Интервю на Димитрина Чернева в сп. “Култура”, бр. 3/2021

Георги Папакочев е роден през 1950 г. в София. Завършва международни икономически отношения във ВИИ „Карл Маркс“ и журналистика в Софийския университет. През 1987 г. след конкурс става новинар в програма „Хоризонт“ на БНР. Един от създателите на радиопредаването „12+3“. През 1993 г. започва работа в софийското бюро на радио „Свободна Европа“, а от 1995 до 2004 г. е щатен журналист в централата на РСЕ в Прага. От 2004 до 2017 г. година е кореспондент и политически коментатор на „Дойче веле“ в България. Син е на фотограф-художника Петър Папакочев. Един от основателите на специалността „Художествена фотография“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ (1991). Носител е на редица награди за радиожурналистика, сред които европейската награда „Робер Шуман“ за изключителни постижения в радиожурналистиката (2005).

Q: Разкажете за началото на „12+3“, вие сте кръстник на предаването. Сякаш не  е случайно времето на неговото зачеване – броени месеци преди края на режима. Как се променяха страната, радиото и българската журналистика през тези последни месеци?

 

A: Първото издание  „12+3“ се появи в радиоефира на програма „Хоризонт“  на 4 януари 1989 г., но неговото зачеване и раждане станаха възможни в особената политическа атмосфера в комунистическия „лагер“, където тодорживкова България изживяваше последните си дни. Нека да си спомним необичайната 1988-ма, когато  перестройката в някогашния Съветски съюз бушуваше с пълна сила. Видях това с очите си по време на едноседмично журналистическо пътуване до Новосибирск и Москва – да, магазините бяха практически празни, но хората вече говореха свободно и без страх критикуваха пред мен, чужденеца, своя безценен до тогава комунистически режим. Те, както и ние в България, вече гледахме неформални филми като „Малката Вера“ с очарователната Наталия Негода, четяхме набиращите все по-голяма журналистическа храброст вестници като „Аргументи и факти“, „Литературния газета“ и списанието „Новий мир“, които впрочем се продаваха свободно по будките в България, слушахме лошите технически, но въодушевяващи записи с песните  на Висоцки, а издадената на български език още през 1963 г. покъртителна автобиографична повест на Солженицин „Един ден на Иван Денисович“ се беше превърнала в библиографска ценност и у нас.

Всичко това беше само източния „Вятър на промяната“. В края на 80-те деморализиращият идеологически Запад отдавна се беше настанил сред по-културната част на българското общество и най-вече сред младите – грамофонните плочи и магнетофонните записи  с най-купонджийските парчета, обърнатите към бивша Югославия тв-антени, които улавяха сигнала на   сръбската телевизия, по която вървяха западни шоу програми и филма, а късно вечер можеше да се види и някой еротичен филм. Отдавна съветските транзистори „ВЕФ“ и „Селена“ въпреки заглушаванията, успяваха да уловят емисиите на български език на „Свободна Европа“, ББС, Гласът на Америка,  Дойче веле, Радио „Франс ентернасионал“, та дори и музикалните предавания на радио „Ниш“! Цяла Западна България не слушаше друга музика освен сръбската кафанска музика, която наричахме шеговито „сърбеж“. В подобна медийна среда опитите за „контрапропаганда“ на специалистите от тогавашното АОНСУ/ доста от тях практикуват мрачния  си занаят и до днес!/ изглеждаха жалки и смешни. Вероятно тъкмо тези обстоятелства са накарали „другарите“ от идеологическия отдел на ЦК на БКП, който изкъсо следеше основната информационна програма на БНР „Хоризонт“, да проявят снизходителност към няколкото празни часове след Обедния осведомителен бюлетин, където в самото начало на 1989 година се настани предаването „12+3“. По първоначален замисъл то е трябвало да бъде безличен сервизно-рекламен пълнеж на програмата, но още от самото начало нещата с предаването тръгнаха по съвсем друг път и още през първите си месеци в ефир то се превърна в медийна  радио – сензация.

