29.06.2016

Броени часове  след информациите за започналото нормализиране на турско-руските и турско-израелски отношения, терористи нападнаха международното летище „Ататюрк“ в Истанбул. Загинали са най-малко 36 човека, а ранените достигат до 150, като състоянието на много от тях е тежко. Повечето жертви са турски граждани, а сред няколкото чужденци има и руски гражданин. Този път обаче  новият турски премиер Бинали Йълдъръм  обави, че зад атентата вероятно стои т.нар. „Ислямска държава“.

Едва ли е случаен факта, че терористичната акция е осъществена след двата външнополитически пробива на Анкара. Възобновяването на дипломатическите връзки  и предстоящата размяна на посланици между Турция и Израел несъмнено представлява сериозно „предизвикателство“ за войнстващите ислямисти. И докато предишните терористични удари в Турция бяха дело на кюрдски сепаратисти, този път в ударите очевидно са се намесили джихадистите.

След избухването на конфликта около свалянето на руския самолет над турско-сирийската граница, Москва обвини Анкара, че помага за продажбите на нефт от териториите, окупирани от „Ислямска държава“. Сега обаче изглежда, че  ислямистите са започнали отново да гледат на Турция като на „прозападна“ държава и са решили да я накажат предупредително с бомбен атентат. Освен това до миналата година Турция беше и основно трасе на  масовите миграционни потоци от Близкия и Среден изток. Сега това изглежда вече не е така. Преди време се появиха съобщения за  няколко инцидента турско сирийската граница, при които турски войници са открили огън  по хора, опитвали се нелегално да проникнат на турска територия. Тазгодишната миграционна вълна е основно от  Либия и е насочена към италианското крайбрежие.

Така изглежда Турция отново се превръща в ключов противник на „Ислямска държава“. А през последните месеци джихадистите са подложени непрестанни удари и търпят тежки поражения. И което е по-важно – окупираните от тях територии постоянно намаляват, най-вече в Ирак.

Затова нормализирането на отношенията между Турция и Израел е твърде важно за района на Близкия изток защото вероятността за пълното  й връщане в редиците на антитерористичната коалиция се увеличава. Което от своя страна може да ускори ликвидирането на „средновековните ислямистки чудовища“, както ги нарече в края на миналата година британският премиер в оставка Дейвид Камерън.

26.06.2016

След злополучния референдум за оттеглянето на Великобритания от ЕС ключово значение придобиват евентуалните последствия за европейската сигурност в контекста на външната политика на Москва към Европа, както и способността на 27-те, в това число и на България, да противостоят на агресивните цели на руската политика.

Повечето експерти, които следят отношенията ЕС-Кремъл не отричат, че след британското напускане на съюза основните външнополитически ходове на Москва ще се съсредоточат в отслабване  единството на съюза чрез продължаване на сегашната политика на Кремъл, която в повечето случаи драстично се разминава с националните интереси на мнозинството европейски държави. Идеята е, че едно фрагментиране ЕС, членките на който в по-голямата си част членуват и в  НАТО, ще даде възможност на Москва да реализира своите военни, политически и икономически цели в условията на т.нар. “студен мир“, обявен между Руската федерация и някои ключови членки на съюза след  кризата в Украйна.

 Наслада от британското напускане

Парадоксалното е, че още преди референдума на 23 юни 2016 г. повечето европейски, а и редица британски политици, бяха съвсем наясно, че Москва ще се възползва максимално от евентуалните отрицателни резултатите на „Брекзит“ за да засили позициите си както в Обединеното кралство, така и на Стария континент. Бившият белгийски премиер  и лидер на групата на АЛДЕ в Европейския парламент Ги Верхофстад още в началото на годината заяви  в прав текст в „Гардиън“, че руският президент „ ще се наслади на британското излизане от ЕС“, както и че „единственият световен лидер, подкрепящ британското излизане от ЕС, е Владимир Путин“. Часове след резултатите от референдума  британският външен министър Филип Хамънд  макар твърде дипломатично обяви пред Ройтерс, че „отслабването на позициите на Великобритания вероятно се приема със задоволство от руския президент Владимир Путин“

