20.05.2015

Кога лидерът на ПЕС Сергей Станишев е искрен – в Скопие тези дни или в София през юни 2013-та? Как и от кого следва да се печели доверието на македонците?

“Няма да се оттегляме. Няма да се предадем. Македония е силна, решителна, отново побеждава. Ние побеждаваме – това заяви македонският премиер Никола Груевски на митинга в негова подкрепа в Скопие, с което охлади надеждите на социалдемократическата опозиция от СДСМ, че оставката на правителството му ще дойде бързо и лесно.

„Няма да подавам оставка защото пред себе си имам кауза и тя не е приключила“ – тези думи, изречени в средата на юни преди две години, принадлежат на тогавашния лидер на парламентарната „Коалция за България“ и председател на БСП, днес председател на ПЕС, Сергей Станишев. С тях той отхвърли поисканата от съпартийците му оставка след избора на Пеевски за шеф на ДАНС, когато десетки хиляди протестиращи скандираха пред Министерския съвет „Мафия“ и „Оставка“ към подкрепяното от БСП правителство на Орешарски.

Паралелът между двете изявления се натрапва след впечатляващото участие на председателя на ПЕС и бивш лидер на БСП Станишев в неделния протестен митинг на опозицията в Скопие.

Между „Разпни го!“ и „Осанна!“

Пред пред десетките хиляди недоволни от управлението на Груевски граждани Станишев заяви екзалтирано: „Нема правда, нема мир!“ и поред започна да защитава свободата на словото, изразяващите различно от официалното мнение неправителствени организации, да критикува нарушените социални баланси в републиката, където „много пари бяха потрошени за луксозни проекти, вместо да бъдат финансирани здравеопазването и образованието“. Лидерът на европейската левица произнесе политически коректно речта си на английски език, най-вероятно за да бъде разбран точно от придружаващите го депутати от ПЕС . Едва накрая той премина на напълно познатия за македонците български за да им каже: „Искаме да видим Македония спокойна, просперираща като член на ЕС!.“

Произнесе впрочем, тези думи със същия патос, с който в навечерието политическата буря в България през юни 2013-та ултимативно предупреди депутатите си: “Или гласуваме за Пеевски като председател на ДАНС, или влиятелни икономически групировки свалят правителството със социални протести”. И когато страната вече беше залята от масово гражданско недоволство, със същата увереност коментира: „Реакцията на опозицията на кандидатурата на Делян Пеевски показва, че Орешарски е направил правилния избор“. Може би за себе си тогава Станишев е бил прав. Неотдавна обаче, две години по-късно, не друг, а неговият съпартиец и тогавашен председател на Софийската организация на БСП Румен Овчаров без колебание призна по телевизията, че предишното ръководство на БСП и лидера Сергей Станишев са направили партията „директен изпълинтел на интересите на бизнес групировката на Делян Пеевски и Цветан Василев“ и тя се е превърнала в „изпълнител на бизнес проектите на друга партия – ДПС”.

Паралелни политически съдби?

На организираната от ПЕС тези дни в София Балканска конференция, бившият председател на БСП настоя за независимо разследване за твърденията на македонската опозиция излезли от скандалните записи на разговори на високопоставени представители на властта и на самия премиер. Той окачестви като „недопустима“ забраната на Заев да пристигне на форума в София поради повдигнатото срещу него обвинение. Естествено Станишев мълчаливо подмина факта, че в средата на март ЕП отне имунитета му на български евродепутат по искане на главния прокурор Цацаров за престъпление във връзка с информация, представляваща държавна тайна, или чуждестранна класифицирана информация. Просто Станишев е обвинен, че докато е бил министър-председател от 2005 до 2009, е изгубил седем документа, съдържащи строго секретна информация.

