27.05.2016

Втората половина на 2018 година за България ще бъде  уникално изпитание – за първи път най-бедната и недоволна европейска членка  ще бъде ротационна председателка на Съвета на ЕС. На този етап закъснялата, според редица наблюдатели, подготовка за това уникално събитие удивително напомня вълненията на сиромашко местно семейство, което след две години цели 180 дни е задължено да се представя като смислен церемониалмайстор в „Клуба на богатите“.  До днес подготовката за тази абсурдна в европейски контекст и съвършено необичайна роля се върти единствено около финансовите и технически предизвикателства на бъдещото председателство. Досега обаче, сред управляващите липсва яснота по основното задължение на бъдещата втора столица на ЕС след Брюксел, а именно нейните председателски концепции за насоките за развитие на Европа като цяло и приоритетите на страните-членки на съюза в продължение на половин година, както и идеи за решаването на многобройните предизвикателства, пред които е изправена общността. А днес, две години преди поемането на тежката национална отговорност, въпросните предизвикателства  пред Брюксел са особено сериозни.

Заплахите

Всъщност един от най-сериозните проблеми е свързан с единството на ЕС. Известно е, че липсата на  това единство, заплахите срещу сигурността на отделните държави и връхлитащите от различни посоки страхове  са средата,  довела до опасното разрастване на национализма и появата на несистемни партии на Стария континент.

За какво, по-точно става въпрос?

Демографите прогнозират, че в  средата на 21 век населението на света ще достигне немислимите допреди десетилетие 10 милиарда жители. Което неизбежно изправя човечеството пред гигантското предизвикателство да осигури изхранването на тези хора, след като се очаква търсенето на храни в световен мащаб дотогава да нарасне двойно.

От друга страна природните ресурси, необходими за населението  на планетата намаляват все по-драматично. Последствията от климатичните промени, недостигът на питейна вода и земеделски земи също са неоспорим факт. А всичко това отделните държави по света отчитат  като  нови рискове за своята национална сигурност. Получава се така, че разрастващите се национални, етнически и междудържавни конфликти се също се оказват генератори на непознати по мащабите си досега миграционни  вълни. Да си припомним само: първите вълнения в Сирия започнаха сред местните земеделци, чиито доходи се бяха сринали в резултат на сушата. Правителството в Дамаск хвърли армията за потушаване на аграрните вълнения, после избухна гражданската война, подкрепяна с оръжие от другите сили в региона и в крайна сметка поредния тежък конфликт в Близкия изток стана факт. И съответно няколко милиона сирийци поеха бежанския път към Европа.

Европейско единство и бизнес?

Едва ли има европейски политик, който да не си дава сметка, че войните и недоволствата не допринасят за развитието на международния икономически и търговски обмен. ЕС, като най-голямата икономическа общност в света, е жизнено зависим от международната търговия. Главният европейски стопански мотор Германия например, изнася повече от половината от своя БВП в чужбина, като 50 на сто от този износ отива в останалите европейски страни. Германският производствен капацитет изразително надхвърля вътрешните нужди на страната независимо от огромните държавни стимули за него. За да запазва темповете си на икономическия растеж, своята висока трудова заетост и социална стабилност, Германия  е длъжна  да изнася непрекъснато в чужбина,  и то в огромни обеми. И за да осъществява тази своя екзистенциална вътрешна нужда, страната се възползва максимално от икономическите структури, курса на еврото и законодателството на ЕС.

Това обаче поставя въпроса дали подобна политика не засилва разделението на Стария континент, или казано с други думи, дали ЕС е в състояние да изработи своя единна политика, която да подкрепя само една или няколко големи държави и в същото време  да не ощетява останалите? Берлин очевидно е наясно с всичко това, но засега той по-скоро предпочита да развива огромния си икономически потенциал с помощта  на ЕС. А останалите членки на ЕС, естествено, реагират на това положение.

България и европейските „групари“

Един от аргументите на Германия по въпроса за „отворените врати“ за мигрантите е, че те ще помогнат за укрепване на европейската  икономика и така ще ускорят процесите на федерализация на ЕС. Засега това не се  е случило. Обратно,  последствията свързани с  мигрантските вълни успяха солидно да разтърсят ЕС. Сред тези последствия освен идеята за разделение на европейските Север и Юг, на Стария континент се оформиха  групи като тези  на Великобритания и скандинавските държави,  а в източната на съюза и Вишехрадската група. Да не говорим за разделението на богати и бедни европейски членки, като в дъното на вторите трайно място е заела бъдещата през 2018 г. ротационна председателка на Съвета на ЕС, България.