Предупреждения между ушите

Всичко това говори, че „Брекзит“ ще окаже значително влияние  не само върху руско-британските, но и  върху руско-европейските отношения в по-широк смисъл. ЕС, който е изправен пред необходимостта да понесе на гърба си  последствията от отпадането на Великобритания, в продължение на години  ще бъде ангажиран да се справя именно с тази тежест и едва ли ще бъде в състояние да обръща достатъчно внимание на своите Източен и Югоизточен райони. А това засяга както  Балтийските държави и Полша, така и периферийната „Балканска група“ на България, Румъния и Гърция.  А при определени обстоятелства всички те могат светкавично да се окажат на първата линия срещу т.нар. „ руска хибридна експанзия“. Най-новите стратегически документи на Северноатлантическия алианс, както и  изявленията на редица негови високопоставени представители, подкрепят тези тревоги. Да си припомним, че  през април тази година в София зам.-генералният секретар на НАТО Алекзандър Вършбоу, американският дипломат в НАТО, изрично заяви, че Алианса „няма да позволи Русия да отхвърля принципите, върху които е основана европейската система за сигурност“.

Проблем за Европейската сигурност?

Известно е, че  Обединеното кралство като  ключов фактор в ЕС досега заемаше твърда позиция спрямо зле прикритата политика на подкопаване единството на ЕС и НАТО  водена от Москва. Сега обаче, когато Великобритания излиза от ЕС, е твърде възможно ситуацията да се промени. Подчинен главно на търговско-икономическите си интереси и  вече ангажиран с  много по-малко отговорности във външната политика на ЕС, при определени условия  Островът може да се превърне неочакван проблем за системата на Северноатлантическата архитектура за сигурност. Британските елити, които ще стават свидетели на  неизбежните финансово-икономически трудности на държавата си след оттеглянето й от ЕС, е възможно  да засилят интереса си към засилване на търговските и политически отношения с Кремъл. Което, естествено, ще свие допълнително ефекта от западните  санкции и изолацията на Москва.

Опасност от промени

Не е тайна, че във Франция, Германия, Италия, както и в някои други членки на ЕС, продължават да избуяват про-Кремълски  формации, които  доста неловко прикриват същината си зад призиви за запазване на прагматичния принцип в отношенията с Москва, известен в деловия свят като “business as usual”. Да, действително във  Великобритания подобни лагери не съществуваха до днес, с изключение  на крайната  Британска партия на независимостта/UKIP/ на Найджъл Фарадж.  Безспорен  също е факта, че британските елити, чиито  „специални“ отношения със САЩ и НАТО никога не са били подлагани на съмнение, и  досега споделят концепциите за сигурността на континента както в съюзнически, така  и в  стратегически аспект. Каква е гаранцията обаче, че след излизането на Обединеното кралство от ЕС и едно бъдещо  засилване позициите на UKIP, в досегашните позиции на Обединеното кралство няма да настъпят промени? Подобно  развитие на събитията няма да е никак,  наистина никак добра новина най-вече за Източните и Югоизточни членки на ЕС и НАТО. Особено  когато те изпитват най-сериозния натиск на  засилващите се имперски намерения на Русия.

Разпространение на „референдумния вирус“

Напускането на  ЕС от  Великобритания  е възможно да катализира и някои центробежни тенденции сред политическите и икономически елити на самия ЕС. Излизането от съюза, мотивирано с неговия „провален проект“, автоматично ще се преврне в паролата, която ще отключи охотата  на Кремъл за  нови финансови „външнополитически инвестиции“ към Европа. Съществуват многобройни факти, които доказват политическата и финансова подкрепа оказвана от  Москва  на различните роящи се евроскептични движения и организации в Европа, както и  изливането на колосални средства в хибридно-пропагандната мелница  на Кремъл, фокусирана тъкмо в представянето на ЕС като „нефункциондна и корумпирана“ организация, чиято  „сбъркана“ политика по същество е насочена „срещу интересите на самите европейци“. И ако доскоро „референдумния вирус“ за излизане от ЕС не беше ясно идентифициран на Стария континент, днес е  възможно  британският „Брекзит“  вирулентно да поляризира европейското общество, да укрепи лагерите на евроскептиците и в крайна сметка да отслаби още повече  и без друго отслабналата имунна система на Стария континент. Нека не си правим илюзии – „ Брекзит“ действително притежава такъв потенциал !