Тоова даде основание на някои проправителствени медии в Македония да отбележат многозначително, че в края на февруари водената от Станишев делегация на ПЕС в Скопие е имала среща с ръководството на СДСМ, на която той е изразил подкрепата си за Зоран Заев във връзка с нашумялата афера „Пуч“/държавен преврат/. А не е тайна, че председателят на македонската опозиция също е обвиняем, но в шпионаж и опит да превземе властта по недемократичен начин чрез публикуване на материали и документи свързани със скандалите и аферите на сегашното правителство.

Как и къде се водят евродепутатските битки?

На неделния опозиционен митинг в Скопие лидерът на ПЕС Станишев пожела успех на СДСМ и в края на словото си възкликна на български: „Братя и сестри, обичаме ви!“. Ден след него, на проправителствения митинг на премиера Груевски, председателят на ЕНП Жозеф Дол изрази чрез писмо своята подкрепа на управляващата ВМРО-ДПМНЕ и призова за диалог в рамките на институциите. Така двете най-големи фракции в ЕП по своему се обясниха в любов към партийните си фаворити в македонската политика. Дали обаче обикновените и притеснени македонци повярваха на тези признания, дошли при тях едва след стрелбата и жертвите в Куманово? И след като улиците в бившата югорепублика вече се изпълниха от протестиращи срещу политическата и икономическа корупция на властта? „Много е лесно да излезеш на трибуната и да предложиш солидарност и подкрепа, но битката на евродепутатите се води на друго място“, написа в македонския вестник „Дневник“ журналистката Жана Божиновска по повод изявите на евродепутатите в Скопие . И така всъщност им припомни нещо много важно. И отговорно, естествено.

14.05.2015

Пред какви „меки рискове“ е изправена България от кризата в югозападната й съседка? Каква е ролята на тайните служби в двустранните отношения?

Само три дни след кръвопролитията в Куманово и разразилата се политическа буря в Македония, премиерът Бойко Борисов свика Съвета по сигурност към правителството и обяви, че всеки час службите за сигурност докладвали за рисковете за България. След спешното заседание бяха дадени уверения, че кабинетът и службите вече имали план да покрият всички възможни рискове за България от събитията на югозапад от страната. „Македония ни е съседка и каквото се случва там може да рефлектира и върху нас“, заяви по телевизията външния министър Даниел Митов и подчерта, че отговорността за кризата се носи от правителството в Скопие. „България не може да се меси във вътрешните работи на Македония, но доколкото страната се стреми към членство в ЕС, редовните членки имат правото да изказват своите притеснения и са длъжни да помагат“, уточни външният министър.

Бежанци комшии?

Бившият генерален консул в Битоля, сега преподавател по история в Софийския университет „Св.Климент Охридски“ д-р Наум Кайчев е убеден, че българските служби за сигурност едва ли ще допуснат проникването на българска територия на „терористични групи и елементи“, по думите на вътрешната министърка Бъчварова. „Нека не забравяме все пак, че има разлика в охраната на границите на държавите от ЕС и другите страни от Западните Балкани и тя не е от вчера или от днес. Въпреки това структурите по сигурността следва да бъдат нащрек и да си вършат работата“, казва пред ДВ Наум Кайчев. Според него вълна от македонски граждани към България може да се появи само при драматично влошаване на обстановката в Македония, но дори и тогава тя няма да бъде проблем за държавата. „Това все пак са близки хора, много от тях имат роднини в България, притежават и собствени имоти у нас. Да не говорим за многобройните възпитаници на български висши училища, както и за македонци, които вече са уседнали и работят в българските градове. Евентуалното адаптиране на тези хора в страната ще бъде лесно, но аз не очаквам да се стигне до такова развитие на събитията“, е категоричен бившият български генерален консул в Битоля.

