Ден преди началото на официалната лятна ваканция, в зареденото с много електричество българско общественото пространство избухна  своеобразен медийно-политически скандал, който на пръв поглед прегърмя и отмина като обичайна за сезона буря.
Но само на пръв поглед. Защо?
Фитилът беше запален от банално телефонно обаждане в живо радиопредаване на лидера на партия „Атака”, изпълняваща функциите на коалиционна партньорка на управляващата партия ГЕРБ. В своя характерен стил въпросният водач заплаши модераторката със съд за „заблуждаване и лъжа на слушателите”, обеща, че след като в „това радио няма никаква промяна от 10 ноември насам”, през следващите месеци въпросната промяна ще настъпи след приемането на новия Закон за радио и телевизия, и се закани, че въпросното радио „ще бъде една обективна медиа, когато се прочисти от кадрите на БСП и ДПС”.
Дотук нищо непознато или сензационно.
Новото се случи в последния преди лятната ваканция парламентарен ден, когато попитан дали ще се разграничи от думите на своя съратник от „Атака”, премиерът Бойко Борисов за първи път „извади нож” срещу държавна медиа и й нанесе няколко тежки словесни рани – „има политическо назначение в радиото на бившия шеф на пресцентъра на Михаил Миков, докато е бил министър на вътрешните работи”, каза премиерът, след което потвърди съществуването на „явен конфликт на интереси” и заключи, че при конкретния случай наистина съществувала „тенденциозност”.

Клетва пред лагерния огън

В този критичен момент вероятно  са сработили съветническите механизми за управление на кризи, в резултат на което на началникът на потърпевшото радио е било разпоредено да направи светкавични совалки в кабинетите на министър-председателя и на „Атака” и…пламъците на локалния пожар привидно бяха потушени.
Но не и „въглените-въпроси”, които продължават да тлеят на фона на цялостната медийна пушилка в държавата.
Като, например, какъв е истинският принцип, по който се назначават фигурите в големите и влиятелни медии в България, като се започне от техните шефове и управителни органи, и се стигне до ключовите лица, гласове и пера в тях – политически, професионален, шуро-баджаначески, по финансова или единствено по сексуална  „целесъобразност”? Следва ли медиите да пазят топлите местенцата на свои хора, „пробвали” се вече на политико-административното поприще или да толерират редакционни „публицисти”,  които се мъчат да носят под една мишница любениците хем на „безпристрастната” журналистика, хем и на партийните си медийни ангажименти, да речем?

Защо защо?

И още – каква е цената на подобни компромисни практики и носи ли някаква  отговорност за тях въпросната медиа пред своята аудитория? Как се чувстват всички онези българи, за които все още е морално неприемливо да гледат на екрана, да слушат в ефир или да четат публицистичните изяви на лица със съмнително публично реноме или с доказана принадлежност към тоталитарните тайни служби, пак да речем? Какво „доверие” изпитва аудиторията към медии с юридически прикрита, но публично цинично ясна собственост, от която се носи мирис на партийни, корупционни, престъпни и други нередовни капитали?
Вероятно зададени сега, тези въпроси звучат неприятно, и дори неуместно, за вече активно акумулиращите енергия по летните курорти политици и партийни функционери. Въпросите са досадни дори за медийните надзорници и съставителите на новия закон, тъй като засягат и недолюбваната от тях сфера на журналистическата етика. Но отговори следва да бъдат потърсени. От някой, който все още страда от ентусиазма да постигне, макар и скромен, успех в битката за свобода на словото в България.