В рамките на финансирания от ЕК международния научен проект „ACCEPT PLURALISM – толерантност, плурализъм и социално сближаване: В отговор на предизвикателствата на 21 век в Европа” в София бяха дискутирани въпроси свързани с толерантността към различието в българското училище и по-специално с образованието на ромските деца. С Мая Косева и Марко Хайдиняк – изследователи от ИМИР/ Международен център за изследване на малцинствата и културните взаимодействия/  –  по темата разговаря Георги Папакочев:
Наши  изследвания по въпроса доколко толерантни са българите към многообразието в обществото сочат, че процесите в страната през последните години не се развиват в положителна посока  не само в сферата на образованието, но и в редица други области – просто нарастват нетолерантните възгледи и практики по отношение на всякакъв вид различие,  е категоричен Марко Хайдиняк, координатор на межуднародни проекти в ИМИР.  Особено засегнати са ромската и мюсюлманската общност. На институционално и на ниво законодателство  действително се правят стъпки в положителна посока, търси се баланс, някакви рамки, които да подобрят сегашната обстановка и да променят тенденциите, но засега много малко от тези мерки се прилагат на практика. И онова, което ни впечатли по време на изследванията е, че обществените нагласи към тези  нормативни уредби не са добри. С други думи, това че държавата обръща специално внимание на определени малцинства, че прави опити да ги интегрира и да ги приобщи към обществото, се посреща отрицателно от голяма част от хората.
Страх от себеподобните
Обяснението? То е в икономическата ситуация – прекалено мого българи живеят в условия на нарастваща бедност, на недоимък и финансови затруднения и  се дразнят от това, че държавата отпуска средства на някой, който според мнозинството не полага достатъчно усилия да се интегрира в обществото, а не дава пари на тях. Защо да има за ромите, а да няма за пенсионерите?-питат хората. Защо да има за ромските деца и тяхното образование, а да няма за българските, които също са бедни и  също имат проблеми и не могат да си позволят да плащат за извънкласни дейности, като учебници, екскурзии и други? От друга страна през последните години набират сила националистическите формации, които „експлоатират” умело екплоатират темата и допълнително наливат масло в огъня. Въпреки всички усилия /доколкото те се полагат!/, социално-икономическите граници и културните разминавания между етническото малцинства и мнозинството  се увеличават, липсва всякаква комуникация между тях. А колкото по-малко комуникираме помежду си, толкова повече се страхуваме един от друг, е убеден Марко Хайдиняк.
По-добре в клас, отколкото на улицата
Според хората, с които сме разговаряли по отношение на десегрегацията на ромските деца в училище, от една страна този процес няма алтернатива, но от друга той не се случва нито ефективно, нито смислено, доплва Мая Косева, координаторка на проекти в ИМИР. Дори напротив , стига се до допълнителни проблеми – прехвърлянето на дете от едно училище в друго, например, води до вторична сегрегация. Вярно, съществуват много програми, има много идеи и планове как да се избегне фактическата сегрегация, но за момента просто нищо не се случва.
Официално в  България няма ромски училища, но в някои българчета просто не учат. От друга страна сред учителите битува нагласата:”по-добре ромчетата да са в клас, отколкото на улицата” и тя е твърде  разпространена,  допълва Мая Косева.  Казано иначе, въпреки старанието и желанието си  учителите, които работят с ромски деца, носят в себе си изключително силни стереотипи и негативни представи за тях.  За цялото българско общество е типично непреодоляното негативно отношение към това малцинство. Самите учители не възприемат ромските деца равностойно, не ги третират по еднакъв начин с българчетата. А ние очакваме да ги приобщят към училището и към останалите деца, като възпитават всички да се уважават и живеят заедно. Това е изключително опасно!
Толерантност по български
Примерът за класната стая и улицата е твърде симптоматичен за българския мит за толерантното общество, пояснява Марко Хайдиняк. За съжаление учителите разбират толерантността така: „Тук са, но да не пречат; малцинството да стои някъде в ъгъла, но аз го толерирам; имам силата да го изгоня, но не го правя; те са там, в кьошето и не ги наказвам, ако не вдигат шум. Нито ги разбирам, нито ги приемам, нито желая да науча нещо за тях, или от тях, а и те от мен”. Просто в случая толерантността се определя от това, че липсва конфликт. След като не враждуваме с тях, значи сме толерантни. Това не е достатъчно. Да си толерантен по такъв начин не води до нищо добро, е категоричен експертът.
За кого бие камбаната?
Етническата ситуация в България не е изключение на Балканите. През последните години навсякъде в Европа положението се влошава, наблюдават се изострящи се конфликти, неприемане и омраза, издигат се все по-високи стени към различните, допълва Марко Хайдиняк.  Намеренията на страни от  Западна Европа повторно да въведат визи за хората от Западните Балкани са  също показателен пример. Дори  перипетиите на България около влизането й в Шенген, което се превръща в безкрайна драма, също имат допирни точки с дискусията за повторно въвеждане на визи. Идеята за мултикултурализма в Европа сега виси на косъм и не знам, дали България вече не е закъсняла твърде много. Да, ние бием камбаната, че нещата не отиват към добро и трябва да се направи нещо. Въпросът обаче е дали онези, които вземат решенията,  ни чуват, дали имат желание за промяна, дали самото общество очаква подобни решения и не желае създаването на още по-високи стени и по-голяма дистанция  спрямо  малцинствата , казва в заключение експертът от ИМИР Марко Хайдиняк.