Ръмженето на Руската мечка е опасно

Ако  се стигне до референдуми в Шотландия и Северна Ирландия по въпроса за запазване на връзките им с ЕС, това  ще е безспорен знак за намаляване на политическата тежест  на Обединеното кралство, както и за неговото постепенно излизане от голямата континентална  политика. При подобна  ситуация  ще намалее и  възможността ЕС да отделя необходимите време и ресурси за решаването на  важните вътрешни въпроси в съюза, каквито са европейската сигурност, икономическите проблеми на неговите Южни и Източни райони,  справянето с безпрецедентна миграционна криза. А това са въпроси, които могат да бъдат решени само колективно от от всички европейски държави.

Затова решението за излизане на Великобритания от ЕС  е не само лош, но и твърде опасен за сигурността и единството на Стария континент прецедент. При това във време, когато застрашителното ръмжене на Руската мечка става все по-силно.

23.06.2016

Непосредствено преди пристигането си в София президентът на ФРГ д-р Йоахим Гаук  изпрати от Букурещ, първа спирка от неговата балканска обиколка, три важни послания. Часове преди референдума във Великобритания за евентуалното излизане на страната от ЕС държавният глава на ФРГ  изрази подкрепата на Германия за оставането на британците в ЕС, потвърди ангажимента на своята страна към нейните източноевропейски партньорки от НАТО и, разтревожен от разрастването на десния популизъм на Стария континент, остро разкритикува разрастващите се движения, които „наричат себе си патриотични, макар че трябва да бъдат определяни като националистически“. „Да не забравяме злините, които национализмът донесе на Европа. Мирът и свободата не са само дар“, предупреди д-р Гаук.

Страст към разума

Експертката по българо-германски отношения Венета Момчева коментира за Дойче веле, че президентите Гаук и Плевнелиев се срещат в София в един решаващ за ЕС момент –  четвъртък, 23 юни, докато д-р Гаук дискутира със студенти в СУ „Св. Климент Охридски“ двустранните отношения между Германия и България,  британците ще гласуват дали страната им да остане в ЕС. „Кризата на доверието в Европа има и други координати, допълва Момчева.  Тъкмо „изложената на много опасна офанзива от негативни емоции Европа“ беше централна тема в политическите разговори и публичните  изяви в съседна Румъния на ревностния европеец Гаук. Германският президент е убеден, че е необходим ясен ангажимент към бъдещето на Европа и нейните ценности, и то изразен „със страст към разума“. Очаквам това послание да прозвучи и в България.“ прогнозира наблюдателката.

ЕС с „майстори и калфи“?

Федералният президент  изтъкна неизменната съюзническа вярност на Германия към партньорите в НАТО и ЕС по повод неотдавнашните изявления на  външния министър Щайнмайер за германската политика, НАТО и Русия. Според Гаук, германската дипломация полага усилия да държи отворени вратите за контакт с Москва и изявленията на германския първи дипломат не означават отказ от Минските споразумения.

Момчева обаче поставя и друг важен акцент в думите на федералния президент, а именно че ЕС не бива да  остава с  впечатлението, че в него са само  държави, които са „майстори и калфи“, а че всички страни-членки са с равни права и отговорности. „Можем да сме убедени, че президентът Гаук разбира голямата тежест за България като граница на ЕС в бежанската криза. Да не забравяме обаче и казаното от него по повод миграционния натиск, че „сърцето на Германия е широко, но възможностите не са безгранични“, допълва българската коментаторка.

Прочит на българската история

Друг познавач на българо-германските отношения е  Аспарух Панов, член на Българо-германския форум и между 1991-1994 г председател на парламентарната група за приятелство с германския Бундестаг. Според него личната инициатива на д-р Гаук да отдаде почит на гроба на класика на българската литература Иван Вазов, както и да посети Рилския манастир говорят, че държавният глава на Германия уважава паметниците на българската духовна култура, които очевидно познава от свои предишни посещения в страната. „По-важния знак обаче е друг  и той се състои в особеното значение, което германският президент отдава на прочита на историята“, отбелязва Аспарух Панов. Според него позицията на външния министър Щайнмайер за сигурността в Черно море е предизвикала нееднозначни реакции сред политическите партии в Германия, но най-важното е, че на срещата на върха на НАТО във Варшава през юли ще бъде изработена единна позиция по въпроса за сигурността на източната граница на Алианса. „Това ще се случи и тази позиция ще бъде подкрепена  от всички“, е убеден Аспарух Панов.