Сиреч страната, която в битността си на ротационен европейска аватар в продължение на половин година следва да предлага възможни решения за ключовите предизвикателства пред цяла Европа.  И то при положение, че все по-мъчително намира такива решения за собствените си тежки политически и икономически проблеми. И не на последно място да е  държавата, която най-сетне следва да се избави от образа си на „ужасното дете“ на ЕС.

Дали това бедно и недоволно от себе си европейско „дете“ ще се справи с лидерските си европейски задължения след две години, засега  е повече въпрос на въображение, отколкото на някаква сигурност  И на известни надежди, все пак.

23.05.2016

„Това съоръжение изолира изцяло Европа от останалия свят, ако мога така да се изразя”, сподели пред медиите съпредседателят на Патриотичния фронт Валери Симеонов по време на инспекцията на телената ограда край южната граница на България. След като подобна формулировка беше изразена в обкръжението на премиера Борисов и съпровождащата го високопоставена правителствена група, с голяма степен на вероятност може да се приеме, че освен лична, националистът Симеонов изразява  и официална позиция на българското правителство, което все повече зависи подкрепата на неговата политическа формация.

Всъщност идеята за изолация не толкова на Европа, колкото на България от нейните южни съседки, е наивно, и най-вече разхитително, упражнение на властта. Благодарение на близо 140-километровото телено съоръжение, струващо на европейските и български данъкоплатци  над 106 милиона лева, по думите на премиера Борисов и външния министър Митов, в края на май тази година продължава да цари спокойствие. Причината за това е  договора между ЕС и Турция за връщане на незаконните бегълци. Вероятността от евентуална мигрантска вълна, която се очакваше да залее „злокобната“ и „непоносима“ България, според пропагандно внушаваните представи сред мигрантите, днес е  почти пренебрежима. Гърция започна изтеглянето на десетките хиляди мигранти от Идомени в свои  вътрешни и по-добре оборудвани лагери. Турция, която е  прекалено ангажирана с вътрешнополитическата си консолидация за да прави обструкции по сключената миграционна сделка с Европа, не се е отказала от апетитната си цел е турските граждани на даден етап  да получат безвизов достъп до Стария континент. При това положение България, която така или иначе ще остане още дълго извън Шенген поради независещи от мигрантската криза свои вътрешни проблеми, попада в ситуация, която не само ще усложни, но и ще смрази допълнително отношенията с нейните две южни съседки. Което, според съжденията на националиста Валери Симеонов означава, че далеч не Европа, а България ще бъде изолирана от така важните за нея търговско-икономически  отношения с южните й  съседки.

„Патриотичните“ намерения за национална изолация не спират дотук! Въпреки медийните пледоарии на местните националисти, че предложените от тях промени в Изборния кодекс с нищо не ограничават гласуването на българите в чужбина, това не е съвсем вярно. Промените рязко ограничават не толкова възможностите, колкото конституционно право на всички български граждани да упражнят правото си на глас извън територията на страната. Станалата крилата епистоларна реплика на съпредседателя на ПФ Валери Симеонов, че „Както на вас никой не ви пречи да уредите личния си живот както намерите за добре, така не ни се мотайте в краката, когато се опитваме да намерим решение на 25-годишни проблеми, сътворени от безродни политици и безродни капризничещи псевдо сънародници“,  сама по себе е показателна за отношението ва патриотите към двумилионната българска диаспора в чужбина. Подобно отношение също демонстрира стремеж към изолация. И то не толкова за пълното елиминиране  на въпросната диаспора, благодарение на чиито валутни вноски държавата все пак успява да върже своя сиромашки бюджет, колкото за опит обладаната от националистите държава, да внуши на всички, че тези българи по стар комунистически обичай трябва бъдат наричани „псевдо сънародници“ и  „безродници“, подобно на комунистическите определения „невъзвращенци“ и „изменници на родината“ и в крайна сметка „предатели“.

