осъзнаем, че това е нужно. За нас самите, а и за другите, казва писателят емигрант Димо Райков.

04.05.14  Анексирането на Крим и драматичните събития в Източна, а вече и в Западна Украйна, говорят все повече, че светът се приближава към нова студена война. Ако това наистина е така, логично е да си зададем въпроса какво всъщност става и дали случващото се през тези дни все пак не е свързано с наследството на тоталитаризма и епохата на комунизма?

Основните идеологически цели на Съветска Русия бяха „пълна победа над империализма“ и „установяване на диктатура на пролетариата на цялото земно кълбо“, или най-малкото там, където това е възможно. В очите на някои на Запад днешна Русия може да изглежда като поредната националфашистка полу-диктатура, която представлява опасност за своите съседки. Такива държави освен нея обаче е имало, а и все още има по света. Освен това Русия престана да бъде Обетованата земя на антихриста и атеизма, която вярващите на Запад и в САЩ наричаха  „империя на злото“. Сега само в Москва има над 200 новоизградени руско-православни църкви.

Русия отдавна официално не уважава комунизма, което не означава, че не се опитва да изнася в пространството около себе си /дори в  в България!/ авторитарен национализъм и своята клиентелистко-корупционната система, в която нейните бизнес и политически елити плават като акули в океана. Правовите държави са на Запад, докато Русия има подчертан вкус към ориенталската система на влиятелните групировки, корупционните и клиентелистки мрежи. Затова колкото повече  се разширява  пространството на тази система, толкова по-спокойна ще бъде днешна Русия.            Освен това в руския език исторически няма, нито се  използуват, термини като „притежавам“ или „имам“. Днес нещата са „у тебя“, утре „у меня“, и това далеч не е свързано с комунизма, тъй като така е било там от незапомнени исторически времена.

Една друга основна разлика е може би най-голямата слабост на  Русия, която по  я прави особено уязвима отношение на нейните  териториалните амбиции. Съвременните руснаци са разглезено от комунизма общество, което благодарение на изобилните си все още природни ресурси е свикнало да консумира все повече от онова, което самите те не създават. Днес руските граждани  не са заключени зад желязната завеса, свикнаха да пътуват на Запад, много от тях придобиват собственост и живеят  там. Този лукс те едва ли биха искали да им бъде отнет.

Естествено Русия е ядрена сила и постояно тъгува за комунизма, но тизи карти, за късмет, днес никой не желае да разиграва.