10 ноември 2017 г.
На днешния 10 ноември, но преди 28 години, нещо в живота на българина действително се промени. За броени дни след рухването на авторитарния режим хората започнаха да осъзнават, че вече могат да мислят на воля и да говорят открито, сами да вземат решения свързани със собствената си личност, да правят планове за своето бъдеще, различно от „благоденствието“ в развития социализъм или налудничавия комунизъм. На този ден през 1989-та в лепкавата миризма на тоталитарния разпад започваше да се усеща озона на свободата.
Свободата… Днес все по-рядко се замисляме за тази основна човешка ценност. С течение на годините започнахме да я приемаме за даденост, каквато са слънцето и водата, въздухът и небето. В наши дни вече през ум не ни минава, че свободата всъщност не е естествена и природна даденост. Както и че в условията на демократична среда е нужно постоянно да се грижим за своята свобода. Защото правото да мислим и постъпваме в съответствие със собствената си воля, да действаме безпрепятствено според желанията и съвестта си, винаги може да ни бъде отнето. Просто неприлично бързо свободата може да ни бъде отнета, ако не я пазим и защитаваме.
Червените байраци и техния „Изгубен рай“
Това са го знаели големите исторически личности, знаели са го нашите предци и родители, знаем го и ние, които още помним времената преди 1989-та. Нищо, че три десетилетия по-късно понякога се връщаме към битието си в тоталитарните години с насмешка и дори известна носталгия – все пак човек не може да зачеркне напълно част от своя живот, нали? Важното е, че не са забравени поразиите и травмите, причинени от половинвековното еднолично управление на партия, чиито следовници и днес наричат народа си „дебилен“ и неприкрито мечтаят да си върнат отново своя „Изгубен рай“ с червените байраци, каскетите и кожените ботуши.
Всъщност през въпросните години битието беше много по-семпло. Когато някой те води вързан „на каишка“ и те мъкне накъдето той, сиреч Партията, пожелае, когато си живял от подаянията на уж общото социалистическо разпределение и си се радвал като хлапак, че в магазина са „пуснали“ банани или съветски телевизори. Тогава няма да е никак чудно и днес да се усъмниш: „Ама, тогава май беше по-добре, а?“. Действително, през тези години животът беше по-елементарен и по своему сиромашки безгрижен, но когато оградите рухнаха, всичко бързо се промени. Гражданинът се превърна в ранимо същество, защото вече трябваше да се сблъсква с непознати дотогава дилеми. Налагаше се да взема собствени решения и, което е по-отговорното, да носи последствията от тях. Вярно, след рухването на комунизма имаше хора, които навлязоха с летящ старт в новата обстановка и продължиха да ограбват обществото така, както го бяха правили и преди. Но е вярно също, че от 1989-та насам „тънката“ разлика между тоталитаризма и демокрацията за мнозина започна да изчезва, а демокрацията и свободата постепенно трансформираха в естествена даденост.
За Фукуяма и свободите
И ако ние днес вече сме свикнали с тях, положението в света е доста по-различно. Да вземем свободата на вероизповедание, например. Според изследване на американската агенция „Pew Research Center“ от 2014 година, три четвърти от хората на земята живеят в държави, в които религиознните свободи са силно ограничени, а само през сегашната 2017 година броят на тези държави е нараснал с 12 процента. Вижте новините от чужбина и тези данни въобще няма да ви изненадат! Бирма, Северна Корея, Ирак, Сирия…нужно ли е да се продължава нататък? А това е една отнай- важните човешки свободи, ако сме забравили!
Друго, да вземем годишните индекси за „Икономическата свобода по света“, които се изготвят поотделно от канадския институт „Фрейзър“ и от американската фондация „Херитидж“ и вестник „Уолстриит джърнъл“. В тях ключови съставки на икономическата свобода са личният избор, доброволната размяна, неограниченото право да се конкурираш, защитата на личността и на собствеността. Данните сочат, че в световен, да не говорим в български мащаб, тази свобода се увеличава бавно, а пропастта между развитите и развиващите се държави продължава да е огромна. Дори повече. През 1992 година американският социолог и политолог Франсис Фукуяма обяви в своя труд „Краят на историята и последният човек“, че след падането на Желязната завеса историята вече е приключила. Днес самият автор вече призна, че това далеч не е така.
Статистиката сочи също, че в страните смятани за напълно демократични, живее едва около 11 на сто от световното население. Тогава ? Дали с всичките й икономически трудности, проблеми с корупцията, политически разногласия и непрестанни скандали, европейска България е наистина демократична и свободна държава? Отговорът определено е „Да“, страната ни принадлежи към групата свободни и демократични държави. Българската демокрация е далеч от идеалната, но нека помислим за онези хора, за които дори българската демокрация и свобода е все още обикновена далечна мечта?
Уязвимата и безценна свобода
Затова не трябва да свикваме със свободата като с естествена даденост. Тя просто е дар, който трябва да бъде съхраняван и защитаван, при това постоянно и навсякъде. Нека да не си правим илюзията: нашият посткомунистически свят все още е изправен пред риска от връщане на тоталитаризма и този риск е постоянен. И въобще не е задължително тази опасност да има чертите на отречената архаична комунистическа диктатура. Нима религиозния фанатизъм, екстремния национализъм, наркоманиите, хазарта и куп други зависимости не са своеобразен тоталитарен натиск върху отделната личност или определени групи от хора? Нима пред очите ни в самата България не се правят опити за реставриране на някои тоталитарни практики в обществения живот, политиката, медиите, свободното предприемачество, бизнеса?
Затова нека да знаем, че свободата всъщност не е това, което днес възприемаме естествено както въздуха, слънцето или водата. Просто тя не е била, не е, и никога няма да бъде пренебрежима естествена даденост. Важното е никога да не забравяме това. И да си го припомняме по-често.