22.02.2017

С приключване на регистрацията на участниците в предсрочните парламентарни избори на 26 март Комисията по досиетата по закон е задължена да направи своята проверка на кандидат-депутатите. Очакванията са, че за пореден път в депутатските листи ще присъстват значителен брой сътрудници на комунистическите тайни служби. За сведение, в четирите парламентарно представени партии в предишния 42-ри парламент  – ГЕРБ, БСП, ДПС и „Атака” – хората от ДС са били общо 12 човека.  Разследващият престъпленията на комунизма журналист Христо Христов прогнозира пред интернет издание, че  и следващото 44-то Народно събрание ще има своя „парламентарна група“ след като само сред досега обявените водачи на листи на БСП най-малко 4-ма са свързани с тоталитарните служби, при ДПС те са 2-ма или 3-ма, а един от лидерите  на т.нар. “патриоти“ е агент на Шесто управление на ДС за борба с идеологическата диверсия.  Служебният кабинет на президента Радев също не се размина с инфилтрирането на подобни „специалисти“. Стигна се дори дотам, че председател и заместник-председател на Управителния съвет на общобългарския комитет „Васил Левски“, които са осветени агенти на комунистическите тайни служби –  единият, служител на Първо и Второ главно управление на ДС  с псевдонимите „Паскал“ и „Бобев“, а другият – професор-историк и  кадрови офицер от Първо главно управление на ДС, се оказаха основните организатори на тазгодишното отбелязване на годишнината от обесването на българския национален герой.

Кръгове на наглостта

На този  фон мнозина започнаха да се питат каква всъщност, е причината за трескавото активизиране на тези хора? Както и  дали това са „новите лица“ на левицата и в българската политика въобще?

Според бившият шеф на Комисията по досиетата и депутат в 43-то НС Методи Андреев въпросните фигури никога не са преставали да бъдат активни, но сега вече са станали твърде нагли. По думите на Андреев, след като са изградили олигархично-мафиотския модел, наричан днес в България „статукво“, тези хора днес се занимават основно с далавери и източване на европейски средства. Кръговете на лицата от този вид „бизнес“ са два, пояснява бившият депутат. Единият кръг е съставен от корпоративните мрежи на бившите тоталитарни служби, а другият включва фирмите, свързани с руски капитали. „През последните 4-5 години тези фирми придобиха изключително голямо значение и чрез тях Русия се опитва да „превземе крепостта отвътре“ чрез корумпиране на политическия и бизнес елит. Пример за това, според Методи Андреев, е  агентът „Паскал“ или „Бобев“, който оглавява общобългарския комитет „Васил Левски“ и  чието име навремето беше свързвано със схемата „петрол срещу храни“ , експлоатирана съвместно с иракския диктатор Саддам Хюсеин.“, пояснява пред Дойче Веле бившият шеф на Комисията по досиетата.

Тревожният звън на камбаната

„Естествено, че всички тези фигури въобще не са „нови лица“ и това е най-плашещото, от своя страна отбелязва проф. Евелина Келбечева, преподавателка по история в Американския университет в Благоевград. БСП продължава да използва стария си изпитан ресурс, като вкарва в изборните листи свои „сигурни“ хора. В нейните представи обаче,  „сигурните“ хора непременно трябва да са минали през школата на Държавна сигурност. А това означава, че сме свидетели на много тежка реставрация на миналото. Затова  въпреки твърденията за поява на  „нови лица“ е ясно, че столетницата вече няма кадрови ресурс“, казва изследователката на най-новата българска история.

