24 февруари 2025

Герги Папакочев

Вече трета година от началото на руската война в Украйна мнозина продължават да се удивляват на твърдата решимост на украинците да се защитават срещу Кремълския агресор. Въпреки десетките хиляди убити и ранени, въпреки тежките разрушения и несекващи бомбардировки, въпреки изравнените със земята градове и селища, въпреки колебливата международна военна подкрепа и най-вече, въпреки нееднозначната позиция на Белия дом и неговия нов стопанин, който все повече се опитва да превърне помощта на САЩ за Киев в досаден търговски бартер.

И все пак, на какво се дължи отчаяната вече съпротива на украинците до днес?

Парадоксално, но отговорът на този въпрос се крие в историята на САЩ, когато в началото на Войната за независимост през 1775 г, американският политик и оратор Патрик Хенри произнася в църквата „St. John“ в Ричмънд, Вирджиния, крилатия девиз „Дайте ми свобода или ми дайте смърт!“  /”Give me liberty or give me death!”/. По-късно изразът „Свобода или смърт“ е използван в национално освободителните войни на Балканите, включително в доосвобожденска България.

Историята учи, че свободата сам да вземаш решения за своята национална съдба е достойна, но носенето на нейното бреме е тежко. Украинците можеха да вдигнат бялото знаме през първите седмици на руската агресия, но решиха тъкмо обратното – да воюват с всичките жертви и тежести на този свой избор. Всъщност, те предпочетоха свободата на своята родина пред външната политическа зависимост. А това решение не беше никак лесно за гражданите на една от републиките, които в края на 1922 г. стават основателки на бившия Съветски съюз, доминиран, естествено, от комунистите на Ленин и Сталин в Москва и индоктриниран тежко от комунистическата идеология.

Какво внушаваха руските комунисти на своята съветска империя през тези години?

Главната им цел още тогава е била да смачкат, да убият всичко лично и индивидуално в човека. Те внушаваха упорито не само на съветските граждани, но и на своите източноевропейски васали след 1944 година, че отделният индивид е слаб, той няма никакви шансове по принцип, поради което не следва да има собствени планове и дори лично достойнство. Силни бяха единствено човешката маса, колективът и нерушимия съюз от „свободни републики, сплотени от Великата Рус“/ по химна на някогашния СССР/. Впрочем, през тези години единствените индивидуалисти, сиреч личности, които са имали правото на собствени преценки и решения, са били комисарите, първите секретари на републиканските компартии и най-вече Генсекът на ЦК на КПСС. Имено действията на тези партийни индивидуалисти в Украйна са предизвикали кървавите чистки на националисти от компартията през 1934, наложили са масовата колективизация, довела през 1933 година до страховития глад в „житницата на Европа“ известен като  Голодомор, при който измират близо 7 милиона жители. Всичко това се предава през поколенията украинци, които  си дават сметка кой стои в дъното на техните национални драми.

Какво донесе на украинците разпада на бившия СССР през 1991 ?

Всъщност, не им донесе нищо положително освен роденото след промените през 1989 от Западния свят и Източна Европа усещане за лична свобода, сиреч правото сами да решават съдбата и бъдещето си. И украинците протестираха по улиците цели три години по време на Евромайдана до 2013 година, а след анексирането на Крим и последвалата война в Донбас, грабнаха оръжието за да защитават страната си от руското нашествие. И така – до днес, без да поставят под съмнение дилемата „Свобода или смърт“.

Впрочем нека се опитаме да си представим един хипотетичен спор между днешните символни фигури на Украйна и Русия – Зеленски и Путин, ако подобен спор все някога в бъдеще въобще се състои:

П. Ако украинците се предадат, могат да останат живи. Те не следва да умират

З. А щяха ли да бъдат все още хора?

П. Но щяха да са живи. Децата им щяха да растат. Полетата им щяха да раждат. Магазините им щяха да са пълни

З. Обаче нямаше да са свободни

П. Свободата е само дума. Животът е реалност.

З.  Живот без свобода е сянка

П. На мъртвия свободата няма да помогне с нищо

З. Който живее като роб и сега няма нищо

П. Ти не разбираш какво е страх

З. А ти не разбираш какво е достойнство

П. Страхът ни притиска към живота

З. Достойнството дава смисъл на живота

П. Мъртвият не може да оцени достойнството

З. Робът не знае цената на живота

И така нататък, и т.н…

Впрочем, американският политик и оратор Патрик Хенри с призива си „Дайте ми свобода или ми дайте смърт!“  е дал най-точния отговор не само на Путин, но и на 45- ия и 47-ия президент на САЩ Доналд Тръмп. При това още през 18 век, по време на Войната за независимост на САЩ.

