Когато наближило времето майка ми да се появи на бял свят, моята баба Стоянка решила окончателно да напусне родното си селце Горна Секирна. Братовчед й Рангел натоварил багажа й на коня, тя извървяла пеша седемте километра до съседното село и успяла да хване рейса до Перник. Там „устискала“ с раждането докато при нея дотичал дядо ми Йордан, строител – надничар в съседен град и двамата потеглили към София. Надеждата била до появата на бебето да намерят някаква квартира. Едва влезли в големия град, обаче, детето вече проплакало за първи път. В родилното някой дал акъл на дядо ми да потърси временен подслон в циганската махала до някогашната Захарна фабрика. Той поразпитал този-онзи в местната кръчма и… младото семейство на бърза ръка се приютило в малка, варосана стаичка на схлупена къща на улица „Татарли“. Хазяйката била възрастна циганка. Тя съжалила младата майка с кърмаче в ръцете, отворила къщата си за непознатите хора, приела ги като свои и дори не им поискала наем. Изкарали при нея само няколко месеца, докато дядо ми успял да спазари друга квартира в съседния квартал, но до края на дните си той и баба ми благославяха човещината, която старата циганка навремето проявила към тях. „ И тя имаше многолюдно семейство, деца, внуци, но ми помагаше като майка! А аз тогава бях съвсем сама в София и то с пеленаче на ръце!“, обичаше да разказва баба и очите й неволно потъваха в сълзи – от спомена за преживяното и най-вече от признателност. Години след това, когато се случеше да минем с трамвая или автомобил по бул. „Константин Величков“, майка ни припомняше тази нейна семейна история с почти назидателното: „Не е важно дали си циганин или българин, важното е да си човек!“. За съжаление баба и дядо никога не споменаха приживе името на своята благодетелка от циганската махала. Дали то се беше изличило от паметта им или самата тя е поискала това – не знам.

Сред улиците с имена на градове в кв.“Захарна фабрика“ беше и късата уличка „Видин“. Днес на нейно място се извисяват жилищни блокове, но в края на 30-те години на миналия век дядо ми Йордан на бърза ръка вдигнал там малка приземна къщичка с две тесни помещения. Най-сетне преселници в София имали собствен покрив над главата. И днес къщичката на „Видин“ 6 е пред очите ми – под грижите на баба прекарвах в нея най-безгрижните дни от ранното си детство, а спомените на тази възраст обикновено са пъстри и ярки. Помня китното дворче с цветя около външната врата и няколкото лехички със зеленчуци зад къщичката. Дървените тараби отделяха двора от съседите, в по-голямата си част също преселници със същите малки, пестеливо струпани къщички. Уличката обикновено беше покрита с прах и кал, а през обраслите в бурени вади от двете й страни се процеждаше нейзнайно откъде идваща вода. Естествено миришеше на тиня, през лятото гъмжеше от комари и жаби, но едва ли някой от обитателите на тази типична „кръпка“ от тогавашните софийски покрайнини е обръщал внимание на тези подробности. Като хора, надошли отвсякъде за по-добър живот и препитание в големия град, коумналните неуредици нямаха първостепенно значение. Най-важното е било да има работа и покрив над главата.

Срещу нас, естествено, имаше и цигански къщи и именно техните обитатели създаваха неповторимата атмосфера на махалата. Все още чувам врявата от безкрайните разправии и празненства в техните дворове, в ушите ми звучи музиката на флигорните и акордеона по време на сватби и кръщанета, пред очите ми са нагиздените в шалвари циганки с пискюлести кърпи на главата и винаги небръснатите мустакати лица на сухите мургави мъже. Нямам ясен спомен за децата им, с които сме тичали заедно по улицата, вероятно защото съм ги възприемал единствено като „хлапетата от махалата“. А и никой тогава не ми е забранявал да играя с тях – все на 5 – 6 годинки всички деца са еднакви и все още са на един акъл.

Веднаж, беше късен летен следобед, откъм двора на ромите отсреща се разнесоха писъци и по тяхната ограда набързо се залепиха любопитните комшии. През процеп на тарабите и аз видях как стария мустакат циганин, неудържимо пиян, гонеше из двора две жени, а те ужасени пищяха и сипеха клетви на своя език. Накрая силите на дядото привършиха, той падна по гръб в прахта и се опъна възнак. Двете жени светкавично се окопитиха, приближиха до пийналия си преследвач и почти нежно го завлякоха под сайванта на фамилната къща.

Сетих се за този живописен епизод години по-късно, когато на трамвайна спирка в центъра на София направих опит да отърва млада циганка от юмруците на нейния пиян баща или съпруг. Бутнах го рязко встрани, той се струполи на паважа и замря уплашен. Тогава се случи абсурдното. Вместо да избяга по-надалеч или поне да ми благодари, посинената от пердах жена ме нападна в гръб с крясъци: “Що го биеш бе, нема да го биеш!“. Изумен се отдръпнах назад, а тя саможертвено се хвърли да помага на опитващия да се вдигне на краката си насилник.

Оттогава съм се зарекъл да не търся разумно обяснение за темперамента и страстите на тези хора.