Български поглед в германското огледало

Според Венета Момчева предстоящия преглед на двустранното сътрудничество в София, обявено за приоритетно и стратегическо за България още след първата среща на президентите Плевнелиев и Гаук в Берлин през 2012 г., ще бъде по същество своеобразна равносметка и за  изпълнителната, законодателната и съдебната власт в страната. Фокус ще продължат да бъдат връзките с най-значимия търговско-икономически партньор на България. „През 2014 г. имаше отлив на германски инвестиции,  но през 2015 г. беше отчетен плюс от 175 милиона евро, което е знак за подновен интерес към страната. Федералното правителство отново предоставя  държавни гаранции за инвестициите у нас след решаването на казуса “Кльостерс-Цемеко”, но въпреки това остава и неоползотворен потенциал. Това заключение на Германо-българската индустриално търговска камара далеч не обезсмисля факта, че тя беше една от 10-те чуждестранни камари, подписали остро писмо до българските власти в началото на тази година с призив  за политическа воля за реформа на правосъдната система, с което да се повиши доверието към българското общество и бизнеса.  Междувременно очакваме и германски експерти за подпомагане на този процес“, коментира Венета Момчева.

Изплъзващата се памет за комунизма

В края на посещението си в София президентът на ФРГ Йоахим Гаук и българския му колега Росен Плевнелиев ще участват в обществена дискусия посветена на роците на миналото, паметта за комунизма и осмислянето на тоталитарните режими. „Когато двамата президенти, които се отказаха от надпреварата за втори мандат, чертаят перспективи, в духа на демокрацията е да има приемственост и усилия за нереализираните обществено значими идеи, каквито са показване на  истината за тоталитарния режим  в българските учебници и музеи, неосъществените Мемориал на жертвите на комунизма на остров Персин и Музей на българския XX век. В Германия и Европа този тип политическа  воля неизменно се свързва с името на Йоахим Гаук, първият федерален пълномощник за разкриване на досиетата на ЩАЗИ, федералният президент, за когото свободата и политическия морал далеч не са демодирани понятия”, подчертава Венета Момчева.

Битката, която предстои

Аспарух Панов припомня от своя страна казаното от Росен Плевнелиев неотдавна на остров Персин, че „битката за истината на  миналото тепърва трябва да се води“. Според Панов именно това пречи да се обединим около обща национална, а защо не и европейска кауза. „Тъкмо тук е и общото между тоталитарното минало на България и Германия, в която проблемите с адаптацията на бившата ГДР се оказаха огромни, те дори са видими и днес. Защото въпреки сериозната лустрация, незабавното и пълно отваряне на досиетата на ЩАЗИ, германската левица, съставена до значителна степен от бившите комунисти на ГДР, продължава  да издига за свои кандидати агенти и служители на някогашните тайни комунистически служби. Едва ли е случайно също, че ксенофобското проруско движение Пегида , както и популистката партия Алтернатива за Германия, получават най-сериозна подкрепа в източните части на Германия. Подобни процеси не са чужди и за България. Затова е наистина важно какви ще са общите послания на двамата президенти от София. Които ще са валидни и за двете приятелски държави“, казва Аспарух Панов.

15.06.2016

Фиксирани в оздравяването на Митьо Очите и опитите за преструктуриране на империята на Пеевски, централните български медии удобно игнорираха едно „неудобно“ събитие – учредяването на Българския офис на Световната лига за свобода и демокрация, основана през 1966 година като Световна антикомунистическа лига. Неудобно, защото от една страна то беше свързано с българската тема „табу“ за престъпленията на тоталитарната власт, и от друга – защото зад въпросното събитие бяха  застанали фигури, които тези дни фокусират върху себе си цялата неприязън и злъч на регенериращите се за пореден път бивши местни комунисти. Предупреждението на държавният глава Росен Плевнелиев, че „безразличието към истината за комунистическия и за другите тоталитарни режими може да доведе до повторение на историята“, констатацията на външния министър Даниел Митов, че  след падането на комунистическите режими „тоталитаризмът и авторитаризмът не са изчезнали от политическата сцена“, както  и апелът му  „десните хора по света да се обединяват не само по линия на защита на свободата и демокрацията, но и в борбата срещу комунизма, който приема нови форми“, бяха бегло маркирани от няколко интернет-сайта и съвсем естествено потънаха в калния информационен порой. Струваше да чуем и думите на основателя на Българската лига в далечната 1992 г. Филип Димитров. Бившият премиер и сегашен конституционен съдия видя голямото предизвикателство за демокрацията днес в популизма и червено-кафявата опасност и посочи, че тяхната риторика и действия са насочени срещу свободата. „Те с еднаква лекота говорят за национализъм и национализация”, отбеляза Филип Димитров.