 

Георги Папакочев

13 февруари 2025

Едва дочакали повторното встъпване в длъжност на новия-стар американски президент, от мицела на българския политически и обществен торф буйно започнаха да никнат гъбите на „тръмпизма“. Само за няколко седмици тези организми избуяха дотам, че вече почти не слизат от тв-екрани и радиоефира, да не говорим за социалните мрежи. Там те авторитетно демонстрират свръхпознания за политиката на САЩ / кракът им най-често не е стъпвал там/ и за Тръмп, за когото поради езикова необремененост, са придобили познания единствено от местните, а вече и от приятелски настроените към него руски медии.  Избуялите тръмпистки „фунги“ са всякакви – ядливи, отровни, психотропни, паразитни и дори сапрофитни /като мухълът, който обикновено  се храни от умрели животни и гниещи вещества/, и те  само биологическата част от метафората.

По-обезпокоителна обаче, е обществено-историческата.

Известно е, че открай време българинът се възторгва къде простодушно, къде поради незнание, от императори, крале, султани, владетели, диктатори и всякакви вождове, пнай-често партийни. Просто  формираната през вековете нагласа, че е част малък и уязвим народ на Балканите, изповядващ удобното „Преклонена глава сабя не я сече“ обикновено го изпълва с коренопреклонно благоговение пред подобни личности. Неслучайно в разказа си „Ангелинка“мъдрият Елин Пелин е описал следния разговор в малката селска кръчмичка:

„ – Знаете ли кой е Дизраели? – попита единият от мъжете.

– Дизраели ли? Той е голяма работа! – отвърна другият. – Министър-председател на Англия, знаеш ли? Голям човек!“

Затова  когато подобна фигура изгрее и на местния хоризонт,  гостоприемната народна психика неусетно сгъва населението във  възторжена чупка в кръста, залепва върху лицето му най-приветливата усмивка, а от гърдите му сякаш спонтанно започват да се изтръгват възгласите „Хош гелдиниз !“, „Добро пожаловать !“,„Да здравствует !“, „Вечная дружба !“, „Хелоу !“  и, естествено, универсалното „Ураааа !“. Всичко това съвсем естествено е придружено от ласкав ентусиазъм и размахване на цветни флагчета.

Примери от най-новата българска история – колкото щеш!

Когато на път за Цариград руската имперска армия прогонва османците от територията на България през 1878 г. населението посреща с хляб и сол освободителите си от петвековното владичество, издига  със сиромашките си грошове няколко стотин паметника в знак на признателност, кръщава градове, села и  улици на руски генерали. За да усети само няколко месеца след това върху гърба си несправедливостите на Берлинския договор, изработен с активното участие на имперска Русия. Въпреки изпитаното национално унижение и разделянето на българите на русофили и русофоби,  паметниците останаха, а имената на руските генерали по градове и паланки дори и днес не правят никому впечатление. В главите на поколенията, обаче, е останало Вазовото „Здраствуйте, братушки“, а в зората на демокрацията неколцина заможни ДС-русофили  дори успяха да издигнат в центъра на София отблъскващия паметник с разцепената глава на русофоба Стефан Стамболов, като недвусмислено предупреждение към всички, които дръзнат да се обявят срещу Русия.

Не по-малко патетични са братските сентименти на българина и към Германия. През май 1935 година Херман Гьоринг, тогава председател на Райхстага и райхминистър на авиацията, под претекст за сватбено пътешествие, каца с личния си самолет на летище Божурище. Ето какво отбелязва в изследването си от 2020 г „Райхът и Царството: Германското присъствие в България (1933 – 1940 г.)“ историкът  доц. д-р Владимир Златарски  : „По време на цялата си визита в София той /Гьоринг – б.м./ е бурно акламиран от събралото се множество, което изненадва германския пълномощен министър Ойген Рюмелин, описващ народния ентусиазъм като нехарактерен за „освободените от типичните южняшки темпераментни изблици и относително хладни българи“. А от двете страни на пътя на от Божурище до Двореца, Гьоринг е приветстван с цветя и радостни възгласи от десетки хиляди жители на столицата. Дори повече – архивни кадри на нацистката кинохроника  показват как с народни хора, хляб и сол местното българско неселение посреща радостно навлизането на войските на Хитлер  в България през март 1941.  Вярно, пропагандната машина на Гьобелс е работела много ефикасно, но е вярно и това, че обективът все пак си остава обективен в заснетите детайли.