Рисковете на дестабилизацията

Докторът по международни отношения от университета в Оксфорд и бивш директор на Европейския съвет по външна политика в София Димитър Бечев също не очаква голяма миграционна вълна доколкото към днешна дата конфликта е локален. Той припомня 2001 година, когато Македония се намираше на ръба на много по-мащабен конфликт, но и тогава той беше локализиран и бежански поток не се появи. „По-дългосрочните рискове се крият в евентуалната дестабилизация на Македония – нейната цялостна нестабилност ще я изолира все повече, а това ще прелива и в България. Този вид рискове не са директни, а са по-скоро онова, което експертите наричат „мека сигурност“, казва Бечев. Той смята, че от стратегическа гледна точка изолацията на Македония, която е факт през последните 7 години, е е в разрез с българските интереси. Дори да няма пряка заплаха, изолирането на бившата югорепублика от интеграцията, проблемите й в процеса на демократизация и тръгването назад към авторитарно управление –всичко това индиректно засяга България,при това със сигурност осезателно. „Ако се погледне в дълбочина, днес проблемите на Македония са свързани с корупцията, клиентелизма, с използването на кланови, групови, лични, фамилни зависимости и интереси при консумирането на властта. Това са проблемите и те сега съвсем не са междуетнически, както побърза да ги определи назидателно лидерът на ДПС Лютви Местан. Още през 90-те години неговата партия използва разпадането на Югославия за да легитимира присъствието си в българския политически живот и затова е обяснимо защо сега в оборот се вкарва този пример. Днес България е значително по-стабилна държава и междуетническите въпроси са много по-интегрирани отколкото преди 20 години“, смята политологът Димитър Бечев.

Реалните заплахи

И все пак кои са възможните политически последици в случай на ескалираща криза в Македония?

Историкът Наум Кайчев е убеден, че подобно развитие би довело до още по-голямо дестабилизиране на Западните Балкани, но в крайна сметка големият губещ ще бъде ЕС като цяло и най-вече неговите гранични държави-членки, каквато е България. „Тъкмо затова София има интерес да поддържа балансите в региона или както се изрази външния министър Митов „За България е важна териториалната цялост и запазването на стабилността на Македония“. Това обаче може да се случи само с активната работа във и извън самата република“, подчертава Кайчев.

Димитър Бечев смята, че по-общият интерес на България е региона да бъде интегриран, да има демокрация и икономическо развитие, да бъдат парирани основните заплахи за „меката сигурност“ на България – трансграничната престъпност, трафикът на наркотици, контрабандата. Според него обаче съществено важен е отговора на въпроса на кого, всъщност, служат отговорните институции в Македония и България и дали те обслужват обществения интерес или са завзети отвътре и имат задача да опъват чадъри над полу-криминалните и полу-бизнес мрежи, които действат ат двете страни на границата?

Наследството на тайните служби

„Ако се вслушаме в записите, които излязоха покрай политическия скандал в Македония, много от случаите сочат тъкмо тази посока. Същото може да се каже и за България. На декларативно ниво можем да обясняваме как ще си сътрудничим, но в същото време това „сътрудничество“ да минава през трансграничните канали, които са под опеката на хора от службите“, казва Бечев. Според него темата за двустранните отношения, тъй като се третира на полето на сигурността като някакъв висш интерес, е обсебена от хора, свързани с разузнаванията и с всякакви полицейски структури. „Това е контрапродуктивно, защото когато се гледаме един друг като заплаха и взаимно се шпионираме, по-нататък трудно можем да развиваме някакво позитивно сътрудничество, да търсим общи интереси в икономическата сфера. Като се замислим, много от хората, които публично говорят в България по темата Македония са директно свързани със службите и то със службите от едно време. В това е заровен проблема у нас и донякъде в Македония. Бремето на миналото, на взаимното подозрение, следене, на активните мероприятия ако щете, все още го има. А това неминуемо поставя граници на сътрудничеството – както в сферата на сигурността, така и в другите области на политиката и икономиката“, обобщава политологът Димитър Бечев.

