02.04.2008

Днес в Букурещ започва двудневната среща на върха на НАТО, на която държавните и правителствени ръководители на 26-те страни-членки и на 23-те държави от програмата „Партньорство за мир”, ще положат усилия да дефинират средносрочната стратегия на Алианса и да вземат решение за неговото ново разширяване.
В рубриката „Евроатлантически седмичник” на радио “Дойче веле” слушаме Георги Папакочев:

Точно преди 4 години на днешния ден, на софийския площад „Независимост” с тържествена церемония беше издигнато българското знаме заедно с националните флагове на останалите новоприети тогава страни – членки на НАТО. Днес, същите флагове плющят прашни, овехтели и изпокъсани в пространството между сградите на президентството и на правителството. Освен за хаоса в държавата, те напомнят и за състоянието на членството на страната в Североатлантическия алианс, членство, гарантирало успешното й влизане в ЕС.
Освен излитащите от България американски изтребители, които охраняват от въздуха срещата на върха в Букурещ, както и дублиращото същите функции съвместно българо-американско учение „Тракийска пролет 2008”, за позициите на страната на „съмита” се говори малко.
Да, България е пълноправна членка на НАТО, която според икономически ограничените си възможности участвува във военните операции и мисии на Алианса по света. Да, на официално равнище отношенията с щаб-квартирата в Брюксел са нормални. Да, страната ще продължи да подкрепя активното евроатлантическо сътрудничество, което има и своите икономически измерения.
Съществуват, обаче, неща, за които днес

официална София предпочита да мълчи.

Като, например, за липсата вече от дълги години на Стратегия за сигурност в новите глобални и регионални условия, за отсъствието на ясна Военна доктрина на страната. Мълчи се за тежкото недофинансиране и недостатъчно оборудване на българските контингенти, участвуващи в операциите и мисиите на Алианса в Афганистан, Косово и в многонационалните сили в Ирак. Заобикаля се неубедителната позиция на София по отношение кандидатурата на съседна Македония за членство в Алианса, която официално подкрепя това членство, но в същото време не излага някакви ясни условия за даването на тази подкрепа. Защото съседското „рамо”, както и помощта за еврочленството на Македония, следва да бъдат функция на желанието и възможността на Скопие да води добросъседска политика с всички страни около републиката, нещо, което все още е в сферата на добрите пожелавиния.
Обяснимо, в тези размирни дни за управлението на тристранната коалиция, не се говори за взаимодействието между външното и двете силови министерства, така необходимо за решаване въпросите по сигурността – просто

българското МВР се оказа заложник на корумпираното си ръководство,

предизвикало през тези дни най-тежкия управленски скандал от последните години.
Естествено, съвсем забравен си остана и парадоксалния факт, че сегашният посланик на България в НАТО се оказа официално „осветен” агент на бившите комунистически тайни служби, но..това е друга „чувствителна” за режима тема днес.
В тази обстановка на българите не остава нищо друго, освен да си припяват рефрена от изпълнението на румънския ромски духов оркестър, който преди 4 години свири ентусиазирано за натовските празненства пред храма „Св.Александър Невски” в София.
Припева тогава, както и днес, беше: „Айде НАТО-оооо..!”