13.03.14 Била ли е България “суровинен придатък” на Третия райх между двете световни войни? Продажен ли е бил българският политически елит в навечерието на Втората световна война? Ново историческо изследване за въпросния период търси отговор на тези въпроси:

„Райхът и Царството. Германското присъствие в България /1933-1940 г/ – това е заглавието на обемно научно изследване на историка д-р Владимир Златарски, появило се тези дни на българския книжен пазар. На базата на богат документен материал от германския Федералeн архив (BArch) и Политическия архив на германското външно министерство (PAAA), както от  фондовете на българския Централен държавен архив и бившия вече архив на МВР, в книгата е проследена историята на българо-германските отношения след идването на Хитлер на власт в Германия до началото на Втората световна война – време на интензивни дипломатически, стопански, военни и културни връзки между двете страни, превърнали се в повод за създаване на  редица идеологически историографски митове по време на комунистическия период след края на Втората световна война.

Чистата съвест на България

„Митовете са част от историята и за съжаление много от тях се създават от победителите, които искат да се легитимират по различен начин, казва пред ДВ авторът на изследването д-р Златарски. Например, твърдението, че между двете световни войни България е била в услуга на Третия райх и е изпълнявала безропотно всичко наредено й от Берлин е напълно невярно – документите сочат, че  българската страна  неотклонно е следвала своя интерес и се е  стремяла да използува максимално всички алтернативни възможности във външната си политика и стопанския си живот. Българските правителства през този период могат да имат чиста съвест пред своя народ, тъй като те са съблюдавали основно  българския интерес“, отбелязва историкът. Той опровергава и твърденията за стопанско „заробване“ на България от Третия райх. „Става въпрос за процес, в който две държави, намиращи се в стопанска изолация и тежка финансова криза след края на Първата световна война ,намират начин да осъществуват активна търговска дейност помежду си. Противно на разпространеното схващане, германците не са инвестирали в България безогледно суми –  както при тях, така и от българска страна, през този период всичко е било подчинено на строгия стопански интерес. Дори повече, към края на 30-те години Германия не е била в състояние да поеме количествата внос, предлагани от България и Царството започва да трупа значително положително търговско салдо, което по-късно се превръща в проблем между двете страни. Просто търговско или стопанско заробване не е имало и това ясно личи от публикуваните в книгата документи, е категоричен д-р Златарски.

Трансфер на модернизация

„В изследването си  „Райхът и Царството“ през 30-те години на миналия век авторът е защитил тезата, че през този период Германия е осъществила идеен, технически и научен трансфер за модернизация на българското стопанство“, каза пред ДВ научният редактор  на книгата проф.д-р Димитър Луджев от Института за исторически изследвания при БАН. „Да вземем българското селско стопанство, неговото модернизиране, насочването му към отглеждане на технически земеделски култури, усвояването на модерни агротехнически средства, създаването на кооперации, които са били много силни в Германия по това време. Освен характерната за Райха политика на държавна подкрепа за селското стопанство, въведена и в България,  благотворно е влиянието върху развитието на  ЖП транспорт, градоустройството, комуникациите, радиоразпръскването и редица други области. Да не говорим за въоръжаването и създаването на една модерна армия, за обучението на български офицери, които са имали достъп до най-модерните в момента въоръжения. Владимир Златарски не е първия изследовател, който посочва огромното положително влияние на Германия върху България по това време, но в своя труд той отстоява тезите си в един много по-широк контекст отбелязвайки,  че през 30-те години Германия вече е една велика сила със собствен икономически и културен модел на развитие“, коментира проф. Луджев.

Да устоиш на бурите

Въпреки могъщото влияние на Германия, България успява да съхрани националното си достойнство и по време на Втората световна война – спасява своите евреи, не изпраща войници на Източния фронт. На какво се дължи тази нейна устойчивост?

Д-р Владимир Златарски смята, че Райхът е  възприемал страната като бивш и настоящ съюзник, като важен фактор за осигуряването на германския тил на южното крило за Източния фронт –  доставчик, макар и неголям, на храни и материали. „От архивните документи става ясно, че от българска страна  е липсвало желание за сътрудничество с Хитлер, каквото са демонстрирали Словакия или Румъния, например. Българските правителства са съблюдавали националния интерес и са се опитвали да го отстояват докъдето е възможно. Наистина, през крайната фаза на Втората световна война това става изключително трудно, но твърдя, че дори и тогава страната далеч не е разглеждана като стопански придадък на Третия райх или като негов сателит“, отбелязва д-р Златарски. От своя страна проф.Луджев казва: „Книгата опровергава наслоената представа за зависимостта на българската политика от Германия, на нейните политически елити от случващото се в Райха. Независимо от широките стопански и военни връзки, до самото начало на военните действия българската политика остава независима и това се дължи както на управленските умения и чувство за реализъм на Цар Борис трети, така и на българския политически елит. Този елит съвсем не е така продажен, както  беше описван досега, и той много внимателно и балансирано се е стремял  да отстоява българските национални интереси“, смята проф. Луджев.

През очите на съвременниците

Историческите събития трябва да бъдат тълкувани неутрално, да бъдат разглеждани най-вече с очите на хората, които са живяли в съответната епоха, е убеден д-р Владимир Златарски.  Днес за нас е лесно да съдим, знаейки какво се е случило, и да говорим какво и как е трябвало да стане в миналото. Съвременниците са имали различен поглед към събитията и аз бих желал това да е едно от посланията на моята книга – да гледаме на миналото не само от настоящето като поука за бъдещето, но и през очите на хората, които са живяли в това минало. Защото те са взимали своите решения и често, справедливо или не,  са били потърпевши от тях, заключава историкът.