08.05.2015

След състоялата се в София дискусия по темата „Какво се случва в Русия и как да реагира ЕС?“, известният политолог Иван Кръстев, председател на УС на Центъра за либерални стратегии и член на борда на Европейския съвет по външна политика /ЕСВП/ разговаря с Г.Папакочев:

–    Сегашното напрежение между Запада и Москва изглежда някак „неподредено”. За какъв конфликт всъщност става дума – между Русия и САЩ, между ЕС и Русия, а може би между САЩ и ЕС?

– И трите конфликта са реалност. От една страна Русия вижда всичко, което се случва в пост-съветското пространство като резултат от американската политика и поради това се опитва да си обясни всички действия на ЕС като резултат на американски натиск. По същата причина руската политика отказва да види ЕС като суверенен актьор, който има свои страхове, свои интереси и притеснения. От своя страна ЕС вижда в руската активност в Украйна и желанието на Кремъл да спонсорира крайно десни и крайно леви партии вътре в рамките на ЕС като стратегия за дезинтеграция на ЕС. Затова много европейски лидери, /това е изключително силно от гледна точка на поведението на Берлин/ виждат руската политика като насочена директно срещу ЕС. Колкото до американско – европейските отношения, проблемът при тях не е по какъв начин САЩ и ЕС оценяват дали е добро или лошо случващото се в Украйна, от тази гледна точка там разлика няма. Разликата е друга. ЕС е силно свързан с Русия – икономически, географски, а има страни, за които тя е ключов търговски партньор. Основният проблем, който САЩ виждат в Украйна, е създаването на прецедент за промяна на границите със сила, който може да бъде използван и в други части на света. Затова американците са склонни да гледат на случващото се като на военен конфликт и да търсят някакъв тип военно решение, главно превъоръжаване на Украйна. Русия не е толкова важна в икономически и стратегически план за САЩ, но става много важна в електорален план – за част от републиканците до голяма степен атаката срещу Путин е по-скоро атака срещу политиката на Барак Обама.

– Споменахте руската стратегия за дезинтеграция на ЕС с помощта на крайно левите и крайно десните в Европа. Как да си обясним странния парадокс, че в Европа на Путин симпатизират както крайно левите, така и крайно десните?

– Три са основните неща, които правят възможна тази невъзможна коалиция. Между другото, това е една от основните дефиниции на криза. Кризата е ситуация, в която виждаме раждане на коалиции, които преди сме мислели за невъзможни. Една от причините, която обединява крайната левица и крайната десница в Европа, е идеята за суверенитет. Левицата и десницата дефинират по различен начин кой е народа. Крайната левица, например испанската „ПОДЕМОС“, ще включат в народа и емигрантите. Крайната десница ще ги изключат. Идеята е, че суверенитетът, народът, политическият суверен е този, който трябва да взема решения и това е свързано с нежелание да се приемат ограниченията на една общоевропейска политика. Другото е антиамериканизма. И крайната левица, и крайната десница имат своите възражения по отношение на САЩ и ролята им в света. От тази гледна точка те харесват Путин не затова, което той е, а това, срещу което той стои. И двете крайни течения обаче имат своите проблеми с Путин. За крайната левица, например, руският капитализъм е една от най-отвратителните капиталистически форми – изключително високо социално неравенство, по-голямо от това в САЩ. Много от политиките, свързани със сексуални и други малцинства са напълно неприемливи за левицата, от друга. Десницата се радва на консервативното говорене на Путин. Първо, тя е много по „евро-центристка“ и не толкова склонна да приеме лесно Русия като европейска сила. Второ, тя се притеснява, че зад това консервативно говорене в Русия стои една много неконсервативна социална реалност – особено висок процент на аборти, огромен брой разводи. Така се поражда напрежението, при което крайната левица и крайната десница са готови да подкрепят някак Путин, но както се казва: „Да имат връзка с него, но не да живеят заедно на семейни начала“.

– Агресивна ли е наистина политиката на Русия или тя по-скоро е отбранителна? Анексирането на Крим какво е –  разширяване или затваряне в „естествените граници”?

