Отново секс. Летен, този път в центъра на София…
Въздишка.
След американските фотографи Деф Куунс (“Секс
в марципанено небе”), Синди Шърмън (“Секс в ада на протезите”),
Робърт Мейпълторп (“Секс като орнамент върху радиатора на
автомобил от 30-те години”), Нан Голдин (“Секс като
депресия на 5-то авеню”) се появи и италианският фотограф
Себастиано Павиа със “Секс в центъра на София” или със
“Секс в българския национален археологически музей”.
Оригинално, няма що, и все пак възниква въпросът какво още остава?
Не много, макар изкуството и фотографията да са все
още игра. А може би игричка?
Ако за момент се абстрахираме от рекламите, филмите
и софийския Археологически музей, можем да констатираме, че най-откровеният
наличен секс напоследък може да се види в някои известни галерии.
През лятото нюйоркската галерия “Паула Купър”
изложи голямоформатни цветни снимки на Андрес Серано, на които
бяха показани ексцентрични съвкупляващи се двойки, най-странната
от които беше на жена с кон. Целият салон на “Дейч Проджектс”
беше изпълнен със снимки на Бет Б., обработени по така, че да
наподобяват гравюри или рисунки на вагини. Галерията “Стъкс”
окичи стените си с образи на расови мъжаги във фотоизложба, озаглавена
“Секс/Индустрия”.
“Секс шоу: секс и еротика във фотографията на
ХХ век” в нюйоркската галерия “Янси Ричардсън”
припомни на онези, които се нуждаят от опресняване на спомените,
че фотографията не е открила секса от вчера. Сред показаните 51
фотографии имаше снимки от 20-те и 30-те години, които, сравнени
с натискащите се голи тинейджъри на фотографа Лари Кларк, звучаха
твърде скромно, макар едва ли да са били такива в своето време.
Знаменитите кадри от публични домове в Париж на Брасай,
правени през 30-те години, тогава не са могли да бъдат показвани
дори и в “столицата на разврата”, както я нарича българският
поет. Преди три години пишещият тези редове има възможност да
ги види изложени в консервативния баварски Мюнхен. През 1939 година
Мануел Алварес Браво предлага за корица на каталога на международната
изложба на сюрреалистите своя снимка, озаглавена “Спящата
добра репутация”. Цензурата обаче я отхвърля, защото на нея
личало окосмяването на модела.
В “Секс шоу”-то можеха да се видят декоративни
актови снимки от времето на Едуард Уестън и Джордж Плат Лайнс,
женската кукла с четири сложени един върху друг крака на Ханс
Белмър, известният портрет на еректирал мъжки полов орган, дело
на Мейпълторп, и много други.
Фотографията е била твърде откровена по отношение
на секса практически от своето създаване. След портрета вероятно
най-доходното комерсиално фотографско занимание на миналия век
е била порнографията. Но докато тогава тя е била укривана под
тезгяха, днес нейните образци са по стените на галериите. И не
само там…
Една от най-тъжните констатации на фона на всичко
сътворено и показано досега е, че фотографията (а и изобразителното
изкуство въобще) през последните години успяха да направят секса
отегчителен. Само преди десетина години подобна констатация щеше
да бъде невъзможна, но изглежда културата на образите притежава
невероятни ресурси.
Сексът и воайорството имат редица приложения, които
често не са лишени от разум. Това са например създаването на потомство,
отдихът, приятната възбуда, схемата: какво-мога-да-направя-за-удоволствие-което-струва-по-евтино-от-билет-за-театър-или-опера
и т.н. В наши дни обществото е дотолкова преситено с тези едва
ли не насила натрапвани удоволствия, желания и извратености, изливащите
се либерално от медиите и галериите, че то изглежда като изпаднало
в някакво странно вцепенение.
Още откровени голотии? Прозявка. Нова съвкупляваща
се хомосексуална двойка? Отегчение. Нудисти, чифтосване, камшици
и продупчени части на тялото? По-добре е да се поразходи човек
на пазара.
Така фотографията изигра един номер. Тя започна да
се приближава все повече до внушението, че воайорството е нещо
хубаво. Известно е, че порнографи, като фотографите на “Плейбой”
и автори като Брасай, който използвал голямоформатна камера, се
налага(ло) да работят в сътрудничество с моделите си. Небезизвестната
фотографка Мери Алпърн днес снима от съседна сграда секс екшън
в тоалетната на танцов клуб, а Жан Кристиян Букар със скрита камера
прави кадрите си в публични домове.
Уединение? Интимност? Забрави ги! Кой днес ще хукне
да те съди?
Фотографията има принос и за една друга голяма промяна
– пълното изчезване на т.нар. шокова снимка. Днес все още е възможно
да си дадеш сметка колко отблъскваща е дадена снимка, да почувстваш
неудобство от друга, да се усетиш по-щастлив, когато напускаш
някоя изложба, отколкото когато влизаш в нея, но да бъдеш шокиран
от видяното се оказва почти невъзможно!