Местните български националисти, наричащи себе си  възторжено „патриоти“, по същество изолират и правителството, чието оцеляване все повече се крепи на тяхната подкрепа. Бламираното от тях вето на държавния глава Плевнелиев върху противоконституционните и, което е особено парадоксално, откровено антибългарски техни поправки в Избирателния закон, въобще не носи политически дивиденти на кабинета на ГЕРБ. А чисто политическото изнудване на патриотите за отстояване на техните „поети пред избирателите-националисти обещания“ демонстрира не само очертаващата се нестабилност, но и политическа безпътица на сегашното управление.

И още нещо важно за популистките националистически формации в Европа и България. „Алтернатива за Германия“, френският „Национален фронт“, австрийската „Партия на свободата“ – това са най-известните „патриотични“  формации на Стария континент, които  днес предлагат, както твърдят мнозина социолози „мъдростта на отдавна отминалите времена“. Французойката Марин Льо Пен, например, говори с почти същата лексика, използвана преди няколко десетилетия от нейния сънародник и шеф на френските комунисти Жорж Марше. Което дава основание на редица западни коментатори да твърдят, че хората, подкрепящи крайно десните или леви националистически партии, са същите, които носталгично тъгуват по 50-те години на миналия век.

В днешния български вариант това говорене неизменно атакува  съседите-врагове, етническите малцинства, европейския и  евроатлантически избор  на страната. И не на последно място, неговият  популизъм е насочен към  тоталното и фанатично митологизиране на българската история. Тези дни нещата парадоксално стигнаха дотам, че на отбелязването на 5-та годишнина от създаването на Националния фронт за спасение на България, националистите единодушно са утвърдили за свой химн марша „Шуми Марица“, който е  с музика на популярната през 19 век простовата германска песен „Когато войниците маршируват през града“ / “Wenn die Soldaten durch die Stadt marschieren”/ и набързо пригоден към нея български текст на шуменски учител. Истински родолюбиво решение, нали!

Всичко това едва ли може да бъде нещо друго, освен допълнителна, този път „патриотична“, външна и вътрешна изолация на най-бедната, недоволна и проблематична държава в ЕС. Констатацията е повече от патетична.  Предстоят, обаче, допълнителните последствия. Които едва ли ще бъдат окуражаващи.

18.05.2016

От днес българските училища са в състояние на извънредно положение. Започват държавните зрелостни изпити, около които просветното министерство наложи безпрецедентни по своите мащаби и драстичност мерки за сигурност. Тероризъм или други физически заплахи срещу бъдещето на нацията, ще се запитат външни наблюдатели? Съвсем не. Репресията е въведена за предотвратяване на очакваното масово преписване. Предварително засекретяване и охрана на изпитните помещения, разбъркване на тестовите въпроси в последния момент, постоянно видеонаблюдение и използване на подслушвателни устройства, които да  следят изкъсо случващото по време на теста, щателни обиски срещу опити за вкарване в изпитните стаи и тоалетните на електронни устройства за приемане на разработените теми и въпроси – това са само част от предпазните мерки срещу лукавите млади измамници. Другият пакет от мерки е насочен към лицата, които трябва да осъществяват прекия контрол, сиреч квесторите и училищните инспектори.  Те, както и учениците, ще трябва да се разделят с мобилните си телефони, поведението им също ще бъде следено изкъсо , а експертите, подготвящи изпитните варианти, дори ще бъдат затворени и напълно изолирани в специален кабинет на МОН до определяне на крайните въпроси.  Дори повече, по настояване на образователното ведомство прокуратурата също е поставена в състояние на повишена готовност с цел  неутрализиране на евентуални злоупотреби и предварително изтичане на изпитна информация. Казано иначе  – на война като на война!

На дъното или още по-надолу?

Ден преди матурите доскорошният министър на образованието и сегашен съветник на премиера проф. Тодор Танев коментира по телевизията, че „колкото по-драстични са мерките срещу преписване на матурите, толкова повече зрелостници ще са със слаби оценки“. Тълкуването на това очевидно заключение обаче се оказа по-сложно. Възникна въпросът дали неговите думи са своеобразно признание, че подготовката на българските гимназисти действително е под санитарния минимум и без използването на „пищови“ те нямат никакъв шанс за вземане на матурите? Или може би са индиректен намек за това, че системата на средното образование вече е корумпирана дотам, че неговото все пак публично реноме зависи от това доколко отворени или притворени ще бъдат очите на контролиращите изпитния процес?