Младежките утопии и анархията

Колкото и архаично да звучи в представите на доста българи, наистина може би следва наистина да се запитаме защо комунистическата идеология, причинила на света над 100 милиона човешки жертви, съзнателно съсипвала съдбите и ценностите на хората и всичко съградено с труд и предприемчивост до средата на миналото столетие, защо същата тази идеология продължава да вирее  и днес въпреки, че след горчивия опит  на човечеството тя би следвало отдавна да се споменава, при това назидателно, единствено в учебниците по история?

Известно е, че в своята революционност или по-точно в наивния си стремеж към по-добър свят, мнозина млади хора се увличат от идеята за създаване на умозрително утопично общество на справедливост и равноправие, проповядвано от социалните мечтатели в историята. Да, съвсем обяснимо е младите да бъдат революционно настроени и да прегръщат ентусиазирано всяка промяна, дори опита от миналото да сочи, че зад повечето промени най-често се крие простата анархия. А комунистическата идеология винаги майсторски е  успявала  да въздейства върху естествените младежки пориви и настроения.

Размножаване на алените „сениори“?

По-лошото обаче, е друго. Идеята за комунизма днес се подкрепя и от  улегнали хора с дълъг жизнен опит, които би следвало добре да помнят дивотиите, на които всички, включително и самите те, бяхме подлагани в името на тази тотална идейна нелепост. Данните сочат, че не само в България, но в Източна Европа и по света въпросните хора съвсем не са малко, а в глобалните мрежи те се размножават подобно на зелената еуглена, буквално по най-елементарния начин. Въпросните вечни „другари“ в Русия и днес например,   продължават да възхваляват сатрапа Сталин. В България с неудържима носталгия и сълзи на очи те боготворят др. Тодор Живков и редовно се редят на дълги редици за поклонение в родния му Правец. Други от тях и на зрели години не спират да си тананикат романтичните песнички от бунтарската си младост посветени на „Че Гевара“, който както отдавна стана ясно, освен че е изнасял тероризъм в Латинска Америка, по нечовешки начин  лично е изтезавал  противниците си преди да ги изпрати на оня свят. И естествено, всички тези алени „сениори“ вкупом продължават да виждат в  САЩ единствената причина за цялото световно зло, включително и за непоносимата неправда техните деца и внуци да предпочитат да живеят не с тях, а в „империята на прогнилия световен капитализъм“.

Голготата на социализЪма

И все пак откъде у хора на години, много от които все пак са образовани, извират толкова много неграмотност и наивност? При младите е ясно, но как да си обясним защо възрастни индивиди не спират да  плямпат глупости от сорта на това, че САЩ мечтаели да унищожат ЕС след като окупирали военно Европа? Или искрено да вярват на небивалици, като тази, че  Пентагона планирал  и възнамерявал да създаде свои ядрени бази в Украйна.

Четенето на такива постинги в интернет или слушането на подобни мнения по медиите неизбежно  създава впечатление, че тази категория хора наистина са непоправими. Те сякаш никога и не можаха да схванат, че изграждането на социализма и мечтания от тях комунизъм всъщност беше амалгама от тежък хроничен недоимък, безкрайни опашки за основни храни и дрехи, почивки единствено на село, а в най-добрия случай в талашитено профсъюзно бунгало на българското Черноморие. Те така и не разбраха, че животът на хората в продължение на половин век беше свързан с постоянни поклони пред вездесъщата комунистическа партия, с унижение пред онези с каскетите и червените служебни карти, с непрестанно мачкане на  човешкото достойнство.

