Под натиска на правителството през седмица отново беше отложено окончателното спиране на най-голямата гордост на някогашната социалистическа икономика и българо-съветска дружба – металургичния комбинат „Кремиковци”.
На какво се дължи  неугасващият “респект” на българина към реликвите от комунистическата епоха?
Тази седмица галваничното „потръпване” на ръждясалия и напълно обречен най-голям замърсител на София беше предизвикано от някакъв евентуален инвеститор от Бразилия, който, според министъра на икономиката и енергетиката Димитров можел да прояви интерес към някогашния безсмислен металургичен гигант, който от години прахосва безогледно енергия и създава нездрави илюзии на своите хиляди отдавна тежащи на държавната хазна работници. Отново се разнесоха воплите на вечните носталгици „Спасете комбината от гибел!”, „Не погубвайте нашата гордост и минало!”, „Икономиката има нужда от „Кремиковци” и тям подобни сърцераздирателни призиви с поглед не напред, а във времето, когато всички се радваха на максимата

„те ни лъжат, че ни плащат, ние ги лъжем, че работим”.

На никого, обаче, дори и не минава през главата, че някогашното плодородно и чисто Софийско поле би могло отново да поеме дъх, когато пушечните отрови от комините спрат! Малцина биха видяли в част от грозните ръждясали халета изложбени и концертни зали, ателиета на художници и скулптори, спортни съоръжения и други полезни за двумилионния град неща, подобни на стотиците трансформирани някогашни индустриални чудовища в Европа и по света.
Подобна е ситуацията с рушащия се от години и отблъскващ със своята грозота, нелепост и соц-помпозност паметник „1300 години България”  пред НДК. Вместо да бъде изпратен в небитието, където всъщност отдавна младите българи са го поставили в съзнанието си, същите тези вездесъщи носталгици организираха неговия ремонт и реставрация, за да потвърдят за сетен път своето „Ние продължаваме да сме тук и да управляваме!”.
Вижте и

страховитото идеологическо чудовище на старопланинския връх Бузлуджа!

Всяко лято червените поклонници на своето „незабравимо минало” с хиляди се събират около рушащото се грозно комунистическо светилище, глътнало на тоталитарната държава десетки милиони левове! Да не говорим за „войниците-братушки” с автомати и техните вечни посрещачи, които ще продължават да стряскат пътниците на спирката на новото софийско метро или които неизменно ще „респектират” от пловдивското тепе жителите на красивия старинен град!
История, казват носталгично беловласите орденоносци и някогашни „Герои на труда”, това е нашата младост, нашия живот! Пропаганда, твърдят доскорошните наивни и ентусиазирани митингови изпълнители на  „Времето е наше” и „Който не скача е червен”. Пълни глупости, отсичат младите хора, които вече предложиха на мястото на всички паметници на 20-годишната носталгия да се постави пластмасовото клекало на чешкия модернист Черни.
И те може би наистина са прави…