 

Q: В дните преди 10 ноември 1989 г. събитията се развиват стремглаво – в края на октомври градинката пред „Кристал“ се превръща в пространство на неподозирано до този момент гражданско действие. Как „Хоризонт“ посрещна и отрази тези събития?

 

A: Нека не се забравя, че „Хоризонт“ е основната информационна програма на БНР и ключовата дейност в нея са емисиите с новини. През тези бурни месеци на гражданско неподчинение и протести, на фона на неспиращите насилия  около смяната на имената на българските мюсюлмани, на развихрящата се икономическа  и политическа криза онова, което „Хоризонт“ говореше в ефир се слушаше особено внимателно не само от тайните служби и съответните пропагандни отдели на ЦК на БКП, но и от чуждите посолства в София, както и от радиомониторинга на големите европейски и световни медии. Най-бързото  и динамично информационно средство си оставаше радиото, а БТА и БНР бяха изпаднали в своеобразен информационен ступор в очаквания на нарежданията отгоре. „Хоризонт“ имаше и друго голямо предимство тогава. Телексните машини на програмата бълваха непрекъснато вести на английски, руски и френски от големите световни информационни агенции – Ройтерс, АФП, ДПА, ТАСС. Със специалните професионални радиоприемници на „Сони“ прослушвателите от мониторинговата служба на програмата записваха и превеждаха основното от емисиите на големите западни радиостанции и руските Радио Москва и Маяк. В стаята на новинарските екипи/ сега вече се нарича  нюзрум/ чрез огромната сателитна чиния журналистите гледахме директно репортажите от мястото на събитията по света младия още американски феномен CNN и едва ли можеше да се намери световна новина, която да не бъде регистрирана от новинарите на „Хоризонт“. Регистрирана беше едно, но излъчена в комунистическия ефир на България тогава беше друго. Всички ужасени следяхме развитието на Чернобилската драма през април 1986-та, но забраната да се обели и дума за нея по БНР тогава беше пълна. Подобна беше ситуацията и около разгонването от тайните служби на активистите от Екогласност“ в градинката на сладкарница „Кристал“ на 26 октомври 1989 г. Репортери на Хоризонт, които са били свидетели на акцията светкавично съобщиха в радиото какво се случва, но началствата вече бяха потопили информациите в „Светът на мълчанието“. В „12+3“ драмата се случи на следващия ден и се разигра буквално пред очите ми. Няколко минути преди емисията в 13 ч., на отговорният редактор и ръководител на „12+3“ Йордан Лозанов, който този ден представяше и новините беше връчен плик от МВР с гриф „спешно“. Той съдържаше официално писмо с шокиращо необичаен текст, подписано лично  от стогавашен министър на вътрешните работи Георги Танев. Писмото беше официално признание за побоя и арестите на екоактивистите пред „Кристал“, както и своеобразно извинение за приложените прекалено драстични мерки срещу тях /да не забравяме, че по същото време в София се провеждаше организирания зорлем от властите международен Екофорум със засилено международно участие и присъствие на чуждестранни медии/. Естествено извинението на МВР трябваше да поведе емисията, но за превръщането на писмото във водеща новина беше нужно поне малко редакторско време, а такова просто нямаше – до началото на новините беше останала малко повече от минута! Йордан Лозанов, пребелял и с трепереща ръка успя да задраска част от  текста директно върху оригинала и задъхан хукна към студиото. И там, пред червения сигнал за включен вече микрофон, журналистът рухна, в ефир се чу само тежкото му дишане. За късмет Петко Георгиев от екипа се е намирал в апаратната, бързо е влязъл в студиото, поел е емисията от Данчо  и писмото първо беше изчетено  от него. Така „Хоризонт“ първи отрази събитието, с цената на здравето ключов журналист в програмата. И понеже оттогава подобни „breaking news” около събитията и режима в България вече ставаха всекидневие, култивирания от тежката цензура новинарски стрес бързо се изпари, а „драгите слушатели“ все по-често изоставяха обедната си почивка за да се залепят за радиото с поредното „12+3“.

