16.09.2014

Само през това лято България беше връхлетяна от десетки наводнения, опостушителни градушки и гръмотевични бури. Загинаха хора,  стихиите  причиниха щети за стотици милиони лева. Преди две години пожари изпепелиха горите в някои  планински райони и гасенето им се превърна в сериозно изпитание за държавата.   През 2013-та страната беше връхлетяна и от политическо бедствие – целогодишни  протести срещу едно непопулярно правителство, предхождани от самозапалвания на отчаяни от беднотията българи. За по-малко от 24 месеца държавата се озова пред  два предсрочни парламентарни избора и два служебни кабинета. И всичко това на фона на тежка икономическа  криза, банкови скандали, задълбочаващ се демографски срив и ескалиращи криминална престъпност и корупция. Така постоянното бедствие започва да се превръща в начин на живот. Писателката-психоложка д-р Албена Стамболова отчита в печата, че чувството за незащитимост в случай на опасности – природни или обществени – е осъзнато от българите. „Това което не се съзнава е, че тази нагласа генерира вторични организирани мрежи – икономически, престъпни, криминални и други, които минират обществената тъкан“, отбелязва психоложката.

Травмираният гражданин

Как бедствията, катастрофите и обществените катаклизми въздействат върху българина и какви деформации предизвикват те в неговата психика ?

Според социалният антрополог Харалан Александров  когато живееш в обсада и смяташ, че бедствието е винаги на една ръка разстояние, а зад ъгъла те дебне беда, много трудно можеш да рискуваш и да предприемаш смели стъпки напред. „Българите сме народ  с дълга поредица от шокови събития и травмата е заложена в нашата култура. Ситуацията дори е илюстрирана с народни мъдрости, каквато е, например: „Много хубаво не е на хубаво“. Травмираните хора трудно стават предприемачи, трудно развиват деловия си талант и трудно потеглят към нови начинания. В това се крие и деформацията“, казва Александров.

Културологът проф.Александър Кьосев разграничава видовете бедствия, но общо ги нарича  „катастрофи“. Според него наводненията и другите природни катаклизми  са създали някакъв вид солидарност и усещане за съпричасност към голямата общност, наречена нация, и хората са реагирали  колективно на трагедията. Професорът  припомня също, че  основните помощи за Аспарухово, Мизия, Добрич са дошли от частни лица и частни фирми. „Катастрофата с КТБ обаче не създава солидарност, тя  по-скоро „увълчва“ различните социални групи една срещу друга. Ето, сега има богати вложители в банката, които искат с публична средства да им се плати онова, което те имат да взимат от тази банка. Докато общата публика, включително и аз, не сме съгласни с това искане“, пояснява проф.Кьосев.

Дълго разваляна държава

Какви са шансовете  за съхраняване на националната нормалност и здрав разум в наши дни?

Проф. Александър Кьосев е убеден, че такива начини съществуват-  сред населението  има почтени граждани и добри българи, макар те да са трудно видими и най-често са в социално слаба позиция. Надежда обаче има. Както през късния социализъм и днес в България продължават да се формират някакви микрокръгове, оазиси с различна култура, морал, манталитет. Те обаче са изолирани и малко клаустрофобично капсулирани, уточнява културологът. Според него по-важни обаче са  протестите през миналата година, които са  показали, че съществува морална солидарност между хората. „Когато те излязат на площада и се почувстват заедно, от тях избликва сила, надежда, солидарност. Друг е въпроса, че протестите не можаха да се справят със сложната ситуация в държавата, но това са дългосрочни процеси. България е разваляна в продължение на 45 години социализъм и още 25 години преход. За колко време ще бъде поправена – предстои да видим“, казва проф.Александър Кьосев.

„Оброк“ за бедните в 21 век

В България надеждата винаги е била в отношенията на обикновените хора по хоризонтала, отбелязва от своя страна  Харалан Александров.  По дефиниция вертикалните връзки в обществото са провалени – няма никакво доверие в елитите и политиците, липсва усещането за институционална подкрепа и солидарност и затова се мобилизира т.нар.“неформален социален капитал“ – по-високата подкрепа в общностите сред роднини, близки и приятели. „Много често хората си помагат с пари, склонни са да вземат някой роднина на работа за да го спасят в тези тежки времена. Подобни механизми, които са много традиционни, предмодерни, да не кажа архаични, просто продължават да работят и не изчезват до днес“, констатира социалният антрополог. Той пояснява, как  някои общности дори са възстановили познати от далечното минало системи за взаимно социално подпомагане. В Правешко, например, всяка седмица някой прави „оброк“ – купува животно за 100-200 лева  и разпределя месото сред възрастните хора в селището. „Това си е истинска „кухня за бедни“, но всеки по-състоятелен местен човек се чувства задължен да го направи“, констатира социалният антрополог.

Трансформираното социалистическо наследство

В състояние ли е държавата  да предотвратява превръщането на  катастрофите в обществено бедствие?

Проф. Александър Кьосев е убеден, че социалните и икономически катастрофи се причиняват от организираната престъпност и от корумпираните елити, които имат дълга практика в тези сфери. „Смятам, че става въпрос за трансформирано социалистическо наследство – хора, връзки, т.нар.“социален капитал“, които създадоха  кръгове и мрежи, неподвластни на закона, типове, които се държат по криминален начин. Ето отново случаят с КТБ – на практика той люлее  държавата! Някакви хора зад тази банка, обаче, никак не се страхуват да застрашават цялото българско общество. През 1996-1997 година по същия начин чрез „кредитни милионерства“ бяха фалирани много банки, огромен брой хора загубиха своите спестявания. Това не е било причинено от някакви катастрофични нагласи, нали? По-скоро въпросните нагласи се създадоха след това“, казва проф. Кьосев.

Харалан Александров е убеден, че ресурс все пак е останал и той се крие в малките групи,  общности, семействата и индивидите, които  са преживявали дълги периоди благодарение на качеството си да оцеляват при трудни условия. „Затова е необходимо с талант, креативност и въобажение – икономическо и политическо – тези ресурси да бъдат мобилизирани. Самият факт, че  и днес оцеляваме, че  не сме се сринали окончателно при това изключително лошо функциониране на защитните системи на обществото, институциите, е показателен. А задача на тези институции  е да минимизират рисковете, да гарантират сигурността, да създават възможности за дългосрочно функциониране и оцеляването на най-уязвимите. Фактът, че това го няма и въпреки всичко  обществото  функционира що-годе на ръба на оцеляването говори, че  ресурс за спасение има. И тази мисъл храни надеждата“, заключава социалният антрополог Харалан Александров.