Според проф. Келбечева  лъжата, която през последните години изглеждаше като леко натикана в ъгъла, отново е в  настъпление и това, според нея  е тревожния  звън на камбаната.  Пропагандата на БСП е изградена от флагрантни лъжи, съчетани със засилваща се арогантност, тъй като при тях липсва осмисляне на миналото, няма усещането, че те тепърва следва да понесат огромна част от историческата вина. „Това, което често съм споменавала е, че основна линия в поведението на тези хора е да представят всичко в някаква възходяща линия на историческо си движение“, посочва пред Дойче Веле специалистката по европейска и съвременна българска история.  И дава съвсем пресни примери в това отношение.   „Голямата и първа публична лъжа на лидерката на БСП Нинова, че номинацията на президента Радев не била  съгласувана с Русия, беше опровергана не от друг, а от самия шеф на Института за стратегически изследвания към президента на Русия, генерала разузнавач Решетников. Лъжите  на водача на листа на БСП, журналистът Тома Томов за баща му, също бяха точно и  аргументирано опровергани с документи от разследващия журналист Христо Христов. Виждаме как сред хората, които се представят уж като „новото лице“ на тази партия, няма никаква самооценка, да не говорим за някакъв катарзис“, констатира проф. Келбечева.

Дилемата агент на ДС или държавен служител

Въпреки всичко, за младите избиратели в България, а и за повечето българи в чужбина, миналото на хората от структурите на ДС представлява все по-малък интерес. Това може да се обясни  с дистанцията на времето, както и с традиционната неприязън на влиятелните медии да се ровят в тази тематика. И все пак защо осветляването на ДС- мрежите следва да продължи?

Методи Андреев припомня как буквално в последните минути от мандата 43-тото Народно събрание „групата за натиск“ с негово участие успя да прокара едно важно допълнение в Закона за досиетата. Благодарение на него всички кандидати за публични позиции в държавната администрация и извън нея задължително ще бъдат проверявани от Комисията по досиетата, дори  без тяхното изрично съгласие, както беше доскоро. „Това е максимумът, който българската конституция разрешава, признава Андреев и обяснява дилемата, пред която поправките поставят всеки решил да работи в държавната администрация – да бъде обявен за агент на ДС или да се откаже от публичната позиция. „За съжаление в България не беше сменен манталитета на хората. Когато продължаваме да говорим за декомунизация, ние твърдим, че  трябва да бъде променена ценностната система на избирателите, те да знаят истината за комунистическото минало на страната. Оказа се че тъкмо в тази област бившата БКП оказа най-голяма съпротива. Парадоксалното е, че днес, 27 години след промените, хората разсъждават много по-комунистически и социалистически, отколкото в началото на промените и прехода. Просто политиците не ни позволиха да променим тази ценностна система“, признава с горчивина Методи Андреев.

БКП никога не е била българска партия!

Проф. Келбечева от своя страна припомня строго секретното писмо на Тодор Живков от 1969 г. изпратено до съветския шеф на КГБ Андропов, в което се казва:  „Държавна сигурност на НРБ е филиал на КГБ на Съветския съюз”. „Това прави нещата изключително ясни, да не говорим за стратегията по сливането на България със СССР, продължила цели 10 години – от 60-те до 70-те години на миналия век. И забележете, нещата са започнали  със сливането на секретните служби! Всичко това говори за едно непрекъснато национално предателство, започнало още с болшевизирането на партията преди 100 години. БКП просто никога е била българска партия, а винаги е била клон на болшевишката партия в Русия. Сега виждаме отново ресурсът, големият гръб и вероятно материалната подкрепа за тези хора, които  идват  отвън! Не, това не са български политици, те не служат на България. И тъкмо затова младите българи  – а те са политически активни, виждам колко масово гласуват и българите в чужбина – всички те трябва да са наясно какво представляват тези хора, на кого служат и чии интереси те всъщност прокарват в България“, казва проф. Евелина Келбечева от Американския университет в Благоевград.

15.02.2017

При представянето на редовната зимна икономическа прогноза за растежа в страните от ЕС, еврокомисарят по икономическите и финансови въпроси, данъчното облагане и митническия съюз Пиер Московиси предупреди за нещо  тревожно. “Политическата несигурност през тази година е особено висока заради предстоящите избори във Франция, Германия, Холандия, Чешката република, България и може би в Италия”, сигнализира Московиси.

В официалния раздел на прогнозата за България, след като е отбелязано, че сближаването на доходите в страната с тези в ЕС продължава да е бавно, както и че по-забавеното от очакванията усвояване на европейските фондове може да доведе до корекции на данните за инвестициите и растежа, изрично се подчертава, че „политическата несигурност, свързана с предстоящите избори, може също да промени поведението на потребителите и инвеститорите“

Отново „бели пари за черни дни“?