– Това, което наблюдаваме сега, е агресивен изолационизъм. Всъщност Русия се опитва не толкова да промени своите граници, колкото да промени техния характер. Руският елит и Путин гледат на тези отворени граници, през които минават капитали, идеи, идентичности, като пречка Русия да извърши своята национално-образуваща консолидация. Затова едно от основните неща е да се промени характера на границите, да се прекара чертата, да стане ясно „къде сме ние и къде не сме“. Поставянето на този тип черти обаче, крие проблеми. В известен смисъл Крим беше най-лесното, защото в продължение на години голяма част от руското общество е виждало полуострова като свой. Освен това Крим беше овладян без жертви, той изглеждаше като подарък от съдбата. Сега въпросът какво се прави в Източна Украйна, готова ли е Русия за издръжката на всичко това там създава друг тип проблеми. И изведнъж се оказва, че всъщност Крим е единичен случай, който не би могъл да бъде повторен от гледна точка на своя политически, а не толкова военен ефект.

– Каква е продуктивната реакция на Европа към Русия : да води твърда политика, да следва САЩ и да дава повече пари за въоръжаване, или да търси възстановяване на диалога с Москва, да премахва санкциите и да търси сближаване с Евроазийския съюз?

– За ЕС най-важното в тази криза е да не позволи две неща. Първо, разпадането на съюза под натиск отвън и второ, запазването на ЕС, но с жертване на основните принципи, на които той е построен. От тази гледна точка Европа няма интерес от ескалация, най-малко военна по отношение на Русия. Общественото мнение на континента, с изключение на т.нар.“фронтови държави“, показва незаинтересованост от такава политика. В този смисъл Европа има нужда от политика на „студено отдалечаване“, която поставя отношенията й с Русия не на постоянно ескалираща реторика, а на това какво европейците сме готови да приемем, без да вярваме, че можем да променим Русия, например. Колкото до Евразийския съюз – той съществува. Не можем да забраним на страни като Казахстан, Белорусия или Армения да бъдат част от него. Ако Русия иска да приемем, че определени постсъветски държави желаят да се присъединят към ЕС, това означава Русия от своя страна да приеме, че други постсъветски страни, като Грузия, Молдова и Украйна желаят да влязат в съюза. Това е важно, тъй като Евразийският съюз има едно предимство пред други руски проекти, какъвто, например, е проблема за „Руския свят“. По своя характер Евразийският съюз е икономически проект, а за мен най-важното в политиката на ЕС по отношение на Русия е да се направи опит противопоставянето, което не може да бъде избегнато, да се разиграва на терена на икономиката, а не на военната сила.

– Защо в Русия европейските ценности, либерализмът, свободата и човешките права срещат все по-малко разбиране? Каква роля отреждат там на православието?

– Това не е нещо, което ние българите не можем да си представим. По особен начин православната църква изглежда много силна, много популярна, но от друга страна руснаците, които редовно ходят на църква в неделя са само 1%. От тази гледна точка Русия е много по-малко организирано-религиозна. Православната църква, обаче дава на Русия онова, което тя преживява много драматично –липсата на национална идентичност и отговор на въпроса: „Кои сме ние след края на Съветския съюз? За Путин и руското ръководство проблемът с православието и неговите ценности не е лесен, защото Русия е многонационална страна с голямо ислямско малцинство. Колкото да е странно, една от особеностите на руската политика е, че се опитва да разглежда своите ценности не просто като православни, а такива, които позволяват православния дискурс да съществува заедно с радикалната ислямска позиция. По едно и също време, когато руският външен министър Лавров отиде Париж за да изрази солидарност с жертвите от „Шарли Абдо“, чеченският лидер Рамзан Кадиров организира половин милионен митинг в Грозни срещу антиислямското ругателство на карикатурите. Така тази двойственост винаги присъства. Руската държава е по-силна от своята църква и тя гледа на нея като на помощник, а не като духовен водач. Независимо от факта, че руският патриарх /Алексий II/ е достатъчно популярен, подкрепата за него зависи пряко от това доколко той подкрепя Путии.

