Скандалът с подслушването на лични мобилни телефони от британския вестник „Нюз ъв дъ уърлд” е твърде неудобна тема за България и вероятно това е причината на този етап по медиите за него привидно да се говори бегло и дистанцирано. Въпреки медийната неприязън, обаче, в родината на световно известните хакери, изобретатели на компютърни вируси, създатели на хитроумни системи и скимиращи устройства за източване на банкомати, на организаторите на масирано подслушване на политици, този скандалът се следи с повишено внимание и с немалка доза национално самочувствие. Просто защото прилагането в престъпните практикати на най-модерните постижения в електрониката и комуникациите за споменатите фигури е отдавна извървян път, а техните постижения са всекидневна практика в престъпния живот в държавата.
Хакерска симфония
Случайно или не, седмица преди да гръмне новината, че репортери на един от вестник на медийния магнат Рупърт Мърдок вероятно са подслушвали мобилните телефони на над 3000 публични фигури във Великобритания, български тв-канал излъчи в гледано телевизионно време свое репортерско проучване за практиките на  т.нар.”хакване” в България. От филмчето стана ясно, че възможностите за посвесеместен шпионаж отдавна не са привилегия единствено на специалните служби, че превръщането на личните мобилни телефони в нечии безплатни „частни детективи” е достъпна и отдавна практикувана дейност, както и че законов регламент за ограничаване на подобна дейност естествено липсва и едва сега местните политици тепърва ще се наложи законодателно да догонват онова, което отдавна е рутинна публична и корпоративна практика,  ако въобще се установи, че са  в състояние да осмислят проблема.
Ушите и очите на партията
Всъщност, не само в далечното минало, но и в най-новата си история българите имат традиции в слухтенето и свързаното неизменно с него доносничество. Тоталитарната власт след 1944 година, по светлия пример на комунистите в някогашния СССР  и националсоциалистите в Германия, беше вменила като граждански и  партиен дълг на всеки член на обществото да слухти активно какво се говори около него и да докладва незабавно за всичко чуто и видяно на репресивните органи. Съветската „Павлик Морозов”-щина е била издигната като наложителен пример за подражание от социалистическия труженик  и резултатите от последвалата „активност” могат да бъдат видяни в досиетата, които ДС е водела практически за всеки български гражданин. Изпусната реплика, пиперлив виц, домашна разправия, изразено необичайно мнение или прекалено силно пуснат радиоприемник, настроен на честотите на „Свободна Европа”, ББС, „Гласът на Америка” или „Дойче веле”, всичко това е фигурирало там, където е трябвло,  докладвано е от когото  е трябвало и тъкмо тези „незабравими” практики са пренесени в наши дни от същите тези кадри на службите, които и досега продължават не само да генерират, но и да контролират потоците от т.нар. „чувствителна информация”. За да се стигне дотам, че само през миналата 2010 година държавата, според официални данни,  законно е прилагала всекидневно по 43 СРС-та и по 148 достъпа до трафични данни, което накара шефът на ВКС Лазар Груев да обяви, че в малка България се подслушва многократно повече, отколкото във всички американски щати взети заедно! Парадоксалното е, че по въпроса за слухтенето днес съществува своеобразен консенсус. По повод скандала с подслушването на висши правителствени служители, някогашният главен секретар на МВР и сегашен премиер Борисов беше възкликнал: “Кажете ми, защо да не бъдат подслушвани и разработвани? Как се хваща корупция по високите етажи на властта? Те трябва непрекъснато да са в стрес и да знаят, че ще бъдат наблюдавани”.  В отговор  на това откровение, десетки публични фигури, сред които министри, тутакси заявиха своята верноподаническа готовност да бъдат подслушвани и следени постоянно, единствено и само за да запазят сегашните си позиции.
Токсична медийна жълтеница
Характерна особеност на сегашният британски скандал с подслушването на мобилни телефони е неговото медийно измерение, с известни подозрения за корупционни практики на конкретни полицейски служители. Просто се предполага, че скандалните данни, извличани дистанционно от паметта на слушалките, са обслужвали жълтия печат с патетични истории на близки на загинали войници в Ирак и Афганистан, на жертви от терористични атентати в Лондон и на известни фигури от шоу бизнеса, дори на политици. В България подобно процеси със сигурност предстоят. Не само в контекста на набралата вече скорост предизборна компроматна битка, но и за нуждите на увеличаващите се непрестанно хепатитно оцветени медии, чиято финансово мотивирана лакомия за политически сензации, шокиращи новини, креватни истории, лични  и семейни драми, откровени папарашки фотоматериали и всякакъв друг вид компромати, тепърва ще се засилва предвид екзистенциалните финансови потребности в отдавна пренаситения и тежко монополизиран местен новинарски пазар. Ситуация, от която корумпираната политическа класа без колебание ще се възползува по най-добрия за себе си начин, и която неизбежно ще доведе до още по-голямо обуначване на и без това маргинализираната масова аудитория. Сиреч, ще продължи въртенето в онзи омагьосан кръг, излизането от който става все по-малко вероятно и неимоверно трудно.
Което обяснява, всъщност, феномена на местното пренебрежение към случващото се във Великобритания – просто за българина скандалът с подслушването на Острова е отдавна прочетена страница и съвсем не е вода за любимата му  медийната мелница.