 

 

 

Q: Вярно ли е, че CNN изпреварва националното ни радио, съобщавайки с минути-две по-рано новината за десетоноемврийския преврат и оставката на Тодор Живков?

 

A: Вярно е. И причината далеч не беше в свръх информираността на CNN, защото в „Хоризонт“  ние знаехме за резултата от патетичния Ноемврийски пленум на ЦК на БКП преди обяд на 10 ноември, да не говорим за оставката на Тодор Живков подадена още предния ден. Просто унизително наложеното на програмата информационно ембарго, вдигнато непосредствено преди 17:00 ч. същия ден, вероятно се е оказало и последно за отиващия си комунистически режим. Не само CNN, но и големите информационни агенции цял следобед тиражираха новината за падането на Живков с гриф „спешно“, появиха се и първите очаквани анализи по тях. Да, обаче това не важеше за новото комунистическо ръководство на държавата, оглавено от Петър Младенов! Колегата Чавдар Стефанов, който представяше следобедните новини в „12 +3“ този ден държеше в ръката си готовата новина и всички само чакахме да вдигнат забраната и да прекъснем програмата с нея! По стар обичай ембаргото беше вдигнато минути преди 17 часа и човекът, който информира България за Десетоноемврийския преврат беше Величко Конакчиев от вечерния информационен екип на „Хоризонт“. Това, за съжаление, е истината за този важен, но в крайна сметка унизителен за нас, новинарите от БНР, ден.

 

 

Q: „Важното е дженк да става“, това своеобразно мото на екипа на „12+3 звучи закачливо, но и многозначно. Как се освобождавахте от клишетата, от идеологизираното говорене, от лъжата и премълчаването?

 

A: Фразата, която цитирате, принадлежи на шефа на първоначалното „12+3“ Йордан Лозанов и съвсем естествено тя се е превърнала в своеобразно мото на екипа. Всъщност, оригиналното значение на персийско-турската дума „дженк“ е „война, бой, сражение“, а в наше време на жаргон тя означава нещо „готино, весело, майтапчиско“. Ето как усетът към езика на един класически радиожурналист е намерил точния лаф за работата на „12+3“ – хем да водим инфарктни битки в живия радиоефир, хем да се кефим от тази своя обилно поръсена с адреналин работа! В първите издания на предаването това съвсем не беше лесно, защото говорните клишета, формирани от канцеларско-партийната лексика на комунистическата доктрина бяха се вкоренили дълбоко в журналистическите ни глави. За щастие говорната нормалност много бързо беше възстановена. На мястото на партийните „другари и другарки“  първо в предаването прозвучаха  учтивите градски обръщения „госпожо“ и „господине“/Петко Георгиев/, участието на събеседници  в студиото беше пряко в ефир, телефонните обаждания на слушатели се включваха директно в диалозите, репортерите все по-често информираха за събитията пряко по телефона, а не на запис след сложни монтажи, преводът на чуждестранните гости на български се извършваше симултантно, дори много често от самия водещ, когато липсваше преводач – въпросът се задаваше на български, самопревеждаше се на съответния език, следваше отговор  и след него превода на водещия, отново на български. Постепенно и трайно от езика на журналистите изчезваха отблъскващите русизми, наследство от „вечната и святата“, като „болшинство“, „считам“, „осторожен“, „обезателство“, „урожай“ и куп още други.

Част от „дженка“ в предаването идваше и от музиката, която звучеше в предаването. Помня, че в началото на 1990 година със специална заповед на ръководството на „Хоризонт“  отпаднаха смешните „квоти“ за излъчваните песни и вид музика, главно съветска и от „братските социалистически страни“. Не, че след 10 ноември 89-та музикалните редактори ги спазваха, но в деня на музикалната свобода, а и много след това, в „12+3“ можеха да се чуят всички любими и забранени дотогава световни хитове и изпълнители! А това вече беше не само весел „дженк“, но и истински „купон“ както за слушателите, така и за авторите на предаването.

