Георги Папакочев е 69-годишен. Син е на прочутия в миналото фотограф Петър Папакочев. Завършил е английска гимназия в София и „Международни отношения“ във ВИИ „Карл Маркс“ (сега УНСС), и второ висше – журналистика. Работил е като редактор в списание „Патриот“, след това в БНР. Един от създателите на предаването „12 + 3“. От 1993 година е нещатен журналист в радио „Свободна Европа“ в София, а от 1995 година – в Прага. През 1991 г. е един от основателите на специалността „Художествена фотография“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“, където преподава „фотожурналистика“.

– След успешна кариера като столичен фотограф, баща ви е попаднал на фронта през Втората световна война? Какво е оцеляло от неговите снимки?

– Във втората фаза на Втората световна война баща ми е бил мобилизиран като фотограф към щаба на Първа българска армия, която воюва в Югославия, минава през Унгария и стига до Виена. Снимал е много неща, включително т. нар. лобни места, където са погребани загинали български войници. След войната, той се връща демобилизиран в София и носи със себе си два брезентови чувала, пълни с изснимани фотографски ролфилми. Били са непроявени, защото къде би могъл да ги прояви по време на военни действия. Още на гарата е посрещнат от офицери от политотдела на армията, комунисти, те му взимат чувалите с филми с аргумента, че негативите са военна тайна и го уверяват, че ще бъдат запазени във военния архив. По-късно баща ми прави няколко опита да открие тези уникални фотофилми, но безуспешно. Единствената авторска снимка, която му разрешили да запази за себе си, е изкопираният от лаборант в Унгария уникален портрет на командващия Първа българска армия ген. Владимир Стойчев, заснет в стаята на щаба му в Унгария. Този портрет може да се види в книгата-албум с негови фотографии “Паметта на светлината”, която очаквам да излезе от печат. В нея са събрани 300 иконични студийни портрети, заснети от баща ми. Неслучайно го сравняваха с Юсуф Карш, най-големия канадски фотограф, пред чието фотостудио редовно е имало опашка от световно известни личности.

– Значи, след дългогодишни усилия успяхте да намерите финансиране на книгата?

– Успях. Благодарение на една изключителна личност от Столичната община, Министерство на културата също отпусна известна сума. Сред спонсорите на изданието е и прекрасната журналистка от “Гласът на Америка” Мери Атанасова, която щом видя снимките в проекта, първа застана зад него. Имената на всички спомоществователи са в книгата. Чудесна работа свършиха бургаската издателска къща „Знаци“ на Румяна Емануилиду, както и Библиотеката на БАН. Представете си – 300 фотографии на хора, чиито имена и данни трябваше да се издирят и уточнят! В крайна сметка това са знакови портрети на личности, за които младото поколение има може би само бегла представа. Примерно, вие знаете ли кой е Тодор Мазаров?

– Не, за съжаление…

– Ето, виждате сама! Световно известен оперен певец, почти забравен в България. В семейството и с приятели много сме разговаряли как би се възприела подобна архивна, дори историческа, художествена фотография? Днес библиотеките в цивилизования свят са луди за такива изображения на известни личности, а у нас? В албума има удивителни портрети на цяла плеада известни личности не само в България, но и по целия свят. Музиканти, актьори, писатели, общественици, спортисти! Колкото до известния на поколения българи портрет на футболиста Гунди, това е, нека си кажем, най-крадената снимка, чиято некачествена репродукция беше разпространявана по стадионите още през 70-те и 80-те години. И то за броени стотинки…

– Една част от фотографския архив на баща ви е унищожена от бомбардировките?

– На 10 януари 1944 г. при бомбардировките над София пряко попадение на бомба изпепелява ателието на баща ми, което тогава е на ул. „Леге 29“. Тази сграда отдавна не съществува, сега там стоят гвардейците пред входа на президентството. Изгаря целият му дотогавашен архив – филми, снимки, апаратура. Това, което е останало, всъщност се е намирало във фамилните албуми и архиви на софиянци. Затова основната част от снимките в книгата-албум са правени след 1947 г., когато баща ми подновява студийната си работа. Първоначално на ул. „ Борис I“ 162, а след ‘57 г. на ул.“ Бачо Киро“2, там беше ателието, което беше и наш дом. Столичната община постави преди десетина години паметна плоча над входа и дори даде името му на улица в кв.“Манастирски ливади“. Хората се качваха на втория етаж и влизаха в семейното ни жилище, където живеехме натъпкани като в „Дядовата ръкавичка“, често дори по стълбището чакаха хора да ги снима.. Правенето на фотопортрет при Папакочев беше особено престижно, въпреки че през тези години имаше и други фото-студия с майстори в тях.

– Но той се е отличавал с нещо, все пак?

– Да, беше изработил свой собствен стил във фотографския портрет, a това се среща рядко, също както в живопистта или в писането.

– В предварителния разговор споменахте, че всъщност Папакочев е бил „презряна“ фигура от властта. Защо?