Съветската кино и фото пропаганда също не остава назад. Нейните обективи също подробно са регистрирали нахлуването на Червената армия в България на 8 септември 1944 както и емоциите след организирания на следващия ден комунистически преврат в Царството. Ето какво разказва пред Свободна Европа – София  доц. д-р Михаил Груев, председател на Държавната агенция „Архиви“:   „Не можем да отречем ентусиазма и положителните емоции, с които голяма част от българите посрещат новата власт. Част от този ентусиазъм е манипулиран и режисиран в кинолентите и снимките от това време, но много хора все пак се радват спонтанно. Това не се дължи толкова на новите управляващи, а на факта, че в преврата на 9 септември много хора виждат край на войната и на многото ограничения, породени от нея. В седмиците след тази дата продължават да се провеждат митинги и демонстрации на хора, които приветстват ОФ, партизаните и съветските войници“.

Да, именно ги „приветстват“! Въпреки започналите вече съветска окупация, масов терор и убийства в цялата страна. Да не говорим за създадения в края на 44-та т.нар. „Народен съд“, който под одобрението вдигнатите заканително юмруци на нароилите се наистина като гъби активисти на комунистическата партия и ОФ, в рекордно кратък срок успява да ликвидира физически целия политически и интелектуален елит на страната.

Възторзите на опитоменото социалистическо гражданство

След окупационно-превратната еуфория през 1944 постепенно  настъпва безвремието на изпълнените с „трудов ентусиазъм“ години на тоталитаризма, социализма и на „развитото комунистическо общество“. По-възрастните помнят как всяко посещение в страната на високопоставен Кремълски велможа биваше ознаменувано с грандиозни многочасови митинги на столичния площад „9 септември“, с дълги и мощни скандирания в конгресните зали в подкрепа на КПСС и БКП и на техните лидери, с пищни ритуали и манифестации по случай „Девети септември“, „Деня на Октомврийската революция“, а в Деня на Ботев 2 юни сред имената на загиналите за свободата и независимостта на България  можеше да се чуе името на Людмила Живкова, дъщеря на Генералния секретар на ЦК на БКП. На тези „спонтанни“ масови прояви гражданството прегракваше от скандирне на лозунги, ръцете му изтръпваха от ръкопляскания, а угодническите усмивки към „ръководителите на Партията и държавата“ като да бяха залепени върху лицата на населението.

Междувременно през 60-те, 70-те и 80-те десетки  хиляди приветствахапо улиците българо-етиопската дружба в лицето на императора Хайле Селасие, възторжено ръкопляскаха на кортежа на иранския шахиншах Реза Пахлави и неговата красива последна съпруга, чисотсърдечно  издигаха лозунги за българо-либийската дружба пред големия приятел на България Моамар Кадафи. Същите тези десетки хиляди чинно и под строй се редяха разплакани пред Съветското посолство за да отдадат последна почит пред портрета на сенилния Генсек на КПСС и „най-голям приятел на България“  Леонид Илич /Брежнев/. И така нататък, и така нататък…

Днес българинът е изправен пред поредното предизвикателство в лицето на американския президент Тръмп. Едва ли има съмнение, че някога в бъдещето, ако на русолявият мултимилиардер му скимне  да посети България, вечните местни гъби-посрещачи ще поникнат на всяка крачка от неговия маршрут, разбира се с подходящите за случая лозунги /написани на английски но с кирилица, естествено!/, със знаменца и най-вече с  червените шапки с надпис MAGA/Make America Great Again/. Задушевното българско „Вечна дружба“ ще се подразбира от само себе си. А най-ентусиазираните  и хлевоусти от тях ще венцеславят по медиите мъдрата емигрантска, икономическа и най-вече глобална политика на новия „световен кумир“ Доналд, който с двучасовия разговор по телефона вече легитимира руският президент Путин от „разбойник“ и „диктатор-убиец“, както го наричаше точно президента Байдън, едва ли не в легитимна фигура в международните отношения.

Кое е вярното, всъщност? Нека Вашингтон попита украинците за отговор. И да разкаже каже този отговор на възторжените български тръмписти, които се готвят за българската MBGA /Make Bulgaria Great Again/, каквато и да е тя.