– Европа, макар с известно забавяне, си даде сметка за опасностите на асиметричните и информационни видове война. Кои са мерките за противодействие?

– Напълно не си струва Европа да се опитва да повтаря стратегии от годините на Студената война, от времето на общества изпитващи не само стоков, но информационен дефицит. Тогава можеше да им предоставяш информация, която хората нямаха и така да се опиташ да прокараш своята гледна точка. Проблемът е, че руската пропаганда днес е много различна от съветската. Русия не се опитва да убеди западноевропейците, че в Русия хората живеят много добре и тя е бъдещето на човечеството. Тя иска да ги убеди в нещо, в което голяма част от тях сами са убедени, а именно че техните елити са продажни, че не се интересуват от това, което мислят обикновените хора. В този смисъл посланието днес не е „Вярвайте на нас!“, а е „Не вярвайте на никого!“. Много трудно е да се противодейства срещу такъв тип послание, защото новите технологии, сами по себе си веднага водят до фрагментация на общественото и публичното пространство, всеки започва да получава информация от тези източници, които препотвърждават неговото мнение. Информационният натиск в наши дни е реалност, но за да бъде разбран и да му се отговори, много по-важно е да си представим как функционира цялото общество, отколкото да търсим някаква контрапропаганда. И нещо много важно: всяка пропаганда се проваля, когато започва да казва на хората нещо, което е свързано с техния личен опит. Огромният проблем на съветската пропаганда беше да твърди, че има хляб, когато всъщност хляб няма или има нещо друго. В момента, в който пропагандата навлезе на ниво икономически реалности, които хората виждат сами, тогава тя губи своята мощ. Силата на политическата пропаганда е когато тя казва на хората нещо, в което те искат да повярват. Какъвто е примерът, че „проблемите на Русия идват отвън, а не отвътре“, че „ние сме велика нация“, че ако имаме проблеми, причината е че „голяма част от света е срещу нас“.

Най-смешното е, че сегашната криза събуди носталгия по Студената война и от двете страни. У Русия – защото за нея СССР е бил супер-сила, у Запада – защото е спечелил Студената война. Изведнъж тази носталгия се превръща в създаване на идентичност. Информационно, обаче, ситуацията която наблюдаваме сега няма нищо общо с времето на Студената война.

06.05.2015

Напосредствено след 9 септември 1944 година от пристанището в Лом специална част на окупационния Трети украински фронт изнася за Москва 130 чувала с „трофейни“ български документи, които са разпределени в различни руски архиви. Доколкото липсват всякакви описи и номера на отнетото и до днес не е известно какво точно съдържат документите, каква ценност представляват те за историческата наука и къде точно са складирани те. От 2004 година българската държава прави опити да си върне архивите или поне да се сдобие с техни копия, но досега, както се изрази тези дни по телевизията шефът на Шести отдел на Шесто управление на ДС и кандидат на историческите науки проф.Димитър Иванов, „огромният и силен“ руски свят се е отнесъл към искането „недостатъчно уважително спрямо България“. Председателят на държавната агенция „Архиви“, доц.д-р Михаил Груев смята, че е нормално всяка държава, независимо от това каква е била нейната историческа съдба по време на Втората световна война, да има основанията и правото да възстанови документалното си наследство сътворено от нейните институции. „Проблемът не е само български, а стои пред почти всички държави, окупирани от Червената армия. Странното е, че отношението на Москва към настояванията на всяка страна е индивидуализирано – към някои е по-враждебно, но спрямо България то е по-скоро равнодушно“, пояснява пред ДВ историкът.

