18.04.2017

Ден след победата си в неделния референдум турският президент Ердоган обяви, че за него няма никакво значение, ако страната му прекрати преговорите си за членство в ЕС. Дори повече, АФП го цитира да казва, че е възможно организирането на нов референдум, на който да се реши окончателно дали Турция ще остане в Европа или не. Едва ли е трудно да се прогнозира какъв ще бъде резултата и от подобно допитване, след като Ердоган вече държи в ръцете си, при това напълно законно, цялата власт в своята страна и може да прави с нея каквото си пожелае. Затова може да се каже, че в неделя Турция де факто законно и доброволно се отказа от европейските ценности, завещани й от „Бащата на турците“ Ататюрк още през миналия век. Както и че в деня, в който християнска Европа отбелязваше Христовото възкресение, мюсюлманска Турция реши да прекрачи своя Рубикон.  Или да символично да премине от европейската към другата страна на Босфора.

Какво, всъщност се случи?

В крайна сметка турският президент успя да убеди едно незначително, но все пак „мнозинство“ турци да му връчат доброволно такава огромна власт, каквато Европа много отдавна не познава. И правомощия, с които трудно може да се съгласи за да продължи толерантната си оферта за договарянето на пълноправно място на Анкара  сред 28-те членки на своя съюз.

Какви изводи и констатации обаче  може да си направи средния европейския гражданин,  разсъждавайки върху резултатите от референдума ?

Първо, че Ердоган спечели допитването  с незначителните за огромното турско население 1 милион и 124 хиляди човека разлика, че  той беше подкрепен  основно турците населяващи бедните селски райони на Централен  Анадол и Черноморието. За разлика от тях обаче, жителите  на най-големите градове– Истанбул, столицата Анкара и Измир  – казаха категоричното си  „не“. Което поставя въпроса какво предстои да се  случи в турското общество при тази ситуация със заможните, образовани градски хора и най-вече с младежите, след като бедните, необразовани селски жители се оказаха с  политически превес?  Отговорът не е особено труден. Някои ще заминат за чужбина, други ще опитат да се приспособят към новата обстановка, а трети просто няма да направят нито едното, нито другото. Те ще се превърнат в активна опозиция, която без никакво съмнение ще бъде подложена на познатите преследвания и репресии, които  продължават да заливат страната  и днес след миналогодишния опит за преврат. Дори повече. Членовете на въпросната опозиция ще могат да бъдат съвсем законно окачвани  и на бесилките, ако  смъртното наказание бъде въведено отново в Турция. Отдавна вече е  ясно, че Ердоган и неговото обкръжение добре владеят репресивните практики и вероятно не е случаен факта, че  тъкмо в деня на референдума те решиха да удължат извънредното положение в страната с нови три месеца.  Което прави възможно, макар и малко вероятно, избухването на гражданска война. По-вероятна, обаче, остава опасността от тежкия  стопански срив в Турция, прогнозиран от все повече икономисти и анализатори.

 Кой командва парада?

Втория си извод обикновения европеец може да направи  от външнополитическите стремления  на Турция, които все повече сочат на изток. През годините си на власт  Ердоган успя да формира  силно мотивирана мюсюлманска държава, която има претенции за доминираща роля в целия Близкоизточен регион. Ангажиментите на Анкара  в Сирия илюстрират най- точно тези претенции. От друга страна постепенното ликвидиране на т.нар. “Ислямска държава“  и крайно нестабилното положение в Сирия създават своеобразен регионален вакуум, който една силна, религиозно мотивирана и относително стабилна държава като Турция се надява да запълни. Как? Както чрез влияние отвън, така и  с реално военно присъствие. Да, Турция е част от НАТО / поне все още!/ но другия въпрос е  желае ли всъщност Алиансът да бъде вкаран в подобно „приключение“  и то от своята стратегически важна членка на Проливите? Или казано иначе, охотна ли е НАТО да преглътне факта, че военните решения в Алианса  могат да се вземат от Ердоган?