Вярно е, че през 1990 година американският сенатор
Джеси Хелмс беше истински шокиран от снимките на Робърт Мейпълторп,
показани в Цинцинати, и ги изпрати на съд, макар че американският
художествен елит тогава хладнокръвно се мобилизира и успя да ги
защити. Говори се, че в американския Юг фундаменталистките християнски
проповедници не харесвали секса, защото той карал хората да танцуват,
но казано съвсем сериозно, трябва да признаем, че днес наистина
е останало твърде малко от деликатната материя, която би могла
да възбуди интереса на зрителите или да ги стресне.
Желанието за предизвикване на шок обаче беше обладало
силно художници и фотографи през нашия век. Уриниращи личности
или автопортрети в позата на разпънатия Христос вече не могат
да породят разтърсващо усещане, а съвременният буржоа днес никак
не се притеснява от окосмяването или гениталиите.
Преди две години в Музея Гугенхайм бяха показани
известните фотоколажи на Джоъл Питър Уиткин, на които се виждаха
безръки, безкраки или хермафродитни голи тела, отрязана глава,
която целува двете половини на разрязан труп, и т.н.
Миналата есен в Париж бяха експонирани фетишистките
фотомонтажи от 60-те години на Пиер Молиниер и неговите автопортрети
с женски гърди, дълги коси и грим, нещо, което вече може да се
види толкова често, че обърканите полове се възприемат по-скоро
като имитация, отколкото като реалност.
Когато “децата” в изкуството решат, че
най-сигурният начин да получат добра оценка е да си свалят дрехите
и да си покажат “достойнствата” пред своите съученици,
те несъзнателно имитират по най-елементарен начин фотографите.
Всъщност антиките от типа “покажи и разкажи”
в изложбените салони днес са толкова палави, че човек започва
да се пита дали “възрастните” сами не си просят да попаднат
в кабинета на училищния директор. Децата, когато са притеснени,
опитват всичко, което смятат, че е лошо, за да може накрая, когато
Мама ги спре, те вече да са научили правилата.
Вероятно фотографите, подобно на по-голямата част
от света, сега се носят по течението без морален компас във фотографските
си чанти и тайно мечтаят за някаква навигационна карта в морето
на неограничената слободия.
Един от популярните трикове на групата “артистични
палавници” е предизвикването, понякога и насилствено, на
известна доза болка. В новата книга на Нобоюши Араки “Шикийо
– сексуалното желание” могат да се видят фотографии на жени,
обвързани и опаковани като коледни пуйки. В предговора, където
авторът е посочен като един от водещите японски фотографи, се
съобщава, че жените чакали на опашка, за да му позират завързани.
Оказва се, че дори и детските играчки изпитват нужда
от насилие. Дейвид Левинтал е снимал гола женска кукла с извити
зад гърба й ръце. Бети Б., след като се е наситила на снимките
на женска анатомия, е подредила няколко скъпи малки куклички и
меченца, омотани с жица, и ги е прикрепила към машинки за мелене
на месо. Доуни Тед е снимал напълно облечена жена, провесена с
въжета от кухненския таван с вързани ръце. Според него тъкмо така
се чувствала понякога жената в кухнята. Може, но в изложбената
зала подобна акробатика изглежда доста перверзна…
Особеност в нескончаемото артистично внимание към
секса днес е, че много от фотографите го възприемат напълно погрешно.
Оказва се, че истински модерното увлечение не е в секса, а в потреблението,
след като обектите на сладострастие са се преместили от леглото
в универсалния магазин.
Супермаркетите във всеки случай са по-големи от галериите.
Многобройните купувачи в техните “пространства” все
повече се посвещават на вълнения около “желанието”,
отколкото това се случва, да речем, в “топлес” баровете.
В големия магазин привлекателността добива много по-голяма мощ
– сърцата бият по-учестено, скуката е по-малка, действията – по-вероятни,
изпълнението на желанието – все по-често. Всеки мъж там е потентен
с факта, че в джоба си има някой и друг лев.
Докато артистичните фотографи вече направиха нужното
да убият интереса към секса, рекламните фотографи, както винаги,
проявиха по-голяма изобретателност в средствата, с които се въздейства
върху акта на смяна на собствеността. Рекламната фотография отдавна
е изградила добро лице на предметния фетишизъм, превръщайки флаконите
за парфюми и портмонетата от скъпа кожа в магически култови предмети,
осветени художествено, изолирани мистично и въобще представени
като холивудски звезди.
Излиза, че рекламната и модна фотография се оказват
най-безопасният вид секс – при тях стоката се появява с откровени
обещания, винаги съществува надеждата фотографската аура да се
включва в цената и ако всичко това се окаже лъжа, тя не е опасна
за живота.
Е, все още ли се забавляваме?