Селекцията за ГУЛАГ

Според доц. Груев появилите се през последните години малко известни за обществото факти за дипломацията на Сталин за България непосредствено преди и по време на Втората световна война, по принцип са известни на историческата наука, обаче новото е в тяхната интерпретация. Той все още няма обяснение за странния подбор на изнесените български архиви и защо руснаците са задигнали точно едни документи, а не многото други, които са се намирали в националните хранилища. „Голяма загадка, например, е попадането в изнесените чували на архива на Съюзната контролна комисия, която е действала в България след Първата световна война. Тези книжа са свързани с плащането на репарациите по силата на Ньойския договор в периода 1919 – 1928 година. Вероятно много от документите са били известни на съветската агентура в България – известно е, че са имали доста добра представа къде и какво точно да търсят – но при подбора видимо е имало и елемент на случайност“, пояснява историкът.

Бившият председател на държавната агенция „Архиви“ доц. Мартин Иванов преди време изнесе в печата данни, че в руските чували е попаднала и документацията на Германския научен институт от 1939 до 1944 г. В нея е имало списъци на българите изучавали немски език, които след 1945 година вероятно са били репресирани. Дори повече, взети са и документи свързани с т.нар.“бяла емиграция“ в България, състояща се от руснаци, намерили убежище в страната след Първата световна война. Впоследствие част от тези хора са били арестувани и изпратени в ГУЛАГ.

Елитът на разпит в Подмосковието

За доц. Груев по-важно значение от българските имат оригиналните руски архиви за България и най-вече протоколите от разпитите на регентите, министрите и на целия елит на Царството. Веднага след окупацията тези хора са били откарани със самолети в Подмосковието, били са „прослушани“ обстойно от руските служби и след това върнати обратно в родината за да бъдат предадени на т.нар.Народен съд. „Протоколите обаче са собственост на руската страна и за съжаление ние не можем да претендираме за тях. Именно оттам очаквам по-големи изненади, тъй като сведенията в тях ще хвърлят повече светлина върху случилото се през бурните дни и месеци на 1944-1945 година не само за нас историците, но и за цялото общество“, смята шефът на държавния „Архив“. Той припомня как в началото 90-те български изследователи все пак са успели да влязат в специалните руски архиви и са прочели „нещичко“, обаче при Путин режимът на достъп до тях е бил затегнат силно. „Подборът на хората които да бъдат допуснати до тези фондове е строго субективен и се определя от руската страна“, допълва доц.Груев.

„Разочарования“ от архива на КГБ?

През 2011-12 година държавната агенция „Архиви“ е изпратила запитване до руската ФСБ / наследничката на КГБ/ дали при тях има български архиви, но отговор не последвал. При на посещението на Путин в България през 2008-ма се появиха информации, че при разговор с тогавашния президент Георги Първанов, руският му колега дискретно го предупредил, че отварянето на архиви на КГБ „може да донесе немалки разочарования за българската страна“. Доц. Михаил Груев вижда в тези твърдения по-скоро опит за медийна сензация. Той е съгласен, че от фондовете на КГБ и ГРУ вероятно могат да се научат нови подробности за руската агентура в България и кои българи са работили за нея през и след войната, но като цяло мащабите на тези данни не са нещо непознато за българското общество. „Официално думите на Путин пред Първанов никога не бяха потвърдени, но вероятно най-срамните страници ще са за наследниците на БКП, замесена в чистки и политически убийства през ХХ век по съветски образец“, отбелязва по този повод в авторския си сайт desebg.com разследващият журналист Христо Христов.

Историкът доц.Михаил Груев от своя страна е убеден, че наследената от комунистическото минало идеологическа и пропагандна историческа митология най-сетне ще започне да ерозира сама от фактите и документите. „Вероятно това ще отнеме време. Веднъж, за да узрее още малко обществото, и втори път докато истинската фактология постепенно засили обръщението си в академичната историческа наука“, казва директорът на агенция „Архиви“ доц. Михаил Груев.