С рядко през последните две години единомислие българският държавен глава Първанов и министър-председателят Борисов обявиха военната операция срещу Либия за закъсняла и отказаха да включат страната в операцията на международната коалиция в изпълнение резолюция 1973 на ООН.
Какви са  измеренията  на българската политика спрямо либийския диктатор Кадафи?
След безкръвния военен преврат през 1969 година по свалянето на крал Идрис, завършилият малко преди това британска военна школа за свързочници Муамар Кадафи се захваща с държавно строителство и философия. Десет години по-късно той променя името на страната си на „Велика социалистическа народна либийска арабска джамахирия”, формулира своята универсална „теория” за средния път между комунизма и капитализма и през 1975-та публикува прословутата си „Зелена книга”, разпространявана официално в комунистическа България и сочена на Запад за пример на типична политическа психопатология. Защото да напишеш в своя идеен маниферст дивотии от типа, че „жените, също като мъжете са човешки същества”, че „след като мъжете не могат да бъдат забременени, те не изживяват типичното женско неразположение”, както и че „изпращането на деца в детски градини е тиранично и проява на принуда”, си е чиста лудост. Доколкото в нея фигурират, обаче, понятия като „вожд на революцията”, „социализъм” и „държава на народа”, тя се превръща в сигурен ключ към сърцето на един от най-любвеобилните приятели на сатрапите от Третия свят, какъвто навремето беше първият български партиен и държавен ръководител. Само за десетина години след 1976-та между София и Триполи са осъществени 50 посещения на високо държавно и правителствено равнище, като от тях 5 са официални визити на Живков и Кадафи в двете столици.
За честта на пагона
Днес, четвърт век по-късно, бившият лидер на БСП и сегашен държавен глава Първанов и настоящият десен премиер Борисов се оправдават със закъсняла с години военна операция, след като режима на Кадафи чрез фалшиво обвинените български медици цели осем години унижаваше, компрометираше и финансово дооскуба България със сто милиона долара откуп, както твърди премиера Борисов. Операция, в която потърпевшата членка на НАТО и ЕС  не може да вземе участие защото нито притежава подходящо боеспособно въоръжение, нито има средства за финансирането на такова участие.  На медиен въпрос за евентуално използуване  на закупената на старо белгийска фрегата с напереното име „Дръзки”, премиерът Борисов каза: „ако НАТО поиска може, но засега това е положението”. С което унижението става двойно, особено за народ, който винаги е държал на военната си чест.
Страх и съжаление
Изпитанията на националното достойнство, обаче,  не свършват дотук. Оказа се, че няколко стотин български граждани /според противоречиви изявления на външното министерство те може и да са хиляда!/ твърдо отказаха да се качат на изпратените специално за връщането им в родината самолети. Въпреки безредиците, въпреки кръвопролитията, въпреки изстъпленията на режима и ударите от въздуха на международната коалиция! Тези дни една от потърпевшите български медицински сестри каза в ефир, че разбира тези хора, които ще се сблъскат като нея с глад и мизерия когато се приберат в държавата си, но все пак по-добре беден но жив, отколкото убит от тълпата или от бомбите, призова тя. С което добави нови „карати” към националното унижение не само в Либия, но и навсякъде по света, където българи наблюдават родината си със страх и съжаление.
Всичко това отново поставя извечния философски въпрос пред двамата мъже, застанали от двете страни на затворническата телена мрежа в средата на пустинята – кой от тях, всъщност, е свободният? Въпрос, който поне за българите звучи все още актуално дори когато непряко продължава да го задава не друг, а доказан сатрап с чалма, чадър  и с чин полковник.