Програмният директор на Института по икономика и международни отношения  проф. Ганчо Ганчев отчита, че опасенията в прогнозата на ЕК са съвсем основателни. „Ако действително навлезем в период на политическа неопределеност, това няма как да не се отрази на инвестициите и  използването на еврофондовете. Вече виждам, че в това отношение се появяват известни проблеми. Възможно е и хората да променят отношението си към потреблението, което да доведе до свиване и на  вътрешното търсене. Несъмнено всичко това може да се отрази отрицателно върху икономическия растеж“, смята проф. Ганчев.  Десислава Николова, Главна икономистка в Института за пазарна икономика също отбелязва, че даден  продължителен период на политическа нестабилност неминуемо се отразява върху инвестициите, потреблението и растежа като цяло. Тя припомня политическата криза през 2013-14 година, когато е било отчетено забавяне,  дори и замразяване на редица частни проекти, а закъснението с няколко месеца на големите инвестиционни проекти, финансирани с европейски средства, се е отразило отрицателно върху инвестиционните потоци в икономиката. „От друга страна в периоди на политическа несигурност, потребителите реагират като заделят „бели пари за черни дни“, сиреч увеличават спестяванията си за сметка на текущото потребление“, допълва анализаторката от ИПИ.

Рискът с новите европрограми

Според Николова сега всичко ще зависи от продължителността на периода на несигурност. „Ако политическата ситуация бъде  решена относително бързо и през следващите 2-3 месеца бъде  сформирано редовно правителство, пораженията ще са по-малки, дори могат и да не се усетят. Обратно, ако държавата навлезе в спирала на предсрочни парламентарни избори с  невъзможност за съставяне на постоянен кабинет, с нов служебен кабинет и втори избори през лятото или есента, повечето време от годината ще бъде загубено“, прогнозира пред Дойче Веле икономическата анализаторка. Тя споменава и за друга потенциална опасност: „В момента ситуацията с еврофондовете е такава, че тепърва предстои да  стартират програмите, предстои подписването на договорите за тях и дори се чакат първите плащания. Ако няма редовен кабинет, това ще означава сериозно забавяне на тези задължителни стъпки и цяла  година в България ще трябва, образно казано,  да  „тупкаме топката на място“,  докато  програмите бъдат стартирани отново“.

Инфлацията като добра или лоша новина

В зимната икономическа прогноза на ЕК за България за първи път от няколко години насам се очаква положителна инфлация от 0.8 на сто. Добра или лоша новина е това за българската икономика?

Проф. Ганчо Ганчев пояснява, че по принцип дефлацията е свързана със стагнация в икономиката, а инфлацията би трябвало да „дърпа нагоре“ вътрешното търсене. „България, обаче, се намира във валутен борд и това прави нещата у нас доста различни. Нарастването на цените може да се отрази отрицателно върху покупателната способност на хората. И затова, за разлика от другите държави в  ЕС, положителния ефект от инфлацията в България като цяло не е много ясен“, допълва проф. Ганчев.

Десислава Николова от своя страна е убедена, че в инфлацията няма нищо полезно за българската икономика – оскъпяват се разходите на бизнеса, а доходите на домакинствата намаляват, сиреч хората ще  купуват по-малко със заплатите и пенсии, които имат. Николова отчита, че инфлационните очаквания в България и в  ЕС са свързани с горивата, при които вече е започнало поскъпване на международните пазари. „Това означава внос на инфлация на вътрешния пазар чрез основната суровина, бензина и петролните продукти. Положителното  е, че поскъпването към момента е слабо и очакванията са то да нараства бавно през тази година“, отчита икономистката от ИПИ.  Тя е убедена, че инфлацията не е добра новина за българската икономика и се аргументира с факта , че през последните две дефлационни години е регистриран значителен икономически растеж, „най-високият от началото на кризата“, както казва Николова. „Дефлацията не е проблем, когато тя не се дължи на свитото потребление. Такъв беше и случаят в България, където дефлацията се дължеше на цените на горивата, както и на международните цени на зърното“, допълва Десислава Николова.

