БЪЛГАРСКИЯТ ОКСИМОРОН

 

             IMG_8421

Георги Папакочев,05.04.2013

Вместо да получи предизборен отговор на въпроса защо живее толкова жалко и безрадостно, българинът още по-често се сблъсква с   абсурдите на несъчитаемите противоположни понятия, които древните гърци са нарекли „оксиморон”.

Примери – колкото щеш!

След през януари бяха похарчени 25 милиона лева държавна пара за напълно неясния референдум около строежа на втора ядрена електроцентрала, гражданите на най-бедната европейска държава внезапно научиха, че и без въпросната супер-мощност страната им произвежда над 11 мегавата ток, но потребява едва малко над 6 мегавата. Което естествено принуди електроенергийният системен оператор да ограничи драстично генерирането на ток от всички производители напук на непосилно високите сметки на потребителите, въпреки че цената  на този вид енергия е доказано най-ниската в Европа. Просто се получава нещо подобно на  абсурдът „сладка мъка”, който дълбае въображението на поетите и влюбените обикновено през пролетта.

Ведрата безнадеждност

Токът скъп, а  руският газ – още по-скъп! Такива са българските енергийни реалностите днес. Въпреки това едни от най-силно ударените в сметките граждани, тези от Северозападните райони на страната, са категорично против сондажите за извличане на шистов газ в техния район. Дори повече. Те не само са срещу евентуален добив на тази енергийна „маана небесна” в днешно време, но са дори и срещу възможността другите им сънародници да разберат дали въобще в района им съществува такъв газ. Така на практика те протестират хем срещу високите си сметки, хем срещу възможността за тяхното намаляване. Което е проява на онази несъчитаема „ведра безнадеждност”, за която пише Пенчо Славейков.

Колкото по-зле, толкова по-добре!

Енергийните абсурди и безобразията в управлението се оказаха капката, която препълни чашата на българското търпение. През февруари недоволството преля по улиците, управляващите страхливо се отказаха от властта, лявата опозиция се скри уплашена от  крясъците „БСП – в Сибир!”, а и президентът беше надлежно освиркан в София. Градовете се затресоха под лозунги като „Мафия” и  „Боклуци-вън”, авторитетната ББС осведоми света, че  „Българите късат портрети на премиера Борисов”, пламнаха и хората факли.  Месец по-късно гражданството вече спокойно зяпаше турски сериали по домовете си, а социолозите един подир друг започнаха да отчитат скокове в подкрепата за Борисовата и  Станишевата партия. Сиреч  за политиците, чието последователно пребиваване във властта беше сринало битието на електоратите им до твърдото европейско дъно. Което погледнато логично си е безспорна „авангардна класика” в местния социално-политически абсурд.

Кафявата  „външна вътрешност”

В площадната шумотевица неизменно присъстваха и щурмоваците от фалангата на крайните националисти. По традиция те издигаха високо патриотичния лозунг „България над всичко”, напомнящ подозрително на известен химн, злоупотребен от националсоциалистите на Хитлер за чисто човеконенавистни цели. Метнал се ловко върху вълната на недоволството и свързания с него спонтанен национализъм, лидерът на най-кресливата  формация  набързо обиколи шашнатите медии, размаха за пореден път баналните си популистки прийоми извадени от познатия реквизит и…  точкомерите на предизборния му рейтинг отново отчетоха възход. Сега, отново по  известния сценарий, дребните заядливи провокацийки на щурмоваците преди изборите ще ескалират в познатите „националистически” факлени шествия, които никога дори не преминават / защо ли?!/ покрай Паметника на съветската армия в София или пред някой друг руски или съветски обект в страната. А зрителите отстрани ще ги разстресе /за кой ли път!/ характерния  за  подобни моменти „горещ студ”!

И малко „ярка тъмнина”, все пак…

И понеже дописването на книгата на абсурдите /някои дори вече я наричат „Романът на лудия”/ е българска приказка без край, на местния гражданин не му остава друго, освен отново да включи телевизора и да зяпне в екрана. За да види отново изблещената физиономия на някой от безкрайния контингент на Комисията по досиетата, който ще му заобяснява какъв достоен „разузнавач”, а не доносник, навремето е бил, или ще му изчете назидателно поредната лекция по висок морал и професионална гражданска етика.

И след подобна среща в ефира в съзнанието на мнозина започват да припламват огънчета. И вероятно им минава мисълта да палнат не толкова себе си, а по-скоро телевизора, да речем.