“Обичам гмуркането, под водата е толкова тихо и хубаво, няма опозиция, която да ти говори” – това публично признание едва ли ще постави премиера и лидер на БСП Сергей Станишев в пантеона на българските политици, но то със сигурност подсказва нагласите, които битуват тези дни сред управляващата коалиция.
Дали Денят на народните будители или Нощта на Вси светии, известна като Хелоуин, са отключили откровенията на българския премиер Станишев, направени пред осмокласници на една бивша руска гимназия в София, едва ли е толкова интригуващо, колкото симптоматичното умонастроение на политик, затъващ все по-дълбоко в блатото на собственото си управление. Защото да твърдиш пред 15-годишни хлапаци, че „95 на сто от информацията на вестници с гигантски тиражи е лъжа” и че всичко това водело до „изкривяване на реалната картина” на управлението, е сигурен симптом на отчаяние, което, изглежда, обхваща все по-силно представителите на държавната власт. Неадекватността в случая прозира и от факта, че министър-председателят е упрекнал Съвета за електронни медии, че не си гледа много работата, като допуска да се вършели „много манипулации” и е илюстрирал това с вестниците, към които този орган проявявал „прекомерна търпимост”.
Нерде електронни медии, нерде печат…
Но, все пак г-н Станишев е прав за себе си в едно – който не е с нас, е против нас! Въпреки инсталираните в началото на мандата приятелски настроени към неговата партия шефове на мощните държавни осведомителни средства, въпреки старателното контролиране на агентурните досиета на ключови медийни собственици и „влиятелни” журналисти, въпреки услужливото „затваряне на устата” на независими чуждестранни радиостанции в българския ефир от същия този „безгрижно” палав СЕМ, въпреки побоищата, съдебните дела и назидателния натиск срещу новинарите, те, очевидно
верни на своите професионални инстинкти, са „против” и този опортюнизъм спрямо грешките и глупостите на властта
ги прави що-годе европейски по-валентни от управляващите.
Затова, може би, г-н премиерът мечтае да се потопи колкото е възможно по-дълбоко, на дъното, независимо дали на морското, на блатното или на някое хвостохранилище, като „подводната лодка”, за която навремето пееше Висоцки и да „не предава” никакви позивни към участниците в социалните протести, към тежките критики на опозицията или към постоянните удари и санкции, връхлитащи от Брюксел. И да е далеч от странните „комплименти” на поповете или на супер – звездата Азис.
Потапянето дълбоко в „Светът на мълчанието” е естествена човешка мечта, която, за съжаление, той ще може да реализира едва след изборите догодина.
Както, впрочем, я реализираха навремето неговите двама предшественици – премиери от БСП и СДС.