Безработица и недостиг на работна ръка

В зимната си прогноза ЕК очаква леко подобряване на положението с безработицата и условията на трудовия пазар в България. Въпреки това в страната продължава да битува парадокса, при който бизнесът и работодателите непрекъснато се оплакват от тежък недостиг на работна ръка, а  според данни на Агенцията по заетостта, в края на декември миналата година, е имало 261 015 безработни българи, както и  много хора в трудоспособна възраст, които са продължили да търсят работа в чужбина.

„Това не е парадокс, а пряко следствие от действието на законите на пазара“, опонира  проф. Ганчо Ганчев.  Той уточнява, че когато се говори  за липса на работна ръка, всъщност става въпрос за липса на равнище на работните заплати. „Когато заплатите нараснат, предлагането на работна сила ще се увеличи и дори е възможно българи, напуснали страната, действително да започнат да се връщат обратно. Хората търсят работа в ЕС  и по света защото заплатите там са с пъти по-високи. При запазване на такива огромни разлики напускането на работна сила ще продължи, ще съществува  и недостиг на работна ръка в страната. А това показва, че механизмите на формиране на работната заплата в България  не са адекватни на състоянието на пазара“, пояснява  проф. Ганчев.

Търсим работници отвсякъде

Десислава Николова от ИПИ  се позовава на най-новото проучване на Евростат, свързано  за частта от местните промишлените предприятия, които  изпитват глад за кадри. Според данните  към края на миналата година това са били  1/3 от промишлените компании в България. Те твърдят,  че липсата на хора им пречи да разширяват дейността си. „Такъв процент в България досега не е имало от началото на 2002г, от когато се правят такива проучвания. Дори в периода на най-висок икономически растеж преди кризата 2007-2008 година, недостигът на кадри за индустрията беше 20-25 на сто в най-пиковите му стойности. Сега този недостиг постоянно пълзи нагоре. Мисля, че през 2017-та  ще говорим не толкова за безработица, колкото за недостиг на хора, дори за възможност за внос на работници от други, близки по културни, езикови, квалификационни и образователни системи до българските.  Според мен тази година ситуацията на трудовия пазар ще зависи от възможността да се намери работна ръка. Дали бизнесът ще мисли в посока на връщане с добри оферти на етнически българи в страната, ще търси хора от  етническите общности в Молдова, Украйна, Западните покрайнини, предстои да разберем. Но това със сигурност ще бъде основният проблем на българския пазар на труда“, коментира Десислава Николова от Института за пазарна икономика.

08.02.2017

С ожесточаването на политическо говорене преди изборите думичката „популизъм“ започна все по-често да се използва като словесен камшик, които не спира да плющи върху гърбовете на  политическите противници по медийните манежи. Смисълът, с който враждуващите се опитват да натоварят думичката „популизъм“ , естествено си е тяхна работа, но истинското значение на термина  се оказва проблем за избирателите. Просто в повечето случаи понятието „популизъм“ се използва неточно или се разбира погрешно.

Определено може да се каже, че в представите на мнозина „популизмът“ е нещо лошо, а да те нарекат „популист“ си е чиста обида. И подобни впечатления не са лишени от основание. Въпреки че в речите и обещанията си  политиците се опитват да бъдат убедителни пред публиката, малцина са българите днес, които приемат техните аргументи за реални и осъществими. От друга страна много от красивите „словесни пейзажи“, които те ваят  пред хората, са в осезаемо противоречие с фактите и реалностите.

