Огласяването на поредната група агенти на комунистическата ДС в България, този път членове на правителствата от 1989 година досега, премина този път в условията на масирана пропагандна кампания за минимизиране на пораженията.
За какво по-конкретно става въпрос? В рубриката Евроатлантически седмичник слушаме Георги Папакочев:
ГП: Поредният рунд от осветяването на комунистическите „рицари на плаща и кинжала” се оказа особено мъчителен за властите, защото по силата на Закона за досиетата удари основно агентурата в днешната българска дипломация. Шокът беше твърде силен, тъй като въпреки прикриването на редица фигури с безспорна принадлежност, обществото разбра за „разузнаваческото”, сиреч „шпионското”, минало на двама действащи зам.- министри на външните работи, на цяла кохорта настоящи посланици в чужбина, дори и на столичен вице-кмет – резидент.
Доколкото обсега на тайните агенти и времето на тяхното „осветяване” бяха предварително известни – Комисията по досиетата досега не е крила графиците за своята дейност – съответните служби, които и до днес, но вече противозаконно, съхраняват масивите с досиета, предприеха
серия от мерки за разводняване обществения ефект
от „разкриването на принадлежността” и свеждането на пораженията до минимум.
Повече от месец държавните телевизионни канали натрапчиво излъчват сериали и филми от 70-те и 80-те години на миналия век, в които обвяната с романтична героика фигура на „разузнавача патриот” громи западните шпиони, техните отблъскващи агенти и местните предатели на „народната власт”. В безкрайните епизоди на сякаш вечния сериал „На всеки километър” красивият и млад тогава майор Деянов и неговия харизматичен помощник Митко Бомбата още през тези години подсказват основните „оправдания” и „мотиви”, използувани от днешните ченгета. Поредицата игрални филми по разузнаваческите бестселъри на Богомил Райнов и през тези зимни вечери продължават да будят милозливи емоции сред възрастната телевизионна публика, а по-младите едва ли си дават сметка за истинските идеологически внушения в тях, които тодорживковските манипулатори владееха добре.
Дори повече – дебатът за престъпленията на комунистическите тайни служби, доколкото го има, се води главно между бивши техни агенти, които днес контролират ефективно българските електронни и печатни медии, и експонираните „потърпевши” доносници от висшите етажи на властта.
А може ли да има спор между мотивирани съмишленици?
Сугестиите за „вярна служба на държавата”, която днес „предавала своите тайни защитници”, за това, че независимо от режимите „България е една”, че никой от тях не бил вършил нищо лошо по време на своята „принадлежност”, се тиражират масово с цел постигане на формулирания още от нацистите пропаганден ефект за лъжата, която повторена шумно десет пъти, се превръща в истина.
Въпреки контра-пропагандните мерки, ефектът с отварянето на досиетата е разтърсващ. Защото и за най-непредубедените българи става ясно в каква паяжина на службите са живели в миналото, оказва се, че живеят и днес.
Става им ясен и позора на едно управление, което все още не намира куража да прати всички тези с „принадлежност” там, където отдавна им е мястото. В забравата.
ЗА РАДИО ДОЙЧЕ ВЕЛЕ ОТ СОФИЯ – ГЕОРГИ ПАПАКОЧЕВ