Европа и етническата идентификация

Третият извод на объркания европеец  е свързан с турците в Европа. За щастие в България едва 17 на сто от гласувалите в неделя турски граждани подкрепиха Ердоган, но в Европа това са  59 на сто от гласувалите турци. И то живеещи основно в Германия, Австрия, Белгия, Холандия!

Което всъщност е огромно разочарование за една Германия, да речем. И то идва не от друго, а от факта, че  след като родените там турци от второ и трето поколение и дали официална клетва да се интегрират и социализират в сърцето на Европа, в крайна сметка гласуваха за Ердоган и фактически подкрепиха неговите антиевропейски позиции. В подобна  ситуация хората на Стария континент имат пълното право да попитат:  Означава ли всичко това, че въпросните турски граждани не се идентифицират с европейската си родина?

За съжаление отговорът на този въпрос е утвърдителен. Очевидно Европа вече е населявана от значително етническо малцинство, което не припознава европейските ценности и дори проявява охота да подкрепя настроен срещу  ЕС водач. Това вече подсказва, че може би е дошло време държавите от ЕС със значително турско малцинство да се замислят сериозно защо и как се е получило подобно тревожно разминаване.

Дотук следват няколко извода: Турция доброволно и законно се отказа от завещаните й от Ататюрк европейски ценности, което ще доведе до дефицити в нейното гражданско общество, а по-късно вероятно и до икономически срив. Все по-видими стават властовите амбиции на „Ердоганова“ Турция на изток, както и тихата подкрепа за тях на милионите турци, които населяват Стария континент.

И все пак…

Турция направи решаваща крачка през Босфора, при това на изток, към недемократични и автократични страни. Макар все още да липсва официално становище на София по резултатите от турския референдум, амбициозното и непарламентарно движение „Да, България“ призова българските институции да заемат активна позиция в рамките на ЕС и НАТО за формиране на общо отношение по въвеждането на „еднолична теократична диктатура“ в Турция.

Добрата новина  все пак е, че Ердоган все още не притежава цялата власт в региона. Освен това  НАТО едва ли ще му позволи да прекрачи Босфора по-надалеч, отколкото това е разумно.

Но въпреки всичко Ердоган действително става  силен. Дори прекалено и опасно силен!

13 04 17

Тези дни телевизия „Фокс нюз“  излъчи коментар на журналиста Чарлз Краутхамър, който каза нещо твърде „американско“. Той посочи, че с ракетния си удар срещу базата, от която е била осъществена химическата атаката срещу сирийския град  Хан Шейхун, Белият дом е демонстрирал не само, че „новия шериф се е върнал в града, но и че САЩ отново имат шериф“. В интервю за български тв-канал дългогодишната посланичка на България в САЩ Елена Поптодорова , безспорна експертка по въпросите на американската политика, също потвърди, че „едва на 7 април тази година Тръмп действително е станал президент на САЩ“. Съвпадащите оценки на двамата познавачи, единият американски, а другият – български, се оказаха  и пророчески. Броени дни след удара с „Томахавките“  в Сирия Тръмп изпрати мощна военноморска група начело със самолетоносача „Карл Винсън“ в района на Корейския полуостров за да може в случай на нужда бързо  да „респектира“ ядрените безумства на режима в Пхенян. А тази сряда той ентусиазирано поздрави решението на Пентагона да вкара за първи път в бойна употреба гигантската 10-тонна бомба със страховитото име „Майката на всички бомби“, в операциите срещу главорезите от Ислямска държава, вкопали се в подземните тунели  на границата между Афганистан и Пакистан.