Нови избори, стари обещания

Примери – колкото щеш! Ето, пред участниците в конгреса на БСП лидерката Корнелия Нинова „щедро на едро“/ по Валери Петров/ изръси обещания от типа на:  „ 8 милиона българи и нито един беден“, „ще закрием паралелната държава“, „когато вземем властта, България ще е първата в ЕС, която категорично ще постави въпроса за сваляне на санкциите срещу Русия“. Седмица  преди въпросния конгрес, при закриването на 43-то НС, Нинова вече беше “зарадвала”  българите с по-високи доходи, българска индустрия, българско земеделие, лечение без доплащане, опрощаване на лихвите за жилища на млади семейства и с още какво ли не! Вярно е, че  подобни  щедри обещания както в миналото, така и днес, продължават да се  дават с апломб, и дори с  известна харизма.  Вярно обаче е и това, че най-недоволното  и бедно европейско  население, което  отдавна е обръгнало на подобен вид заклинания,  съвсем  основателно си задава въпроса доколко те са осъществими и най-важното, до каква степен отговарят на действителността? Защото да твърдиш, че партия със срамно тоталитарно минало и монументални икономически провали може ударно да форсира  раждаемостта, както и да превърне санитарно намалелия брой българи в  8-милионно население, е пълна безсмислица. А ангажимента тези имагинерни бъдещи 8 милиона индивиди да станат едва ли не толкова богати, колкото жителите на Монте Карло, удивително много напомня за някогашните бръщолевения на БКП за „светло комунистическо бъдеще“ и за унизителната им фикция от 1951 г. , че с облагането на  бездетните мъже и жени с „ергенски данък“, раждаемостта ще подскочи неудържимо нагоре.

Изтупване на „брашнените чували“

Тъжното е, че не само левицата е загубила ориентация в пространството на 21 век. Независимо от това, че при представянето на програмата на ГЕРБ досегашният премиер Бойко Борисов се застрахова, че вече „не можем да обещаваме на хората бомбастични неща“, той и неговите съпартийци също се хвърлиха да рисуват  предизборната панорама на светлото бъдеще ако се върнели на власт.  В нея се визира как  „да отпадне имунитета на народните представители“, „да се създаде единен орган за борба с корупцията по високите етажи на властта“, „650 лева минимална и 1500 лева средна работна заплата“, „освобождаване от бюрокрацията, която задушава бизнеса“ и, естествено, „довършване на магистралите „Хемус“, „Струма“, както и газовия хъб „Балкан“. Познати до втръсване стари ангажименти, които обикновено се притоплят преди поредния  предсрочен вот.

Подобни са „брашнените чували“ с обещания  и на останалите политически формации. Къде по-пълни, къде по-празни, от тях вече се вдига словесната пушилка, кулминацията на която трябва да е на   изборния 26 март. Тогава, сред мъглата от обещания, за пореден път българинът ще трябва да решава кой е успял да го омае най-убедително и достоверно.

Етимология на популизма

Всъщност какво по-точно е популизъм? Често отричаната електронна Уикипедия го определя като „политически начин на действие, който мобилизира обширен отчужден елемент от населението срещу правителство, което се контролира от недосегаем затворен елит, действащ за своя сметка“. От друга страна авторитетния речник Merriam-Wеbster дефинира популиста като „член на политическа партия, която претендира да представлява обикновените хора, както и като „човек, който вярва в правата, мъдростта и качествата на обикновения народ“. В българския вариант на Уикипедия популизмът е посочен като „начин на политическо поведение за спечелване на общественото доверие чрез привидна загриженост за нуждите на суверена /създаване на лъжлива представа за бързо и лесно решение на обществените проблеми/. Речникът на българския език на БАН от своя страна обяснява популизма като „политически похват, начин на политическо поведение и действия за спечелване доверието на обществото от съответната партия чрез  лъжливи обещания и привидно съгласие с желанията и настроенията на хората“.  Други, не толкова сериозни източници, кратко и точно определят популизма като „усилие да получиш признание без оглед на начините за постигане на тази цел“.

За професора-икономист и обикновената хигиенистка

Разнообразието от дефиниции и характеристики, обаче, поставя  някои въпроси. Например около твърдението за „затворените елити“, които действали за своя сметка за да контролират  „отчуждения елемент от населението“, сиреч народа. Създава се впечатление, че в случая се противопоставят един на друг народ и елити, като задължително народът е “добрият” със своята чистота и хомогенност, а елитите са “лошите”, защото не отразяват интересите на народа, а само искат да го контролират. Съмнително е  и допускането, че мястото в елитите в обществото е вродено или най-малкото  се гарантира по наследство, както и презумпцията, че ако си член на някакъв елит, това непременно  е нещо лошо.