 

 

Q: Как посрещнахте свободата след 10-и ноември – изведнъж ли се стовари тя върху вас, или я придобивахте постепенно? Кои бяха забележителните отлики в звученето на обедния блок и на цялата прогарама преди и след това?

 

А: Вероятно въпросът ви е как посрещнахме „освобождаването“ след 10 ноември 1989 г. ?  Всички прекрасни колеги, с които съм работил в екипа на „12+3“, се оказа, че винаги вътрешно са били свободни личности. Нито един от тях не „разцъфтя“ в списъците на Комисията по досиетата, за разлика от много други наперени водещи по „Хоризонт“. Никой от тях дори и не е помислял да си променя името, с което работи в ефир, за разлика от някои амбициозни колеги, за които работата зад микрофона е била очевидно въпрос на живот и смърт. Припомням всичко това, защото още след  първите ми гастроли като новинар във вечерния екип на „Хоризонт“ / от 21 до 23 ч. през 1988 г./ ултимативно ми беше предложено да променя фамилното си име, вероятно с някакъв героичен партизански псевдоним, защото имало обаждания в ЦК, че „човек с фамилията на фотографа-частник  Папакочев, не може да информира Партията и нашите за каквото и да било“. Отговорих, че ако искат да ме прогонят от радиото, има по-лесен и достоен начин да го направят. Не знам точно как шефовете на Хоризонт са удържали на натиска, но проблемът постепенно отпадна. И дори повече, към края на годината се оказах и един от създателите на „12+3“.

 

 

 

 

Q: Някои ваши колеги твърдят, че единствено в първите години на прехода – докъм 1993 г., са се радвали на абсолютна свобода. После БСП печели изборите и сякаш се връщат старите маниери между политиката и медията. Следват уволненията през 1995 г. на седмина журналисти заради протестите им срещу цензурата в радиоефира. Но протести и уволнени журналисти има и при управлението на СДС през 2001 г. В тези трудни отношения с политиците и в една далеч по-многогласна медийна среда какво загубиха и какво успяха да съхранят колегите ви в „Хоризонт“?

 

А. Не съм сигурен, че абсолютна свобода въобще съществува, по-скоро тя е някаква светла мечта на човешкия разум. Друг е въпроса за свободата на мисълта, на словото, на правото да казваш онова, което смяташ за правилно и вярно. Засега няма медиа, дори и космоса на интернет, която да е абсолютно и напълно свободна, а собствениците на големите световни социални мрежи не пропускат възможност да ограничават всекидневно свободата в уж най-свободното медийно пространство.

Далеч съм от мисълта да твърдя, че журналистическата свобода в БНР докъм 1993 г. е била абсолютна, това би било безотговорно и невярно. Вероятно някои потиснати от дългата си журналистическа дейност в условията на тоталитарен и репресивен режим колеги са изтълкували първите години след промените, когато наистина царуваше прекрасен демократичен хаос, като абсолютна свобода. През тези години в БНР действително съществуваха елементи на „свободия“, но те бяха обречени на премахване, просто институцията и нейните стари комунистически кадри все още държаха юздите на управлението в ръце, мимикрираха бързо и с познатите им от непосредственото минало методи бързо въведоха онзи административен и редакторски „ред в курника“, на какъвто са били обучавани винаги. Още повече, че преименувалата се БКП бързо завзе държавната власт и по подразбиране се опита да я укрепи с нов контрол върху държавните електронни медии, които все нямаха конкуренция в ефира.