„Америка  Първа“ /”America First”

На фона на тези позабравени през последните години изяви на американската военна мощ редица наблюдатели побързаха  да признаят, че светът отново  е започнал  да изглежда нормално. И то не заради друго, а защото другият, по-лош вариант  щеше да бъде,  ако светът беше продължил да се вайка безпомощно около смъртоносните химически атаки в Сирия, да наблюдава дистанцирано безумните тоталитарни ядрени фантазии на  Севернокорейския водач Ким Чен Ун, както и да се затваря ужасено очите си пред фанатичните,  касапско-кървави, изстъпления на т.нар. „Ислямска държава“. Казано иначе,  действията на САЩ очевидно вече пробудиха  световната общност от досегашното й „политически коректно“ вцепенение  пред всички тези ужасни събития и са на път да я накарат да премине към конкретни действия за запазване на собствените си демократични ценности и хуманитарен морал.  И още нещо. Изглежда след събуждането от своята международна летаргия  САЩ също са на път да осъзнаят, че не могат да избягат от глобалните си отговорности на най-голяма  и мощна демокрация в света, както и да демонстрират, че новия президент Тръмп вече е готов да дава доказателства да това. Всъщност той вече започна да го прави. Противоречивият до днес стопанин на Белия дом бързо се захвана да  изпълнява всичко,  което беше обещавал в предизборните си речи и да доказва на избирателите си, че въобще не е забравил ангажимента си да бъде по-различен от своя предшественик Барак Обама, както и да следва твърдо заимствания през 40-те години на миналия век лозунг на летеца Линдбърг „Америка  Първа“ /”America First”/, който по същество го превърна в президент:

Какво, всъщност желаем?

Днес ставаме свидетели и на друг любопитен факт – шизофренните нагласи в общественото мнение за действията на САЩ. В какво, всъщност  се изразява тази раздвоеност?

И днес мнозина в самите Съединени щати твърдят, че  страната им трябва да продължи да се държи изолирано както досега, независимо от упреците на техните партньори, че са започнали да се превръщат в  „егоистична“ държава. Сега,  когато Америка вече започва да се държи по „тръмповски“, критиките към нея въобще не намаляват.  Вече се дори чуха гласове, че с ракетното нападение в Сирия Тръмп по същество подкрепял терористите. Изразени бяха и точно противоположни мнения, а именно, че който е против  нападението с „Томахавките“, всъщност подкрепя химическите атаки срещу невинното цивилно население. Всички тези поляризирани позиции една страна очертават рамките на политическата демагогия, но от друга поставят и  логичния въпрос какво, всъщност желае Америка, Европа, демократичния  свят, та дори и една България?

Макар отговора на този въпрос да е далеч от елементарен, фактите са налице. С ракетния си удар Тръмп защити най-уязвимите – хората, вкарани в  смъртоносния химически ад на Асад  и оцелелите от него. С това действие новата американска администрация всъщност издържа първия си международен изпит, на който, следва да признаем, че Тръмп се представи убедително. Как ? Просто бързо намери политическия кураж да накара режима на „демократично“ избрания социалистически диктатор Асад да разбере ясно, че химически „зверства“ като неговите няма да бъдат толерирани нито от свободния свят, нито от неговите лидери.

Предупреждението

С действията си в Близкия изток, Афганистан и Корейския полуостров Тръмп и неговата администрация изпратиха и друг важен сигнал, формулиран точно от израелския премиер Бенямин Нетаниаху. Като отчете, че президентът Тръмп е изпратил силен и ясен знак,  че използването и разпространяването на химически оръжия няма да бъде толерирано, само час след ракетния удар в Сирия израелският премиер поясни в декларация, че „това послание на решимост срещу ужасяващите действия на режима на Асад трябва да отекне не само в Дамаск, но и в Техеран, Пхенян, както и навсякъде другаде“.

Възниква въпросът какво по-точно се визира с използваното  от Нетаняху „послание на решимост“? Вероятно неговите трактовки в израелски, американски или европейски вариант могат да бъдат различни, но  със сигурност то е насочено навсякъде по света, където самозабравили се сатрапи се опитват да прокарват  мрачните си намерения за унищожение на всички, които те лично ненавиждат. И съответно заплашват човечеството с нови конфликти и войни. Това, впрочем, го знаят от собствен исторически опит е не само Израел и Европа, но и почти всички държави по света. Дори и България.