Пример? Моля! Мнението на един авторитетен професор по икономика е много по-компетентно, отколкото мнението на чистачка от летище София или възгледите на изкопчия от столичната „Топлофикация“, да речем.  Естествено, в оценките си професорът може да допусне  грешки /например, в една прогноза  за икономическа криза/, но във всички случаи становището на образования човек е значително по-убедително, отколкото възгледите на слабограмотния гражданин. От друга страна, обаче, въпросният професор едва ли има право да налага своето мнение.  Той просто следва да развива своите възгледи и да ги обяснява на обикновения човек така, че той да му повярва и евентуално да ги прегърне като свои. Изводът е, че всяко общество има нужда от своите убедителни водачи, а самите водачи се нуждаят от хората, които да ги следват. Ставаш лидер не когато  си се само обявил за такъв, а когато  си мотивирал хората да те последват.  Така че хората действително имат нужда от своите елити, независимо дали са харесвани от всички или не, а елитите имат нужда  от народа, защото без него те просто са едно голямо нищо.

Популизъм и демокрация ?

Не на последно място популизмът се  свързва с латинската дума „populus“, сиреч „народ, нация, хора“. Една от  сентенциите, приписвани на древноримския поет Публий Сир / Publius Syrus / e: „Cui omnes bene dicunt, possidet populi bona“ – „Този, за когото всички говорят хубаво, е любимец на народа“. Ако повярваме на латинското значение на “популизма” излиза, че всяко демократично избрано управление е „популистко“, тъй като за него са гласували мнозинството граждани и то защитава техните интереси.

Затова да си зададем въпроса:  ако някой иска да върши  добро в интерес на обществото, той популист ли е ? Отговорът във всички случаи е положителен. И тъкмо затова  голям брой хора ще бъдат доволни да бъдат наричани популисти. Признавам, аз също ще бъда доволен от това.

  01. 02. 2017 г.

Едва ли някой храни илюзията, че дните до изборите на 26 март ще бъдат спокойни, независимо от появата на поредното служебно правителство, този път на президента Румен Радев.  Очерталото се остро противоборство между петимните  за властта формации, неистовият апетит на ГЕРБ и БСП да управляват отново, силно фрагментираната и затъваща  в блатото на разправиите си  десница –това е политическият фон, върху който предстои да се развихря общественото недоволство, което дори зимните студове не успяват да охладят. Фермери, служители от здравеопазването и образованието, природозащитници, дори хигиенистки от софийското летище, излязоха по улиците. С омекването на времето се готвят да ги последват работещи в  съдебната система, граждани, възмутени от хаотичното строителство върху зелените площи в градовете, националисти, които с нетърпение очакват да скокнат  отново срещу мигрантите, привърженици на референдума за промени в изборния кодекс, обявили вече намеренията си за още едни предсрочни избори наесен. Нищо чудно след тежката  и студена зима  да излязат на протест и пенсионерите, тези измъчени сенки  на най-бедната и корумпирана европейска държава.

Цената на  „пълната изборна победа“

Така, отправили взор към предсрочния вот с поредната надежда, че нещо може да се промени, мнозина българи дори не са  и помисляли, че демокрацията всъщност не е съставена само от избори. Просто, ако от една демокрация, макар и българска, останат само изборите, тя едва ли ще е пълноценна демокрация. Естествено, че изборите са фундамента, върху който се изгражда демократичната сграда. Ако обаче съществуват само основи, а върху тях няма какво да се изгради, за каква сграда въобще става дума ?

