Георги Папакочев

20 януари 2025

В странни времена живеем днес. Светът изглежда навлиза в етап на пълно самоотрицание и изглеждащите невъзможни след края на Втората световна война действия и политически намерения на редица страни, днес постепенно придобиват

 опасни очертания

Дни преди официалното си встъпване в длъжност новоизбраният американски президент Доналд Тръмп обяви, че възнамерява да присъедини към САЩ, къде с икономически, къде с военни средства, не само Панамския канал и остров Гренландия, но дори северната си съседка Канада. В същото време руският президент Владимир Путин не крие намерението си с военната помощ на Северна Корея да доунищожи Украйна и после заедно с Балтийските държави, Беларус, Молдова и Кавказ, да възстанови онова, което до края на 1991 наричаха СССР или по-точно „Империята на злото“, по определението на Роналд Рейгън. В Азия комунистически Китай след като погълна Хонконг, продължава да е обсадил с армията си о. Тайван и заплашва всеки момент да си го върне отново. На този фон „Колективният Запад“, в т.ч. Европа, според агресивната лексика на Кремъл, се е съсредоточил основно върху климатичните промени и миграцията, като така фактически помага за реализиране на плановете на Русия и Китай.

Очевидно навлизането на света отново във фазата на т. нар.

“глобална лудост“

вече се превръща в опасност не само за трудно изградения в продължение на десетилетия съществуващ световен ред, но и за връщането на цивилизацията към отдавна отречени позорни времена, характерни с рефрена от песента на „Абба“, „Победителят взема всичко, а победеният остава незначителен“ .

Впрочем, действително ли през третото десетилетие на 21 век е възможно да се появи свят, построен върху териториалната и военна мощ? А как би изглеждал един „велик“ бъдещ свят, разпределен единствено между „победителите“?

Затова да се опитаме да включим въображението си и да нарисуваме в съзнанието си, дори  с известно преувеличение,

възможната картинка

Мислено поглеждаме, например, към Европа и една Унгария, да речем, която тутакси би пожелала да анексира части от Словакия, Румъния и Сърбия, които преди Първата световна война са били нейни територии. Неслучайно Виктор Орбан продължава да се заиграва с идеята за Велика Унгария. Подобни са и уж „легитимните“ претенции на Русия не само към бившата житница на СССР Украйна, но също към Кавказките републики  – Грузия, Армения, Азербайджан, както и към Средноазиатските държави. Мощната Германия, да речем, би могла отново да обърне поглед към западната половина на Полша и бившата Източна Прусия, сега окупирана от Русия. А въпросната Полша едва ли би се поколебала да поиска обратно части от Украйна и Беларус. Да не говорим за Чехия, която най-вероятно би предявила претенции към своята някогашна Подкарпатска Рус.

А за нас, българите, със сигурност най-интригуващото би било, ако съседна Турция реши да си припомни за Османската империя, която само допреди век и половина владееше повечето Балкански държави, сред които и България.

Така можем да продължим въображаемото си пътуване  и по  целия свят, докато в даден момент се окаже, че ако потенциалните амбиции за териториално разширяване на всички държави се осъществят, територията на земното кълбо ще се окаже недостатъчна. Известно е, че там, където липсва пространство, обикновено започват войните. А в тях обикновено

 печели по-големият и по-силният

Впрочем, нека спрем с въображението и преувеличенията дотук. Все пак Тръмп и неговия екип едва ли биха приели подобни фантасмагории дословно, макар че е добре да ги приемат сериозно. Както и ние не следва да приемаме визията „Да направим светът отново велик“ дословно. Но да погледнем на нея сериозно, все пак е нужно. За да не изпаднем в крайна сметка в абсурда на Козма Прутков, който простодушно възкликва: „Като гледам на света, не мога да не се учудвам!”