За щастие, още в началото на 1993 година започна моето сътрудничество със софийското бюро на Радио „Свободна Европа“, премина през централата на радиото в Мюнхен и след преместването й в Прага продължи до закриването дейността на българската секция, заедно с редакциите на още 6 бивши комунистически държави, в края на 2004 г. Да, работата в „Свободна Европа“ беше наистина уникално свободна откъм избора на  теми, събеседници, проблематика, подбор на материали и начини на представянето им в ефир, но тя беше ограничена от най-важното изискване – висок журналистически професионализъм, пълна проверка на фактите и информацията, отговорност за неизбежните понякога професионални пропуски и грешки. Да, през 1995  и 2001 година в редакцията в Прага и бюрото в София с тревога и притеснение следяхме и отразявахме събитията в БНР, вълната от протести в радиото,  колеги от „Хоризонт“ ме включваха понякога по телефона за да изразявам подкрепа за уволнените журналисти. От първоначалния екип на „12+3“ в „Хоризонт“ бяха останали само Чавдар Стефанов, Галя Спасова, Маргарита Шапкарова, а по – късно и Гита Минкова,  като чистката тогава гърмеше и покрай тях. В крайна сметка бурята премина, вярно с цената на нерви, разделения и разочарования, предаването беше възстановено но…“12+3“ вече не беше същото, уви. Не толкова хората, колкото атмосферата в радиото вече  беше друга и съвсем различна.

 

Q: Силното журналистическо присъствие е основният фактор за притегателната сила на „12+3 в онези години. Тогава наричат предаването ви „радио в радиото“. Всъщност предаването съществува и днес, но отдавна не е „радио в радиото“. Кога приключи приключението „12+3“?

 

А: Още с появяването си в и през първите няколко години в ефир „12+3“ се оказа любопитен медиен феномен, който тутакси привлече вниманието на наблюдателите от Факултета по журналистика /други медийни експерти тогава просто липсваха/. Да си припомним: в часовата „дупка“ на ранния следобед, в единствената информационна програма по държавното радио се появява нещо ново, съвършено различно като звучене от тогавашната комунистическо-пропагандна дидактика в ефира, омръзнала до болка с фолклорните си просташки шегички в петък следобед от сорта на „Сега следва песента „Полегнала е Тодора за всички, които я пожелаха“, с предавания като „България – дела и документи“ и с безкрайни информации за щетите, които „мищката – полевка нанася на селското стопанство“. В това ново „радио нещо“ още през годината на тоталитарно безпросветие се появяват рубрики, като „Валутна информация“, „Криминална хроника“, „Специален гост т на предаването“, „Пътна информация на КАТ“, разговор със синоптика за прогнозата на времето, модерни радио- реклами с изисквания за предаванията за съвременно и модерно звучене“, гостуване на музикални редактори, които представят „най-слушаните световни хитове на седмицата“. И всичко това, заедно с новините на всеки кръгъл час, в рамките на 180 минути! Просто „12+3“!

Формулировката „Приключението 12+3“ е заглавие на едноименната мемоарна книга на първите автори на предаването, както и на едноименния сайт. Тя, естествено, визира първите начални години на предаването. Да, поради изключителната си популярност и извоювано място в националния радиоефир, като радио- форма „12+3“ стои стабилно в програмната схема на БНР, дори новото ръководство на този етап съхрани автентичните сигнали на предаването, създадени от Сергей Джоканов. Да видим докога тези сигнали ще оцелеят, след като „Хоризонт“ вече премина към изцяло нови, симфонично изпълнени, сигнали на своите носещи предавания.

Всяко приключение може да започне великолепно и да завърши с гръмогласен провал – това е жизнен, и дори медиен факт! Днешното звучене на „12+3“ е дело на журналисти, които никога не са имали професионална или колегиална връзка с основателите на предаването, което подсказва липсваща приемственост и практическото създаване на ново предаване със същото заглавие, моделирано според политическите пристрастия  и професионалната  „физиономия“ на днешните водещи. Докога и доколко те ще успеят да запазят успешното заглавие „12+3“ в програма „Хоризонт“ , зависи както от тях, така и от вниманието на  аудиторията, която е най-точния измерител на даден успех или провал. Стискам палци онези колеги, които разбират вярно казаното от мен, да съхранят предаването и неговата славна традиция! „12+3“ го заслужава!

