03.06.2015

Противно на създадените през последните години представи за западащото или направо изчезващо българско село, Асоциацията на българските села публикува данни, които говорят, че през последната година почти 34 хиляди българи са предпочели да заживеят далеч от градовете. Впечатляващото е, че половината от тези вътрешни емигранти са в активна трудова възраст, докато останалите са наскоро пенсионирали се граждани. Официалната статистика също потвърждава тенденцията – през 2014 година относителния дял на преселилите се от градовете в селата е бил с над 26 на сто по-голям отколкото в направлението „село-град“. Според НСИ днес в селата живеят малко под 2 милиона души или 27 на сто от българското население, а от общо 5009-те села в страната 564 са без население или с едноцифрен брой жители.

Екологични утопии

Социалният антрополог Харалан Александров обяснява тези процеси с „ефекта на махалото“. Според него хората са започнали да осъзнават, което е феномен на променящата се култура, че радостите на града са свързани с куп неудобства и че е много по-добре да живееш на село, отколкото в градското гето. „Все по-често в категорията „качество на живот“ освен доход хората включват и достъпа до чист въздух, природата и естествената храна. А те са много по-достъпни и на по-ниска цена в селата, отколкото в града“, казва изследователят пред ДВ.

Александров е убеден, че напускащите градовете не се опитват да се приспособяват към живота на село след като от поколения вече са загубили своите земеделски и стопански инстинкти. По-скоро това са хора, които изпитват неудоволствие от пренаселения град, имат желание за някакъв различен живот и вероятно тези техни усещания са свързани с някаква еко-утопия. Социалният антрополог дава за пример близкото до София село Желен в Искърското дефиле, където група млади хора са се преселили за да живеят природосъобразно, щастливо и хармонично с природата и със себе си. „Колкото повече нарастват конфликтите в големите модерни урбанистични общества и колкото по-трудно е да се постигне хармония в свят с твърде много интереси и неравенство, толкова по-голям става интереса към селото“, коментира изследователят.

Джон Милтън, Русо и Толстой

И все пак увеличаващите се последователи на Жан-Жак Русо, който призовава да се върнем „назад към природата“, неизбежно ще се сблъскат с тежките проблеми в селските райони на България – липса на инфраструктура, на училища за децата, отдалечено медицинско обслужване, повсеместна битова престъпност. Какво е обяснението на този парадокс?

Според Харалан Александров при връщането си на село тези хора са доста избирателни. Част от тях обикновено населяват симпатични туристически примамливи места, които имат характеристиките на „Изгубеният рай“, поемата на средновековния поет Джон Милтън, в която той разказва за съдбата на библейските Адам и Ева. Други са прегърнали идеите на толстоизма, чиято цел е хората да живеят живот в съгласие с природата чрез земеделие и любов помежду си. Трети, които са живели в чужбина и добре познават „прелестите“ и „радостите“ на напрегнатия градски живот, правят своя осъзнат избор. „Как ще е справят те, доколко ще оцелеят техните своеобразни общности, предстои да видим“, казва антропологът и предупреждава, че „всяка утопия носи в себе си зародиша на диктатурата и тиранията“.

Бягство от перманентната криза?

И все пак тези вътрешно миграционни процеси се наблюдават в едно ако не кризисно в момента, то в постоянно пред или след кризисно състояние на обществото. Бягството от града не е ли реакция тази обстановка?

„В перманентна криза е самата България и това е един от възможните отговори, казва Харалан Александров. „Когато кризата все не свършва и мъката продължава, хората се мобилизират, надяват се нещо да се промени, но в крайна сметка същото продължава. Липсва организираща идея и нова идеология, която да ги мотивира, да ги устреми към някакво колективно бъдеще като народ. Тогава много удобно се появяват тези малки, уютни /поне по начина по който хората си ги въобразяват/ общности, членовете на които копнеят да се върнат към първоизвора. Няма как да е другояче“, пояснява изследователят.

Резервати на традицията

В развитите страни границата между града и селото е незабележима или въобще липсва. Дали е възможно тази граница да бъде заличена някога и в България?

„Да, възможно е това са се случи, но първо предстои да изчезнат още много села – очевидно по-отдалечените и най-безперспективните няма да могат да оцелеят“, смята Харалан Александров. Според него населените места, които са разположени по-близо до големите градове, вече се организират и много от тях са придобили удобства не толкова по отношение на инфраструктурата, колкото до достъпа до услуги и възможности за работа. Те могат да се превърнат в нещо като луксозни предградия към градовете. „Третият вид населени места вероятно ще бъдат целенасочено съхранени като резервати на някаква възпроизведена идея за традиция“, прогнозира изследователят.

Незабелязаният ресурс

И все пак дали на мястото на границата между града и селото няма да се появи етническата граница между хората? Изследователи вече констатират тенденция на намаляване на българското етническо население за сметка на жители на други етноси в селата?

„Наскоро минах през ромската махала на Лом „Хумата“ и се оказа, че в нея вече почти не са останали жители – младите отдавна са в Италия и Испания, виждат се само баби и дядовци. Изводът е, че и там протичат същите миграционни процеси както навсякъде в България. Част от тези хора ще се върнат, мнозина вероятно ще бъдат променени, ще донесат със себе си различна култура, може би ще се опитат да я приложат. Други вече ще притежават ресурси и средства и ще се опитат да развият предприемачество. Всичко това предстои да се види.

Едно, обаче, е сигурно. Българското село все повече ще се разпознава като ресурс, който досега не е бил открит и видян. Интересът към него ще се засилва и то от значително по-широк диапазон хора. Досега това бяха само големите земевладелци, които придобиваха земя по силата на субсидиите, които ги направиха богати. Със сигурност, обаче, картината започва да се променя и дано това да бъде за добро“, казва в заключение социалният антрополог Харалан Александров.