За вината и чупките в кръста

А това, че след промените през 1989 г. магазините започнаха да се пълнят за да се пръскат от стоки днес, че отдавна вече  можем да пътуваме където пожелаем, да пишем или говорим публично онова, което мислим  –  това са само малка част от нещата, които приемаме отдавна като даденост. Най-важното обаче е факта, че днес никой не е длъжен да се кланя на никого. Нито по Конституция, нито по закон!  Да, действително има случаи на принудителни „чупки в кръста“, но вината за това е наша, на гражданите, които сме гласували държавата ни да бъде тъкмо такава, каквато е. Западът ли ни принуди да влезем в НАТО и ЕС, или всички партии в парламента, сиреч цялото народно представителство, подкрепи това да се случи? Москва или Вашингтон ни избираха неподходящите  и провалени правителства в прехода или това правехме ние самите обаламурчени на поредните избори? Естествено, че не и това си е светата истина. Ако обаче някой си въобразява, че когато пледира отново да прегърнем старата комунистическа идея, да се заловим с доизграждане  на катастрофиралия ръждясал социализъм, да се върнем към идеологията „подарила“  на света политически изроди като Хитлер, Сталин, Мао, Пол Пот и други тям  подобни, от това ще му стане отново по-добре, особено пък ако „другарите“ му се завърнат на власт за да сложат „всичко в ред“, това наистина ще е убийствена грешка.

Пропуснатата възможност

Комунизмът като правило води човечеството към ада. Навремето това почти щеше да се случи. Сега червената идеология изглежда очаква втория си шанс. И той прозира в гласовете на онези, които мечтаят да поведат отново масите в името на световната революция. А и едва ли е изненадващо, че всички те продължават да въртят пропагандните  си мелници благодарение на  постоянните ледени ветрове от изток.

Затова беше добре учредяването на Българския офис на Световната лига за свобода и демокрация да даде начало на сериозен разговор в страната. Защото безразличието към истината за комунистическия  и другите тоталитарни режими може неусетно да доведе до повторение на историята, особено в бедна и лабилна държава като България. На онази история, която отдавна трябваше да се е превърнала  единствено в тежка поука за новите поколения.

08.06.2016

В гимназиалните матури никога не е присъствала темата за комунистическия период в България, учебниците по история за средното училище свършват с времето до края на Първата световна война, гласуваният от парламента през 2000-та година Закон за обявяване на комунистическия режим за престъпен е най-строго пазената тайна в българското образование, ключови позиции в МОН все още се заемат от хора на бившата ДС, връзките между поколението, което помни тоталитарните издевателства и младите хора вече са скъсани, жълтата „пара-история“, която днес изобилства от конски опашки и черепи на владетели е тази, която формира представите на учениците, а не сериозната академична наука.

Тези и други остри оценки прозвучаха на състоялата се в София дискусия посветена на проблема с /не/изучаването на тоталитарните режими в днешното българско училище. В крайна сметка участниците предложиха на МОН документ, в който настояват учебните програми най-сетне да включат конкретни факти и събития, свързани с тоталитарния период на страната от 1944 до1989 г. Сред тях са деветосептемврийския преврат, окупацията на България от Червената армия, масовите убийства и процеси на т. нар „Народен съд“, концлагерите по съветски образец, въоръжената съпротива срещу режима, репресиите на ДС, трите фалита на НРБ и  абсурдното предложение на режима държавата да стане 16-та република на бившия СССР. „Младите хора в България имат нужда да се ситуират в днешния ден както по отношение на националната си история, така и по отношение на общите ценности в ЕС“, изтъкнаха като аргумент за предложенията си авторите на документа.

Левите „трансформъри“

На този фон възникна въпросът дали историческата памет на българина е избирателно изменчива или тя се формира конюнктурно от политическите режими?

Евродепутатът от ГЕРБ/ЕНП  Андрей Ковачев е убеден, че тоталитарното минало не само е забавило развитието на България, но то  я е изолирало за десетилетия от света и демократичната европейска цивилизация. „Парадоксалното е, че тази изолация се усеща и днес, четвърт век след т.нар. „промени“, осъществени от същия този комунистически режим със свалянето на Тодор Живков от власт, казва пред Дойче Веле Ковачев. След този акт не последва декомунизация, а дотогавашния тоталитарен елит на бърза ръка успя да се трансформира в икономически, финансов, медиен и академичен елит, който трябваше да бъде лицето на демократична и европейска България. Тъкмо затова тези хора и наследниците им просто няма как да пазят паметта или спомена за случилото се между 1944 и 1989 г“ – пояснява евродепутатът.

