10.05.2017 г.

На 9 май държави от бившия Съветски съюз и България в това число, традиционно отбелязаха Деня на победата над хитлеристка Германия. Защо точно София чества този ден и защо по подобие на руснаците местни партийни ентусиасти организираха шествие на „Безсмъртния полк-България“,  е  отделна тема.  Обаче факта, че преди 72 години беше сложен край на  Втората световна война, най-страшният и кръвопролитен  конфликт в историята на човечеството, е безспорен и достоен за уважение.  Седемдесет и две години  не са малък период. Те съставляват времето на един нормален биологически човешки живот, а хората, които помнят и са участвали във различните фази на Втората световна война, за съжаление стремглаво намаляват.  И тъкмо поради това по-младите поколения и най-вече днешните политици, следва да са наясно за причините, довели до това  жестоко събитие, както и защо то не трябва да се повтаря. В случая не става въпрос за известните историко-политически причини, които са известни, а за едни други, за които се говори малко.

Невидимите пламъци

Известно е, че пожарът на военните конфликти много рядко избухва внезапно, изведнъж. Той обикновено започва незабележимо и се разгаря постепенно. Най-лошото обаче е, че когато огънят все още тлее и може лесно да бъде потушен, малцина си дават сметка, че пожарът вече е опасен. За разлика от кръвопролитията  преди сто или хиляда години, Втората световна война е документирана изключително подробно. Затова причините за нейното зараждане, за  кървавия й ход и нейния драматичен и победен финал са пределно ясни, а  поуките от нея са наложителни.

Криза и диктатори

Както знаем, Втората световна война лумва от една икономическа криза и един фанатизиран диктатор. Диктаторите обикновено се появяват в горящите кризи подобно на  птицата Феникс, просто изскачат от техните пламъци.  Затова въпросът днес е можем ли ние хората навреме да предотвратяваме кризите? Икономистите знаят отлично, че това е особено трудна и най-често невъзможна задача. Затова към проблема с диктаторите следва да се подходи другояче – просто  съвременната цивилизована  държава трябва да разполага с такива демократични механизми, с които във времена на икономическа, политическа или социална слабост, да се предотврати появата на диктаторите. Всичко това обаче, е лесно да се каже, но е сложно да се постигне. Защото въпросните диктатори и диктаторчета, се пръкват буквално пред очите на всички ни, в началото никой не ги забелязва  и не се вълнува от тяхната поява.  И когато те се развихрят, обикновено вече е късно.

Все  пак,  може ли да се направи нещо днес?

Отговор на този въпрос дава както историята на военните пожари, така и практиките на за тяхното потушаване с демократични механизми. За бъде успешна тази „огнеборческа“ дейност обаче,  въпросните механизми трябва да са функциониращи, сиреч да работят. За тази цел е нужна стабилна политическа атмосфера в държавата. Как, обаче, тя да бъде създадена?

За да бъдат забелязани на изборната сергия, повечето от младите кандидат- политици първоначално са досадно медийно натрапчиви, готови са да участват във всякакъв вид политически „водевили“ докато постепенно не преминат и към  прилагането на мръсни трикове спрямо опонентите си. Те тайно започват да се следят един друг, да послъгват леко всеки и навсякъде, дори да посягат, сиреч да „отклоняват“ някоя и друга сума към собствения си, официално „партиен“ джоб,  и в крайна сметка да се унижават пред обществото с горещата надеждата да бъдат харесани и припознати като лидери. Те разбира се отричат всичко това, без да си дават сметка, че разумните граждани вече са разбрали за какви „птици“ става дума и че за тях „защитата на демокрацията“ вече се е превърнала в „защита на собствената ми  нивичка“. И накрая, от неизбежните крясъци, заплахи, политически грубости  и разправии, стъпката към насилието става кратка. След което побеждава най-силният, сиреч най-безогледният и арогантен, потенциален диктатор.

А изборите?