Историята учи, че винаги когато властници и политици „осъзнаят“, че вота на хората може да се манипулира с лъжи, популизъм, насаждане  на омраза и насаждане на страх, те тутакси и охотно „прегръщат“ идеята за избори. И в резултат неизбежно се появяват диктатурите. Като, например,  тази на „висшата раса“ или  на „пролетариата“. Нека си припомним, че през 30-те години на миналия век Хитлер идва на власт чрез съвсем законно спечелени избори, а  само допреди 27 години Тодорживковците  в България и Източна Европа също официално поддържаха властта си с подкрепата на  немислимите 97-98 на сто от гласовете на  избирателите!  И най-отблъскващият парадокс е, че за целта въобще не им се е налагало да фалшифицират резултатите от гласуването грубянски, въпреки че много отлично са помнели постулата на другаря Сталин: „Не е важно как са гласували избирателите, а кой брои гласовете“. Всички тези тоталитарни „приятели“ на изборната демокрация е трябвало да затегнат цензурата, да засилят пропагандата, да избият, прогонят или просто да запушат устата на опозицията,  и в крайна сметка да  раздухат атмосфера на страх, в която гражданите не смеят да кажат дори „гък“. Следват ликвидиране на другите партии  и активно  пропагандно-медийно  натъпкване в  главите на хората съответната идеология или догма. Днес те могат да използват  и уникалния  изборен опит на иначе демократична, но сиромашка България –  да си „напазаруват“ нужните гласове с налични пари, с корпоративен натиск или често само с бутилка бира и няколко кебапчета.  А това са само  незначителна част от безкрайно многото практики, с които съвсем ефективно може да се гарантира  една „пълна изборна победа“. И те, уви, са познати на цивилизованите народи поне от сто години насам!

Недосегаемите избрани  сатрапи

И още нещо. Доста политици си въобразяват, че евентуална победа на изборите означава придобиване на „празен чек“, с който могат да правят каквото си искат и то само защото са били „избрани от народа“. Дори повече! През последните години руската пропаганда усърдно внушава, че който си позволи да критикува избрани вече политици, той всъщност не приема резултатите от изборите. Макар и обяснимо за Русия, това просто не е така. Няма недосегаем политик! Дори избраният демократично властник далеч не е божество, което се разхожда сред хората, а същите тези избиратели имат пълното право не само да го критикуват и ругаят /ако това се налага!/, но и да искат свалянето му от власт. Поне в условията на либералната демокрация това е така.

Аргументи? Моля!  Имал ли е Хитлер правото да депортира евреите, да изгражда концентрационни лагери и да окупира Европа само защото е бил избран с .гласовете на германците? Не е имал такова право!  Имали  ли са право комунистическите велможи в продължение на половин век да репресират жестоко политическите си опоненти, а тайните им  служби да съсипват живота на стотици хиляди граждани с изпращането им в комунистически трудови лагери и физическото им унищожение там ? Естествено, че не са имали такова право! И ако през годините на техния, уж „демократичен“ режим е съществувало достатъчно активно малцинство, което да инициира законното сваляне на тези „демократично избрани“ убийци и сатрапи, днес светът със сигурност щеше да е друг, а живота на милиони невинни хора в Европа и в България щеше да бъде спасен.

Уроците на почтената демокрация

Затова, да! Изборите са фундамент на демокрацията и без тях тя наистина не може да съществува. Вярно обаче е и другото. Само с избори демокрацията не е никаква демокрация! И тъкмо затова са всичките тези митинги, демонстрации и протести срещу иначе демократично избраните политици. Тези прояви на недоволство сочат не само колко граждани вече не харесват даден политик, но и посочват колко от недоволните проявяват готовност активно да се обявят срещу него с убеждението, че той вече е престанал да защитава техните интереси и действа срещу тях. Гражданските протести са колкото съпротива срещу неприемливите постъпки на даден политик, толкова и предупреждение към неговите колеги, че на следващия вот те също няма отново да се върнат във властта. Тъкмо такива бяха посланията от едногодишните граждански протести в България през 2013 година, такива най-вероятно ще бъдат и тазгодишните недоволства, ако политическата класа в страната все още не е научила своите уроци.

Затова сега, в навечерието на настъпващия турбулентен политически сезон, все пак е  важно уроците на истинската либерална демокрация да се припомнят отново и отново! Защото обществото винаги е склонно удобно да ги забравя и още по- удобно да осмисля поуките в тях.