От своя страна проф. Евелина Келбечева, преподавателка по модерна история в Американския университет в България, се обявява категорично против използването на термина „памет“. Според нея в конкретния случай става въпрос за академично знание, и тъкмо то днес се оказва блокирано на най-високо държавно равнище. „Всичко, което се случва с поредния Закон за средното образование, с държавните образователни стандарти за програмите по история, с решаването кой трябва да пише учебниците по история и какви ще са посланията в тях, допира до въпроса за преподаването на съвременното академично познание, трупано за действително случилото се през комунистическия период, сега се намира в глуха улица. Да, всеки има право на лична памет, но ето, „паметта“ на нацистките офицери също е документирана и въпреки това тя не е основния разказ нито в Германия, нито където и да е в Европа“, полемизира пред Дойче Веле проф.Келбечева.

„Капището“ Правец

И все пак младите българи вероятно също се питат как така Правец, родното място на  диктатора Тодор Живков, където още приживе му бяха  издигнали паметник, до днес продължава да е „капище“ за поклонение на нереформираните български комунисти? Както и защо дори сегашната власт организира там отговорни външнополитически форуми, а всяка година този  богопомазан „град-еталон“ става домакин на великолепен музикален фестивал както  в германския Байройт, който естествено привлича многобройни български и чуждестранни гости? Или как да бъде дешифриран за младите  българи  публично поетия тези дни от  премиера Бойко Борисов ангажимент  да предложи на БСП да направят „нещо заедно, за да предотвратим разрухата“ в бившия Дом-паметник на БКП на Бузлуджа?

Глорификация на Тодор Живков?

Проф. Келбечева смята, че отговорите на тези въпроси  се крият в тоталната фалшификация на българската история. Тя припомня, че основната задача на посткомунистическите елити и на ДС, както  в миналото  така и днес, е да не позволяват да падне сянка върху илюзията за това колко прекрасен  е бил някогашния  режим. И по-конкретно, колко „велик“ държавник е  бил другарят Тодор Живков, в чест на когото днес продължава да се издържат къща-музей, бюст и паметник, дори и екскурзовод по европейски програми, който да развежда посетителите из неговия музей и приемната с подаръци. А тези „артефакти“ са дарявани от Кадафи, Кастро и Саддам Хюсеин за неговата приятелска и „най-велика дипломация“! „Проблемът е в това, че не само се финансират музеи за „глорификацията“ на Живков и на целия някогашен комунистически режим, но и че тези институции  и днес се радват на огромен интерес. Те продължават да бъдат свещени места за поклонение на българите, които са лишени от критичния и модерен прочит на тоталитарната история просто, защото отказват да го направят. За мен, признава проф.Келбечева,  обезпокоителното е друго. В същото време, когато за първи път български президент в лицето на Росен Плевнелиев реши да направи поклонение в концлагера в Белене, лидерката на БСП Корнелия Нинова със съпартийци се озова на поклонение в Правец. Това са недвусмислени послания, които идват от „уж“ реформираната и модерна лява партия! Какво обаче се оказва? В бившия комунистически концлагер край Ловеч  виси само една счупена паметна плоча, паметникът на остров Персин е неизвестен за публиката, в центъра на София единствено малък параклис напомня за жертвите на тоталитаризма, а лобното място на жертвите на Народния съд до ямата, където е техния общ гроб, е напълно неизвестно. След всичко това, което учениците никъде не могат да научат, чуваме призиви за възстановяване чинията на Бузлуджа!“, възмущава се проф. Келбечева.

БСП в положение на „шпагат“

Евродепутатът Андрей Ковачев  смята за недопустимо величаенето на режима на Живков от партия от  ПЕС, където членува и европейската социалдемокрация. Според него подобни действия биха прилягали само на една комунистическа партия. „БСП е в разкрачено положение – от една страна тя иска да е част от европейската социалдемокрация, но от друга не желае да загуби носталгичния си към времето на Тодор Живков електорат. Тъкмо затова са нужни обективен прочит на историята и честно преподаване на българската история от този период. Затова ако искаме да сме отговорни към българските поколения, трябва да им предадем фактите за всички трагични събития от тоталитарния период.  И най-вече знанието, че в България комунизмът е бил наложен в резултат на  огромни репресии, както и че българите също имаме своята история на  неподчинение  и съпротива срещу тоталитарния режим. Нещо, с което подобно на Чехия, Унгария и  други членки на бившия комунистически лагер, можем основателно  да се гордеем“, обобщава евродепутатът Андрей Ковачев.