Агонията на едноличната власт на Кадафи в Либия се следи внимателно от неподозирано голям брой българи. Причината едва ли се крие единствено в аферата с несправедливо обвинените и измъчвани от либийския режим български медици.
По спомени на високопоставени стопански дейци  и дипломати от тодорживковия режим, до промените през 1989 г. в Либия са работили над сто хиляди българи. Джамахирията на Кадафи е била едно от малкото места, където квалифицирани и образовани труженици от страната на „развития социализъм” са имали възможност да получават възнагражденията си в долари и да законно да пазаруват западни стоки  от тогавашните валутни магазини на Кореком. Нищо, че още тогава в Либия са наричали българските медицински сестри „бели робини”, а на местните специалисти като цяло е била „отпускана” едва една трета от заплатата, изплащана на другите техни чуждестранни колеги. Другата, по-голяма част от парите им е била пренасочвана от режима в София по „други направления”. Кои, например? Каква е съдбата на тези огромни средства и кой  лично се е „облажвал” с либийските долари през годините на комунистическата власт? Убедителен отговор и днес все още няма.
Каца без дъно
Въпреки всичко и до наши дни хиляди бивши български гастарбайтери в Джамахирията твърдят, че остават нейни кредитори. През 2007 г. финансовото министерство говори за 57 милиона щатски долара дълг на Либия към България, формиран между 1984 и 1989г. по силата на  дългосрочна спогодба за сътрудничество между двете страни. През 1991 година Кадафи спира погасяването на задълженията си, възползувайки се от настъпилия икономическия хаос в бившата вече соц-държава около преминаването й към пазарна икономика. Набъбналият на 60 милиона долара дълг, обаче, през 2007-ма бива  щедро опростен на  срещу освобождаването на българските медици и най-бедната членка на ЕС отново се превръща във финансова благодетелка на режима на Кадафи. Междувременно спират и разследванията около загробените в пясъците на Сахара стотици милиони долари от двете злополучни нефтени концесии, които Тодор Живков купува от Кадафи в началото на 80-те, а българските работници в тях почти 20 години очакваха да получат парите  си. Каква е ситуацията сега, имат ли хората все още претенции, кой следва да ги разгледа и реши?
Ти мен уважаваш ли ме?
През февруари тази година, когато избухна въстанието срещу режима на либийския диктатор, завърнали се в родината си евакуирани българи признаха, че ще се върнат в Либия тутакси щом нещата там се поуспокоят. Причината –  имали да вземат много пари от неизплатени заплати не само за месеци, но и за години. Но дори и да се завърнат в разбунената близкоизточна държава при нейния следващия режим, те едва ли скоро ще получат своите либийски динари, които освен всичко останало вече ще са силно обезценени. От друга страна никак не е ясно какво ще бъде отношението на бъдещата либийска власт към тях и най-вече към онези, останали докрай в Либия – мнозина от тях едва ли са крили симпатиите си към режима на Кадафи и неговото обкръжение, работили за него и очевидно бяха заложили на картата, че този режим все пак ще оцелее.  Възниква въпросът какво би станало, ако спонтанната „гневна”, както написа през март изданието „EU Observer”, реакция на премиера Борисов срещу членове на  Временния либийски съвет в Бенгази, които са били сред „мъчителите на българските медици”, в бъдеще доведе до още по-гневна реакция на въпросните фигури, които със сигурност ще заемат влиятелни позиции в новата власт в Либия? Тогава пак ли ще се наложи спешна евакуация на поредните групи български гастарбайтери от разбунената страна?
Вероятно в тези  и в  много други подобни въпроси, се крие интересът  на българите към случващото се в джамахирията на Кадафи. Защото техният отговор е твърде важен за тях, а неизвестностите са прекалено много. Просто, краят на нещо е винаги начало на нещо друго, а в случая става дума за освен за пари и за една унизителна „дружба”, наследена от тоталитарното минало.