„Предприетите мерки за сигурност всъщност са само някакво препятствие с неизвестен ефект пред незнаещите, сиреч пред онези, които не са в състояние да изкарат добри оценки, пояснява деликатно  проф. Танев .  Драстичните мерки, според ефекта на доминото обаче будят обществени безпокойства за състоянието на цялата образователна система. И когато авторитетни организации като PISA / Програмата за международно оценяване на учениците на ОИСР/ също констатират лошите резултати на средното образование в страната, тогава тревогите стават съвсем основателни. Наистина, доскоро тези резултати се движеха стремглаво надолу, но е вярно и това, че от известно време спадът вече е задържан“, признава бившият просветен министър.

Функционална неграмотност

Безпокойствата на проф. Танев имат и други основания. В сектора за „Образование“ на мониторинговия доклад на ЕК през март тази година беше направена безрадостната констатация, че българските ученици са с най-ниските постижения по четене, математика и природни науки сред всички държави от ЕС.  От друга страна PISA също регистрира, че близо 40 на сто от 15-годишните ученици в България са функционално неграмотни, тъй като не са в състояние да разбират и анализират онова, което са прочели, а около 44 на сто от гимназистите са функционално неграмотни по математика, сиреч не могат да направят елементарни сметки и изчисления.

Проф. Танев обаче се обявява срещу  обобщенията, че среднообразователна система в България е слаба и  нарича  подобни обвинения злоумишлени и неверни. Като аргумент той изтъква факта, че български ученически отбори постоянно печелят престижни международни награди по различни дисциплини. „На редица места в страната образованието е наред, имаме много добри учители и училища и това далеч не са само математическите и езикови гимназии. За съжаление ножицата между училищата продължава да се разтваря все повече“, признава бившият образователен министър. И припомня как проблемите с учениците от някои малцинства далеч не са решени,  и че много от тези деца фактически се намират извън обсега на националната образователна система. „Тяхното обратно включване  изисква общи действия и мерки не само на образователното, но и на редица  други държавни ведомства, което още не е постигнато. От друга страна неточност при изготвянето на статистическите данни придава и значителния брой ученици, сред  тях и немалко от ромски произход, които напускат  страната и след това не посещават никъде училище. А социологическите изследвания с критерии за случаен подбор обхващат и тях, поради което крайните негативни обобщения засягат и добрите ученици и техните училища“, отбелязва проф. Танев.

Частното срещу държавно школо

И още нещо. За разлика от масово разпространеното мнение, бившият просветен министър е убеден, че частните платени училища далеч не дават най-доброто образование в България. Като аргумент той  посочва факта, че печелившите международни награди национални ученически отбори са съставени основно от възпитаници на държавните училища. „Сигурен съм, че ако онези, които не ходят редовно на училище и отпадат от системата бъдат обхванати отново, ако няколкото свързани с подготовката на младите хора министерства предприемат необходимите общи мерки и системата за провеждане на матурите продължи да се усъвършенства, всичко това може да доведе до чувствително подобрение на българското средно образование до края на това десетилетие. Този проект, създаден по мое време съществува и доколкото съм информиран дори се разглежда и в момента в министерството. Всъщност няма никакво значение кой го е създал, не претендирам за авторски права. Важното е нещата да тръгнат най-сетне  към подобрение“, споделя с надежда бившият министър на образованието и науката проф. Тодор Танев.

03.05.16

„От първия си ден като държавен глава се боря пряката демокрация да намери своята реализация в България. Гордея се, че в рамките на моя мандат се проведоха два референдума и ще имаме трето национално допитване”. Това обяви президентът Росен Плевнелиев преди да реши дали да наложи вето върху промените в Изборния кодекс, гласувани по повод едновременното произвеждане на референдум и президентски избори през тази есен. Дори повече, държавният глава коментира, че когато пряката и представителната демокрация си взаимодействали по „един добър начин, тогава българската демокрация се обогатявала“.

Дали обаче, това е така?

Не са малко гласовете в Европа, а и в България, които твърдят, че сега демокрацията е в криза, хората са недоволни, крайните националисти все повече се окопават във властта и националните парламенти, нараства ксенофобията. От друга страна избирателите все по-масово се отчуждават от политическия процес, политиците осезаемо страдат от липса на легитимност, а традиционни партии стремглаво губят не само твърдите си електорати, но и своите симпатизанти. Нагледен пример – в тазгодишното традиционно първомайско шествие на БСП в двумилионна София участваха едва няколкостотин човека.

