03.07.14
Отиващият си от властта премиер Пламен Орешарски съобщи, че на 16 юли в Брюксел щял да номинира кандидата за еврокомисар на България. До този момент ясен претендент за този пост няма, но видимо сегашния кабинет възнамерява да се ангажира в една от последните си ариергардни управленски битки със своя собствена, най-вероятно партийна, кандидатура. За сражението с не по-малка страст се готвят досегашната парламентарна опозиция, както и новите претенденти за властта, естествено със свои собствени номинации за еврокомисар.
Всъщност не става дума за нищо друго, освен за престиж. При това нито за партиен, още по-малко за национален престиж. Въпреки това политическата фауна в страната жужи от предложения, разпределя бакалски бъдещите ресори и вероятно си прави наивните сметки как ще дърпа конците на Брюксел чрез „нашия човек там“. Което е първосигнално политическо мислене.
Интересът на най-окаяната европейска членка България, както впрочем и на останалите 27 нейни партньорки, е ЕК да бъде конституирана така, че да може да функционира по най-добрия и ефективен начин. Това предполага чисто националните сметки да бъдат оставени на втори план, особено след като задълженията на еврокомисаря по статут включват защита на интересите на всички европейски членки, както и строгата забрана да дава ухо на онова, което националните правителства биха се опитали да му подшушват.
Така еврокомисарят далеч не е най-важният представител на страната в Брюксел. Просто страните-членки имат своето пряко представителство чрез Съвета на Европейския съюз, състоящ се от по един представител на всяка държава членка на ниво министър, и чрез Европейския съвет, който е съставен от държавните или правителствени ръководители на 28-те. Тъкмо тези два органа определят дневния ред на ЕК и де факто те поставят задачите, които комисията следва да изпълни.
Когато чиновниците от ЕК облекат определените от двата органа /Съвета на ЕС и Европейския съвет/ задачи в параграфи, членове и директиви, те ги изпращат обратно към националните правителства, но вече украсени с много допълнения, отправки и изключения. Което понякога е причина от първоначално направените предложения да се раждат и доста нелогичини пасквили, даващи основание на противниците на ЕК да твърдят, че законите в ЕС са съчинени от неизбирани от никого чиновници в Брюксел. Това, обаче, не е точно така, защото без представителите и ръководителте на отделните правителства, ЕК не може директивно да решава нищо. Пример: приетото в Лисабонския договор предложение за намаляване с една трета на състава на комисията, впоследствие набързо беше оттеглено от правителствените глави и сега броят на комисарите отново съответства на броя на страните-членки. Дори повече, ЕК получи задачата да изобрети нови ресори за всеки комисар поотделно, като така в съзнанието на много европейци си изгради образа на някакъв на съвременен бюрократичен Молох /бог на слънцето и изпепеляващата сила на огъня, принасял в курбан деца и цели народи/, който непрекъснато търси жертви за своите ритуали.
Така излиза, че възможността за опазване на националния престиж около бъдещия български еврокомисар се изчерпва основно с акта на неговото прослушване пред ЕП. Още не е забравен изгарящия национален срам от препитването на предложената от ГЕРБ кандидатка за еврокомисар през 2009 г., излъчвано по основните телевизии на континента. Поради това все пак за този пост трябва да бъде номинирана действително подготвена личност, с добра репутация в страната и най-вече извън нея, която да представлява не отделна политическа формация или фракция, а се ползува с авторитета на експертна и по възможност консенсусно уважавана личност.
Останалото е въпрос на изградено собствено национално чувство за престиж и способността то да бъде отстоявано с достойнство в Европа. Доколкото това все още е възможно за българската политическа класа.