 

Q: Как изглежда свободата на медиите у нас, когато я гледаме отвътре, и какво е равнището ?, ако я погледнем отвън? Като човек, който е работил години наред за чужди медии, можете да си позволите и двете гледни точки. Кой е най-големият дефицит на българската журналистика днес – липсата на силно журналистическо присъствие, комерсиализацията, обслужването на интереси, плъзгането по повърхността…?

 

A: В съвременният цивилизован и демократичен свят има обективни измерители на свободата на медиите. Според авторитетната световна организация „Репортери без граници“ България вече хронично не е в състояние да се отлепи от  дъното на 111-то място в света и гордо да се ситуира в Европа единствено пред страни, като Русия, Беларус и Турция, както сочат данните за миналата година. Едва ли доверието към медиите ще се промени и през 2021-ва, ако се съди по нагласите на  потребителите,  а това са гражданите на държавата на Пеевски, Борисов и Радев. От друга страна Българското национално радио е медията, към която българите са изразили най-голямо доверие, според  доклада на Института за изследване на журналистиката „Ройтерс“ към университета в Оксфорд за миналата 2020 г. Което е доста показателно за професионалния авторитет и тежест на БНР. Все пак не може да имаш огромно обществено доверие в медия, в която липсва свобода, нали? Благодарение на държавното си финансиране, независимо от неговия недостиг БНР успява за съхрани в местното медийно пространство няколко много важни опори – висок и най-често безкористен професионализъм, спазване на изградените традиции от самото създаване на радио за обществена отговорност и медийна почтеност, успешно предаване на специфичните умения и квалификации на журналистическата професия на младите кадри на БНР, както и невероятната перспектива пред съвременното радио в обозримото бъдеще! Не е тайна, че разлика от ефирните и дори цифрови телевизии, радиото запазва безспорните си шансове да се развива като медия на бъдещето, във всичките й технологични разновидности!

 

Q: Как звучи програма „Хоризонт“ на БНР в наши дни? Обречена ли е на маргинализиране „Старата къща“ в надбягването с телевизиите и социалните мрежи?

A: За разлика от телевизиите и отчасти от социалните мрежи, радиото се развива, макар все още бавно, според най-рационалните и перспективни изисквания за съвременните дигитални медии. Нима не ни прави впечатление, че днес по „Хоризонт“ почти всеки ден се говори за фотоизложби, филмови и театрални премиери, художествени експозиции? Всички те вече имат не само аудио-контакт с аудиторията, но и могат да бъдат видени на онлайн-страниците на БНР, да бъдат оглеждани многократно и внимателно чрез адио и видео подкастите на радиото. Силни и актуални репортажи на кореспонденти на БНР  освен в радиоефира могат да бъдат проследени и като филми в YouTube, при това заснети автентично и безапелационно от самите репортери! Нека се запитаме защо основните частни телевизии в България вече имат собствени радиостанции, които комутират всички важни новини и предавания от ТВ-екран? Защо пропускаме, че чрез интернет днес можем да слушаме и гледаме с великолепно качество актуални предавания на най-авторитетните световни радиостанции? Нека си отговорим на въпроса защо ключовите носещи седмични политически предавания по „Хоризонт“ могат да бъдат следени  и пряко онлайн от студиото на „Драган Цанков“?

Защо, ли? Просто защото  радиото отдавна вече живее в новото си измерение, което постепенно завладява световното медийно пространство. Въпросът е как и доколко предстои да го преоткрием за себе си като бъдещи виртуални слушатели, зрители и медийни потребители. Младите хора вече са го сторили, впрочем.

Март 2021 г.