Естествено възниква въпроса дали наистина е дошло времето европейските граждани да бъдат ангажирани по-пряко при вземането на важни политически решения в своите държави? И дали властта в България действително не следва да се допитва до гражданството по няколко пъти годишно по различни въпроси?

Отговорът е определено „Не!“. Защо?

В началото на април 61,1 на сто от холандците гласуваха на референдум против споразумението за асоцииране на Украйна с ЕС. Което даде повод на Люксембургския министър на външните работи Жан Аселборн да коментира, че референдумът не е подходящ инструмент на парламентарната демокрация, когато трябва да се даде отговор на сложни въпроси. „Ако  някой иска да съсипе ЕС, просто трябва да организира няколко подобни референдуми“, отбеляза иронично люксембургският външен министър и думите му предизвикаха сериозен отзвук.

Всъщност Аселборн е безусловно прав. Поглед назад в близката европейска история ни припомня, как наскоро починалият любим политик на германците, социалдемократът  Хелмут Шмит, през1983 г. беше изоставен от коалиционните си партньори заради съгласието си за разполагане на първите американски ракети „Пършинг 2“ на германска територия. Ако тогава бившият канцлер на Западна Германия се беше обърнал към „пряката демокрация“ и беше допуснал референдум по този въпрос, по-голямата част от сънародниците му със сигурност щяха да го отхвърлят. Шмит сам пое отговорността за тази стъпка и така не само успя да ликвидира заплахата от разполагането на съветските СС-20 в някогашната ГДР, но и да потвърди недвусмислено принадлежността на страната си към Запада. Въпреки последвалите масови протести  и обществено недоволство тогава, Шмит остана в историята като един от най-големите германски политици след Бисмарк и Аденауер.

Народът срещу демокрацията ?

Редица политолози смятат, че тъкмо поради подобни ситуации в демократичните държави има действащ парламент, чиято задача е да пази демокрацията от народа, както и народа от самия него. Според Платон,  ръководената от закона демокрация е най-добрата от всички форми на управление, докато демокрацията, която е неограничена от закон /сиреч при своеволието на тълпата/, е най-ужасяващата.

Затова сме свидетели  и на парадокса, че всъщност народът никога не е обичал искрено  демокрацията. Факт е, че  изборите и референдумите съвсем не  водят до по-голямо равенство в обществото. В България например, избирателната активност сред по-ниските социални слоеве традиционно вече е санитарно ниска /дори и със срамното купуване на гласове!/, докато прослойките с лични интереси от постигането на определени политически цели са ангажирани по-активно в гласуването. Да не говорим, че резултатите от един или друг  референдум далеч не се подкрепят от цялото население, а само от сегмент по-просветени и разбиращи граждани, които се стремят да запазят своите позиции по един или друг въпрос.

Неравната битка за равенство

Все  пак как да си обясним защо през последните десетилетия социалното неравенство в Западния свят продължава да нараства /любим аргумент на социалисти и комунисти!/, след като там се произвеждат свободни избори? Или защо, например, в България въпреки парламентарната демокрация разделението между бедни-богати е вече хронично, а самата държава трайно окупира дъното във всички европейски класации?

Отговорът вероятно е в извода, че изборите и референдумите са само необходима съставна част, но не и достатъчно условие, за демокрацията. И тъкмо защото вотът не е такова условие, обикновено онези, които кресливо настояват за повече демокрация, са всъщност тези, които с удоволствие биха й забили ножа в гърба. Ако вникнете в същината на националистическите и левичарски екзалтации в българския политически дебат ще си отговорите на въпроса защо съпротивата срещу съдебната реформа и битката за запазване на статуквото в изборните закони са толкова неистови!

Някога, но не сега.

Всъщност нормалната функционираща демокрация задължително включва атрибути като спазване на Конституцията и законите, точно разделение на властите, функционираща съдебна система, независимост на държавни органи, свободни и авторитетни обществени медии, както и уважениекъм политическите опоненти. И още нещо важно. Истинската демокрация е никога несвършващ процес и оттук  обществените дебати около нея следва да бъдат перманентни. Едва тогава може да се появи възможността българската демокрация действително да се обогати, а „държавността да заработи в интерес на гражданите, по ефективна, по прозрачна и по-прогнозируема“, както се размечта публично тези дни държавния глава Плевнелиев.