09.10.13  Цяла година вече България е съвършенно ненормална страна. Улиците и площадите й кипят от недоволството на хората от всичко и всички. И най-вече от  собствената им държава, която с фактическото си отсъствие ги тика  към още по-безпросветна бедност, задушава ги с неовладяемата ендемична престъпност и ги ограбва поголовно  чрез хищните пръсти на своите свещени и недосегаеми  олигарси.  Четири дълги месеца  иначе  фрагментираното  българско общество облива всекидневно своите  министър-председател, президент, парламент и  т.нар.„стълбове” на държавната власт с искреното си  презрение,  негодувание и омраза. Всяка вечер улиците на страната се тресат от искания за оставка на кабинета, за предсрочни парламентарни избори, за социална справедливост, за елементарно приличие в начина, по който се управлява  държавата и за  възмездие, макар и някакво, за измамените надежди на цели поколения български граждани.

Уви, споменът за  възприетите след 1989 година демократични нрави и  обществени обноски отдавна е  избледнял, дори  лицемерното съобразяване с възприетите що-годе европейски правила след 2007-ма изглежда вече излишен  разкош.  Тяхната липса логично доведе  до най-драстичният парадокс в днешната ситуация –  целият  унищожителен за изчезващата демографски  нация  политико-икономически тайфун  да се вихри цяла година около кого? Около одиозната фигура на някакъв 33-годишен, „успял”/ по собствените му слова!/ местен олигарх, на когото необяснимо защо се позволява да върти най-бедната европейска държавица около своя пръст и да принуждава европейските и световни партньори на страната да потръпват от неприязън и потрес! Зад мастития силует на тази  скандална фигура отдавна вече прозират митичната мощ на  държавата с нейните органи и лостове на властта, независимата /ужким!/ съдебна система, гъмжилото  от всякакви политически партии и партийки, „сивата” и „светлата” олигархчна икономика, банковият сектор, немислимите за малко над 6-милионното население медийни империи, службите от системата на т.нар.” национална сигурност” и не на последно място несменяемата българска орисия в лицето на комунистическа ДС!

Приличието е нравствена категория, на която всяка уважаваща себе си държава би следвало да държи. Но, изглежда,  не и  българската. Какво приличие се съдържа в упорството да твърдиш, че властта и нейните институции работят, когато след предсрчните избори през  май тази година те практически бяха блокирани? С какви очи заставаш пред своите избиратели като народен представител, когато си подготвил, подкрепил и гласувал кандидатурата на един еднозначно недолюбван от обществото арогантен олигарх да оглави не друго, а националната сигурност на страната? С какво държавническо и законово достойнство си се вкарал в схемата, която след всичко случило се дотук и политическите признания, че изборът на тази личност е бил „грешка”, ти наложи да го върнеш отново сред народното представителство, което е призвано да кове законите на страната? С какъв фасон въпросната фигура ще продължава да бълва от парламентарната трибуна своите странни и неразбираеми послания, след като вече е получила  голямото „НЕ!” в българската политика? Докъде може да стигне „гьонсуратлъка” на онези, които продължават да се кефят от  подкрепата си за въпросния субект, само за да си мерят властовия инат и  моментната си политическа тежест на избирателната теглилка? Съзнават ли те каква е цената на този отблъскващ властови експеримент, който все повече разширява пропастта между държава и общество и отдалечава непреодолимо страната от европейските и световни стандарти за демокрация и цивилизованост?

След като  в продължение почти една година плюеш върху  фасона на държавата, подобно „осъзнаване” едва ли има някакво значение. Най-малко за онези, които всекидневно се редят  на „Терминал 2” или зяпат сеира на родината си отвън. А за разочарованите остава надеждата, че в неспиращите скандирания  „Оставка!” и „Искаме да живеем в нормална държава!” все пак са останали някакви следи от приличие. Дори и позакърняли.