Поредният показен разстрел на фигура от престъпния  контингент в центъра на София се оказа не само своеобразно „новогодишно послание” на мафията към властите, но и за сетен път изнесе на показ тежките деформации в българските медии.
Изстрелите на столичния булвард „Стамболийски” в началото на седмицата прозвучаха като истинска „Ода на радостта” за обагрената в ярко жълто медийна среда на „европейска” България. Защото няма по-благодарна тема след постничкият откъм събития празничен новогодишен период, от поредна порция куршуми, трупове и кръв, този път гарнирана с печалната публичност на жертва, гравитирала нагло из многобройните маргинални радиостанциики и кабеларки в продължение на години и натрупала криминални „активи”, за които обикновено се лежи зад решетките повече от десетилетие.
Истинската драма, в този случай, се оказа не толкова логичната гибел на обречен млад авантюрист, колкото припознаването на въпросната личност като част от медийната общност в страната. Провъзгласяването на жертвата за „български разследващ журналист”, „радио и телевизионен водещ” , „хроникьор на мафията” и за „писател”, дори придаването на допълнителни карати на неговата медийна дейност с определението „скандален”, за пореден път постави пред публичното огледало местната журналистическата гилдия, за да може тя отново и отново сама да види реалната си професионална физиономия.

А тази физиономия е наистина отблъскваща и жалка.

Цяла седмица името и личността на отстреляната жертва не слязоха от информационните емисии, от студиата на практически всички електронни медии, в това число и женските кулинарни и козметични предавания, от вестникарските страници. Неизбежното митологизиране на личността на потърпевшия, който приживе е мамил по най-безобразен начин с огромни суми пари стотици наивни зрители, слушатели и читатели, премина от „бандитския шик” на връзките му с „героите” на националната мафия, бивши и настоящи, като стигна до сълзливите откровения на негови медийни колеги и  приятели на маса, които нищеха патетично последните си разговори с убития, обещавал им да направи в тяхното тв или радио студио, представете си, зашеметяващи разкрития около поръчковите убийства на знаковите престъпни фигури от българския преход! Дори повече, бивш работодател на убития в локална радиостанция/ естествено, осветен агент на някогашните тайни служби/ обяви на всеослушание, че жертвата била „най-добрия български радиожурналист през последните 15 години”, но той все пак го изгонил, защото въпросният пускал в ефир реклами за своя лична сметка.

Да задаваш въпроси или да търсиш отговори?

Така, вместо да  поставят до втръсване безсмисления въпрос кой и защо ликвидира поредната натрапчива фигура от подземния свят, добре би било малката, но все още разсъждаваща група местни новинари да запита как и срещу какво началниците на най-маргиналните частни електронни перачници на пари охотно са предоставяли телевизионен и радио ефир на човек с доказано тежко криминално минало?  Да се поинтересува дали чуждестранните медии съзнателно не бяха заблудени, че убитият е  „известен разследващ журналист” и „хроникьор на мафията” или да потърсят отговор на въпроса защо вместо в затвора, потърпевшият продължаваше до последно да вилнее в луксозни заведения, да се движи с бронирани маркови возила със скъпа охрана и да „грее” като слънце по телевизионните  и радио студиа?
И най-вече да проучат докога българите ще наричат откровения мошеник „оправно момче”, та дори той да е в парламента или на тв екран? Лично аз, погнусен, се отказвам от званието „радио” или „телевизионен” водещ. Поне докато нещо, макар и малко, не се промени.