Неизбежно се стига и до тях. Всеки нормален човек се надява, че пуска гласа си за партии и дори личности, които все пак не са засегнати от отровната политическа плесен. Как можем да ги открием, обаче? Най-правилно е да се вслушваме в гласовете на онези формации и политици, които предлагат наистина управление с демократични механизми – редовни допитвания до хората и най-вече търсене на лична отговорност от политиците. Така политическата среда може да се прочисти и култивира. След което тази среда може да стане трудна за превземането й от някакъв диктатор, сиреч истински демократична. Среда, в която хората категорично да могат да демонстрират отвращението си от политическата демагогия и корупция, от бързото разпространение на политическата плесен. Това би трябвало да стане на изборите, които следва да изпратят на общественото сметище всички, които се опитват да играят мръсни политически игрички.

 И така  –  решението !

Избираме нови партии, които не са засегнати от тази плесен. Най добре е за такива, които предлагат наистина демократични механизми, като референдуми и лична отговорност на политиците. За да може политическата среда да се прочисти и култивира. За да стане тя наистина демократична и да не може да я превземе някакъв диктатор. Ясно да се покаже отвращението от сегашното положение. И това може да стане по най-различни начини, но най-въздействащо е участието на изборите. А там би следвало всички, които участват в сегашните мръсни политически игрички да бъдат изпратени на сметището на историята.

Потушаването на огъня

В трактата си по военно изкуство „За войната“ германският генерал-майор Карл фон Клаузевиц формулира връзката между войната и политиката с определението: „Войната е продължение на политиката с други средства“.

47  години след края на пожара, наречен „Втора световна война“, може би е време да разберем, че политиката следва да бъде демократично култивирана така, че да не позволява и нейното страховито огнено „продължение“. Затова, когато в пушеците на криза и трудности започне да се очертава фигурата на диктатора, обществото трябва да реагира бързо и категорично. С „пожарогасителите“ на своята демокрация.

 

06.05.2017

Когато Европа най-сетне започна да се отърсва от крайния национализъм, в България настъпи неговото време. След като Австрия и Холандия казаха “не” на екстремната десница, а Франция със сигурност ще потвърди същото на втория кръг от президентския вот в неделя, новото правителство в София  даде повод на германския „Зюддойче цайтунг“ да отбележи, че „в управлението на България вече има расисти и националисти“. Световните осведомителни агенции също акцентираха върху този факт. В телеграмата си от София Ройтерс посочи, че „Обединените патриоти, които използваха остра анти-мигрантска и анти-турска риторика по време на предизборната кампания, значително приглушиха говоренето си с очакване да намалят тревогите в ЕС, който е изправен пред нарастващата подкрепа за десния популизъм“. АФП също потвърди, че „Обединените патриоти“ афишират проевропейска и пронатовска линия  и са смекчили риториката си срещу ромското и турско малцинство“, но  и отбеляза, че „те остават твърдо против приема на мигранти“ .

Право куме в очите

Нещо  повече. Левият „Световен социалистически уеб сайт“, списван от Международния комитет на Четвъртия интернационал, още в средата на април отчете, че новото българско правителство ще включва и фашистки партии. Авторът Маркъс Залцман написа: „ВМРО, най-голямата организация сред Обединените патриоти, произлиза от военизирана националистическа групировка, която в продължение на десетилетия използва терористични методи за установяването на Велика България, която включва и Македония. „Националният фронт за спасение на България“ също заема откровени фашистки и расистки позиции. През 2011 година той се отдели от „Атака“, която също е  в Обединените патриоти“. По-нататък Залцман посочва, че „Атака“ е открито антисемитска партия, известна с насилническите си провокации срещу мюсюлмани, роми и други малцинства. Нейният лидер Волен Сидеров е убеден отрицател на Холокоста“. В заключение авторът обобщава, че „членката на ЕС България, която ще поеме председателството на Съвета на ЕС през януари 2018 г., ще бъде управлявана от ултра-дясно правителство, чиито членове се придържат към фашизма и фашистките традиции“.

Кафявото „председателство“

Така независимо от „феноменалния успех“, с който германската канцлерка поздрави приятеля си Бойко Борисов по повод третото му избиране за премиер, кабинетът на ГЕРБ и ОП за първи път в най-новата политическа история на страната ще има кафяв оттенък в представите на нейните европейски и световни партньори. От друга страна  не особено високият авторитет на държавата е поставен под допълнителни рискове, особено преди предстоящото й председателство на Съвета на ЕС. Защото  въпреки интензивните ПР-усилия бъде поизгладен имиджа на тримата коалиционни партньори на ГЕРБ, една кратка опреснителна екскурзия назад през последните години бързо ще припомни някои от най-недостойните епизоди от тяхното политическо битие.

