Нужен ли е преводач в общуването между босилеградчани и кюстендилци? Кой и защо използува медийното „национал-патриотично” кречетало? Кога българи и сърби ще станат истински европейци? Георги Папакочев потърси мнението на двама познавачи на Западните покрайнини:
Тези дни два проправителствени български всекидневника едновременно публикуваха информации от Кюстендил със заглавия: „Босилеградски доктори лекуват с преводачи” и „Лекуват ни сърби”. Оказало  се, че петима медици от Сърбия хвърлили в ужас местните пациенти, защото говорели на странен диалект, от който нищо не се разбирало. В крайна сметка шефът на кюстендилската болница д-р Александър Величков обяснил  на превъзбудените новинари, че лекарите са родом от Босилеград, завършили са медицина в България и ползуват чист книжовен български език. Бедата, според д-р Величков била, че „именно местните хора говорят на особен неразбираем диалект”, което затруднявало общуването.

Диалектното есперанто

Подобно е и мнението на Зденка Тодорова, председателка на Хелзинкския комитет за защита правата и свободите на българите в Сърбия. Според нея диалекта, на който говорят босилеградчани и кюстендилци е един и същ, а млади хора от Западните покрайнини, които са завършили висшето си образование в България и с които тя е общувала, говорят перфектно на правилен съвременен български език. Ако примерно лекар от Пловдив, Велико Търново или Варна отиде да работи в Трън или Кюстендил, в началото и той ще има проблеми в комуникацията с местните хора, но това едва ли някога е било проблем, твърди правозащитничката. Известният историк-балканист от БАН проф.Кръстьо Манчев  допълва, че на западнобългарско наречие говорят всички между София и Ниш, а Кюстендил е част от този ареал. Хората в района добре се разбират на сръбски и български език, независимо дали има преводач или не, така че езика не е причината за медийната случка. По-скоро става въпрос за наслоения от миналото, за някакви предрасъдъци, а и вероятно авторите на въпросните публикации са искали да се изтъкнат като големи национал-патриоти, предполага балканистът.

Поучителната балканска история

И все пак защо след като България открито демонстрира специалното си отношение към своите сънародници от Западните покрайнини на най-високо държавно равнище, приближени към властта вестници решават да акцентират в заглавията си, че ни лекували сърби, че те говорели на неразбираем език?
Това са предрасъдъци от миналото, плодовете на насажданото от пропагандата в продължение на десетилетия отношение, друга причина няма, е убеден проф. Манчев. И ние, и сърбите като че непрекъснато се „самонавиваме”, поставяме езика в центъра, превръщаме го в единствено мерило за националната ни принадлежност. А това не е така. В края на краищата хората си говорят на своите езици и рядко изтъкват кой какъв е. Причината е  и в държавната политика и пропаганда. Сърбия се разви като държава със собствена национална идеология и пропаганда, които в крайна сметка я доведеха до военни престъпления, етнически чистки и други грешки. България също не се различава от западната си съседка в много отношения. Продължавам да се чудя кога ще си направим извода за небългарите в България, например? Кога ще ги интегрираме, кога ще престанем да се изтъкваме че сме такива или онакива? Всички сме граждани, хора. На преден план трябва да излиза общочовешкото, а не националното. Националното е онова, което винаги ни е противопоставяло един на друг, в резултат на което някои правят кариера, други лежат по затворите, трети ги малтретират или убиват. Такава е балканската история досега, нашата и на съседите. Ако не проумем това, нищо добро не ни чака и в бъдеще, предупреждава историкът-балканист.
Това „сърби” и аз съм го чувала за царибродчани, които са идвали в България и винаги съм реагирала срещу подобно определение, допълва Зденка Тодорова.  Удивително е късогледството на медиите, които определят хората от Западните покрайнини като сърби. Но дори човек да е сърбин, ако е спечелил конкурс и е добър специалист, защо да не работи и да не лекува в България? Още повече, че толкова много млади специалисти и лекари напускат страната, допълва правозащитничката.

Да, обаче не!

През миналата година в печата се появи интервю с млада жена от Цариброд  завършила медицина в България, която след конкурс започнала работа в клиника на малко градче в сръбската община Зайчар. Там тя бива подложена на тежка дискриминация от страна на началници и колеги заради своята национална принадлежност. Дали това също е изолирано явление? Правозащитничката Зденка Тодорова определя случая като характерен за малки градчета, където хората се познават  и всеки знае кой какъв е и откъде е. По-сложен е въпроса в големите сръбски градове, където има случаи с българи, които поради своя произход не могат да израстнат в йерархията или службата си. Поради многобройното население там тези инциденти се разсейват, което пречи да се направи точен анализ. От друга страна при смесени бракове единият от съпрузите може да не е съгласен партньорът му да се оплаква в правозащитната организация на Зденка Тодорова, което също е проблем. Не бих могла да кажа, че положението е трагично, каквото беше до края на 1999 година, но сега методите на сръбската страна  по отношение правата на българите от Западните покрайнини  като че са по-перфидни и фини. Сърбия се опитва просто да не прави нищо, а ако все пак има някакво развитие, то да съдейства много бавно. Когато бъде решен въпроса с образованието на български език, което е конституционно право на българите от Западните покрайнини, тогава наистина ще се появи база, върху която двете държави могат обсъждат по-нататъшните си проблеми, е убедена Зденка Тодорова.

Балканската „Ода на радостта”

Сближаването между сърби и българи ще стане факт, когато те се освободят от балканско си мислене и се откажат от национал-патриотизма, който винаги ни е противопоставял един на друг, е категоричен проф.Кръстьо Манчев. Това минало трябва да се загърби, иначе ще си останем завинаги балканци. Твърдя съвсем сериозно, че сме на опашката на цивилизования свят защото в продължение на векове многократно сме воювали един с друг. Войни, войни, войни и…до какво ни доведоха те? Изходът  е да загърбим национализма, да се окажем от взаимните си претенции и исторически обвинения. Останалото са вражди, противоречия, кавги, побоища и други познати до болка от историята грозни явления.