До Освобождението на България от османско робство най-много млади българи са учили в университетите в Москва, Цариград, Виена, във Франция и Германия. Впоследствие почти всички те се връщат за да работят в родината си.
Днес десетки хиляди млади българи, учещи в чужбина, също искат да се върнат у дома, но не го правят. Защо?
Успоредно със съобщенията, че образователният министър Сергей Игнатов е дал дузина местни университети на прокурора, главно заради корупционни практики, стана ясно, че една от най-любимите и доходни въпросни „практики” на въпросните висши училища било т.нар.”спонсорство”. За да продължат започнатото в чужбина образование в родината си, български студенти, учили известно време, да речем, в Германия или Франция, е трябвало да правят „дарения” до 3000 евро, какъвто е случаят с български студент, учил в Германия психология. Причината? Тези млади хора вече попадали в категорията „чуждестранни студенти”.

„Давай чичо, давай, бре, чичо…”

Освен флагрантно обирджийство /законната такса за подобно прехвърляне е до 150 евро!/, по този начин се демонстрира нещо уникално в мисленето на едно общество, което освен икономическа и нравствена , преживява най-тежката демографска криза в света с непредсказуеми последствия за бъдещето на малката балканска нация. Да се държиш като страна-мащеха към собствените си млади хора само защото те са имали смелостта да пренебрегнат местната образователна система в полза на чуждестранната, защото са имали „наглостта” да се дипломират в Европа, САЩ или другаде по света, защото имат „нахалството” търсят и най-малката възможност за работа в родината си и така да „изядат хляба” на местните вишисти с различната си по ниво подготовка, с чужди езици и придобитата вече различна цивилизованост, всичко това  говори за наченки на явлението „национален хиенизъм”/ от кръвожадната и хищна хиена/.

„Моя страна, моя България!”

Рано или късно българите ще бъдат изправени пред тежкото признание, че вътрешно ненавиждат своите сънародници в чужбина. За местното население близо двата милиона българи, напуснали страната през последните 20 години, по старите комунистически аршини продължават да бъдат „родоотстъпници”, „чуждопоклонници”, „антибългари”, често дори „национални предатели”. Единствените ползи от тези хора, поне според примитивните представи на локалните патриоти и в социалните сметки на управлението са, че годишно те превеждат по около два милиарда лева за родители и близки, не тежат на здравната  и образователна система и през летните си отпуски харчат част от спечеленото в страната. Каквито и ПР-мероприятия да „провеждат” официалните власти за привличане на образованите и квалифицирани сънародници от чужбина, те не струват пукната пара пред фактите, които „опарилите” се вече и натирени обратно по света българи изнасят. Та кой местен кредитен милионер-работодател би взел на работа специалист със съответстващо на дипломата му заплащане и което е най-опасно, отказващ да участва в почти задължителната „далавера” на собственика? Кое местно ведомство не би се изкушило да „пооскубе” финансово натрапникът от чужбина с всевъзможни разрешителни, легализации, задължителни „спонсорства” и с какво ли още не и  да му демонстрира как трудно живее и се мъчи българския чиновник? Кой локален интелигент не би се изкушил по класическия „байганьовски” начин да наложи умственото си превъзходство пред знанията, получени в университетите на „тъпите” американци, англичани, германци или французи?
След Освобождението от османско робство истинските „строители на съвременна България” са били образованите в чужбина млади хора. Днес, в „европейска” България, същите тези хора са, меко казано, недолюбвани. И въпреки всичко, някои от тях рискуват. Засега, в повечето случаи, безуспешно.