Живков, „Дончо“ и „Иван“

В края на ноември 2014  новоизбраният министър на отбраната и вицепремиер, тогава  само лидер на ВМРО Красимир Каракачанов, беше уважил поканата да участва в 15-тия конгрес на антиевропейския Национален фронт на Марин Льо Пен в Лион. Там той  естествено се озовава в обкръжението на фигури от европейската крайна десница като Ханс-Кристиян Щрахе и Хеерт Вилдерс, вече потъващи в политическа забрава както в Австрия, така и в Холандия.  През същата 2014 година Каракачанов, с агентурните си  псевдоними от ДС „Дончо“ и „Иван“, прави важно признание по български тв-канал. От екрана той заявява, че „Малко могат да бъдат като Тодор Живков, като политик“. И допълва, че „ако погледнеш и сравниш Живков с тези, които през последните 25 години управляваха, май сравнението е в негова полза“.

Отровният расизъм

2014 година се оказва твърде показателна и за другия нов вицепремиер и лидер на „Националния фронт за спасение на България“  Валери Симеонов. Мнозина помнят как през декември същата година от трибуната на 43-тия парламент Симеонов обяви, че „Преходът е превърнал ромите от работещи хора, които пращали децата си на училище в нагли, самонадеяни и озверели човекоподобни, изискващи право на заплати, без да работят, искащи болници по болест, без да са болни, детски за деца, които играят с прасетата на улицата, и майчински помощи за жени с инстинкти на улични кучки”. Изказване, което ДПС светкавично определи като „първобитна ксенофобия“, а в протестно писмо до председателя на НС и Главния прокурор БХК посочи, че „до този момент не сме се сблъсквали с подобно отровно расистко, подстрекателско и вулгарно изказване, направено от високата трибуна на Народното събрание“ и настоя за незабавно разграничаване на НС от расисткото заявление на Симеонов.

В разгара  на предизборните акции на негови активисти край българо-турската граница през този март, новият български вицепремиер Симеонов, който вече  отговаря за икономическата и демографската политика, направи следното изявление по телевизията по повод малтретирана възрастна изселничка в Турция, дошла да гласува в родината си: “Тая, пълничката баба, между другото, нямате представа колко нагла беше! Тя е единствената, която нямаше намерение да се върне и си знаеше правата.”

Антисемитът-русофил

Не по-малко знакови са многобройните „геройства“  и на днешния ръководител на ПГ на ОП и лидер на „Атака“ Волен Сидеров. През юни 2014 година, обаче, той присъства, според съобщение на швейцарския вестник „Тагес Анцайгер“ цитирано от българската преса, на тайна среща във Виена между представители на западноевропейски крайнодесни партии и ръководители на руското фундаменталистко евроазийско движение. Темата на дискусиите е : “Спасяване на Европа от либерализма и гей-лобитата”. Най-високопоставените гости на форума  са  главния идеолог на евразийското движение в Русия Александър Дугин и  лидера на Австрийската партия на свободата Хайнц Кристиян Щрахе. Малко преди това, в началото на май същата година, Сидеров се изявява и като естраден изпълнител. На тържествен концерт в НДК той  приглася от сцената на  небезизвестния московски певец Йосиф Кобзон при изпълнение на песента  „Моя страна, моя България“ и накрая, в знак на братска благодарност, демонстративно му целува ръката. Което пък  даде повод на вицепрезидента на Световния еврейски конгрес Емил Кало да констатира през смях в интервю за „Дойче Веле“: „ Беше много весело да се види по телевизията как най-шумният български националист и автор на двете най-известни антисемитски книги, публикувани в България след промените, целува ръка на един евреин по време на предизборната си кампания в София. Имам предвид ръката на “Йоска” Кобзон от Русия, разбира се…”.

Каквото било, било…

Днес всички тези „мили“ фигури  от българската политическа менажерия  вече са в изпълнителната власт – успех, немислим за европейските държави. През планирания пълен мандат на новото правителството те ще са знаковите фигури на българската демокрация, те ще моделират вътрешната и външна политика. И естествено нейния уникален образ като „Страната на победилия национализъм“.