10.05.2017 г.
На 9 май държави от бившия Съветски съюз и България в това число, традиционно отбелязаха Деня на победата над хитлеристка Германия. Защо точно София чества този ден и защо по подобие на руснаците местни партийни ентусиасти организираха шествие на „Безсмъртния полк-България“, е отделна тема. Обаче факта, че преди 72 години беше сложен край на Втората световна война, най-страшният и кръвопролитен конфликт в историята на човечеството, е безспорен и достоен за уважение. Седемдесет и две години не са малък период. Те съставляват времето на един нормален биологически човешки живот, а хората, които помнят и са участвали във различните фази на Втората световна война, за съжаление стремглаво намаляват. И тъкмо поради това по-младите поколения и най-вече днешните политици, следва да са наясно за причините, довели до това жестоко събитие, както и защо то не трябва да се повтаря. В случая не става въпрос за известните историко-политически причини, които са известни, а за едни други, за които се говори малко.
Невидимите пламъци
Известно е, че пожарът на военните конфликти много рядко избухва внезапно, изведнъж. Той обикновено започва незабележимо и се разгаря постепенно. Най-лошото обаче е, че когато огънят все още тлее и може лесно да бъде потушен, малцина си дават сметка, че пожарът вече е опасен. За разлика от кръвопролитията преди сто или хиляда години, Втората световна война е документирана изключително подробно. Затова причините за нейното зараждане, за кървавия й ход и нейния драматичен и победен финал са пределно ясни, а поуките от нея са наложителни.
Криза и диктатори
Както знаем, Втората световна война лумва от една икономическа криза и един фанатизиран диктатор. Диктаторите обикновено се появяват в горящите кризи подобно на птицата Феникс, просто изскачат от техните пламъци. Затова въпросът днес е можем ли ние хората навреме да предотвратяваме кризите? Икономистите знаят отлично, че това е особено трудна и най-често невъзможна задача. Затова към проблема с диктаторите следва да се подходи другояче – просто съвременната цивилизована държава трябва да разполага с такива демократични механизми, с които във времена на икономическа, политическа или социална слабост, да се предотврати появата на диктаторите. Всичко това обаче, е лесно да се каже, но е сложно да се постигне. Защото въпросните диктатори и диктаторчета, се пръкват буквално пред очите на всички ни, в началото никой не ги забелязва и не се вълнува от тяхната поява. И когато те се развихрят, обикновено вече е късно.
Все пак, може ли да се направи нещо днес?
Отговор на този въпрос дава както историята на военните пожари, така и практиките на за тяхното потушаване с демократични механизми. За бъде успешна тази „огнеборческа“ дейност обаче, въпросните механизми трябва да са функциониращи, сиреч да работят. За тази цел е нужна стабилна политическа атмосфера в държавата. Как, обаче, тя да бъде създадена?
За да бъдат забелязани на изборната сергия, повечето от младите кандидат- политици първоначално са досадно медийно натрапчиви, готови са да участват във всякакъв вид политически „водевили“ докато постепенно не преминат и към прилагането на мръсни трикове спрямо опонентите си. Те тайно започват да се следят един друг, да послъгват леко всеки и навсякъде, дори да посягат, сиреч да „отклоняват“ някоя и друга сума към собствения си, официално „партиен“ джоб, и в крайна сметка да се унижават пред обществото с горещата надеждата да бъдат харесани и припознати като лидери. Те разбира се отричат всичко това, без да си дават сметка, че разумните граждани вече са разбрали за какви „птици“ става дума и че за тях „защитата на демокрацията“ вече се е превърнала в „защита на собствената ми нивичка“. И накрая, от неизбежните крясъци, заплахи, политически грубости и разправии, стъпката към насилието става кратка. След което побеждава най-силният, сиреч най-безогледният и арогантен, потенциален диктатор.
А изборите?
Неизбежно се стига и до тях. Всеки нормален човек се надява, че пуска гласа си за партии и дори личности, които все пак не са засегнати от отровната политическа плесен. Как можем да ги открием, обаче? Най-правилно е да се вслушваме в гласовете на онези формации и политици, които предлагат наистина управление с демократични механизми – редовни допитвания до хората и най-вече търсене на лична отговорност от политиците. Така политическата среда може да се прочисти и култивира. След което тази среда може да стане трудна за превземането й от някакъв диктатор, сиреч истински демократична. Среда, в която хората категорично да могат да демонстрират отвращението си от политическата демагогия и корупция, от бързото разпространение на политическата плесен. Това би трябвало да стане на изборите, които следва да изпратят на общественото сметище всички, които се опитват да играят мръсни политически игрички.
И така – решението !
Избираме нови партии, които не са засегнати от тази плесен. Най добре е за такива, които предлагат наистина демократични механизми, като референдуми и лична отговорност на политиците. За да може политическата среда да се прочисти и култивира. За да стане тя наистина демократична и да не може да я превземе някакъв диктатор. Ясно да се покаже отвращението от сегашното положение. И това може да стане по най-различни начини, но най-въздействащо е участието на изборите. А там би следвало всички, които участват в сегашните мръсни политически игрички да бъдат изпратени на сметището на историята.
Потушаването на огъня
В трактата си по военно изкуство „За войната“ германският генерал-майор Карл фон Клаузевиц формулира връзката между войната и политиката с определението: „Войната е продължение на политиката с други средства“.
47 години след края на пожара, наречен „Втора световна война“, може би е време да разберем, че политиката следва да бъде демократично култивирана така, че да не позволява и нейното страховито огнено „продължение“. Затова, когато в пушеците на криза и трудности започне да се очертава фигурата на диктатора, обществото трябва да реагира бързо и категорично. С „пожарогасителите“ на своята демокрация.