– Моят баща никога не е вършил държавна работа, въпреки че много го убеждаваха да отиде в казионно студио, където освен да изпълнява плана, искаха да обучава младите. Той винаги е работил сам, с двете си очи и ръце. Помагаше му майка ми, която по образование и професия беше аптекарка – с прецизна везна тя мереше съставките на проявителите му, които се смесваха по негова рецепта. Когато станах по-голям и аз му помагах в ретуширането. Майка ми така и не можа да продължи аптекарската си професия, не й разрешаваха да я практикува в София, ако не изкара поне три години в аптека на село. Тя предпочете да остане у дома за да ни възпитава, сестра ми и мен. Когато поотраснахме, тръгна на работа, вече не по специалността си. Фотостудио „Папакочев“ бе изцяло семейно.

– А с какво бе забележителна улицата “Бачо Киро”?

– Това е удивителна столична улица от бул. „Дондуков“ до бул. „Сливница“. Сградата на номер 2 , в която живеехме и ние, всъщност е била част от печатницата на Тодор Плочев. По-надолу беше работилничката на лютиера Франц Христодоров, прототип на главния герой на романа „Балада за Георг Хених“ на Виктор Пасков . На ул. „Бачо Киро“ се намира и къщата на писателката Евгения Марс, майка на известния оперен певец Павел Елмазов.

Моите родители бяха близки приятели със сем. Елмазови, с внучките на Евгения Марс сестра ми и аз сме израснали заедно. След тяхната къща е домът на издателите Чипеви, днес превърнат в музей. Тази прекрасна улица, обаче имаше един порок, за което вече съм писал. Точно срещу нашата къща се издига отблъскващата “Червена” кооперация, в която след 50-те години комунистическия режим настаняваше част от своите висши военослужещи със семействата им. Докарваха ги от провинцията и ги настаняваха в центъра на София, за да ги държат под око. Човек може да си представи каква киселинна комунистическа атмосфера създаваха тези самозабравили се властници. Да не говорим за техните деца, мои връстници…

– Общувахте ли с хората от тази сграда навремето?

– По-точно те се опитваха да „общуват“със съседите наоколо. Следяха кой къде ходи, какво говори, какво пазарува… Един от най-грозните ми спомени е свързан с баба ми Сийка, достойна и безкрайно фина градска жена. Беше в средата на шестдесетте, на някакъв първи май или девети септември. Помня как у нас връхлетя една мустаката ОФ-активистка и понеже освен баба ми и мен нямаше никой друг в къщи, истерично заповяда: “Папакочева, веднага слизаш долу и се хващаш на хорото!“. Баба облече неизменната си черна дреха, сложи шамията на главата си и слезе бавно с бастунче в ръка. През прозореца видях, как с вдигната глава и празен поглед се беше хванала на някакво истерично махленско хоро… Не желая да си спомням какви слухове разпространяваха същите хора за баща ми – че е милионер, буржоа, царски фотограф и какво ли още не… Естествено, че нищо от това не беше вярно, но всички те ужасно се дразнеха, когато към моите родители старите софиянци винаги се обръщаха с „госпожо“ и „господин“ Папакочеви. Парадоксален е и друг факт. В студиото на „Фото Папакочев“ идваха да се снимат и много хора от режима. Например Тодор Павлов, една от най-мракобесните фигури от сталинисткия период на местния режим. Или Карло Луканов, бащата на Андрей Луканов, комунист, министър на външните работи през тези години. Идваха генерали, полковници, носеха в куфарчета куртките си с медали и ордени: “Айде, Папакочев, я тука направи едно фото!”. Разбира се, повечето техни снимки няма да фигурират в подготвяната книга-албум, аз ги пазя във фамилния архив, като документи просто.

– А какво се знае за фотографите на Тодор Живков?

– Живков е позволявал единствено на фотографите от УБО да го снимат, на никой друг. Преди някакъв негов юбилей много нескопосен цветен официален портрет му направи зам.-директора на Българска фотография Арам Хаджолян, за който говорят, че през  войната е бил съветски шпионин във Варна. На татко му беше много неудобно да гледа грозната снимка на Живков и винаги казваше: “С Хаджолян сме приятели, той е от стара варненска фотографска фамилия, чудя му се как е могъл да го снима толкова зле!

– Баща ви е снимал и трима български патриарси?

– Да, той беше снимал дядо Неофит, днешният патриарх, като млад владика. Като студент помня как уча за изпит, главата ми ври от четене. Мисля, че беше късна зима, 1971 г. На входната врата на ателието се звъни, оттварям и виждам пред себе си достолепен свещеник с бяло покривало, златни дрехи, а зад него – трима високи и млади духовници. С жезъл в едната ръка, той ме поздравява с “Добър вечер” и подава другата си ръка за целувка. Направих някакво конфузено движение, все пак не бях целувал мъжка ръка дотогава. След което се досетих, че през целия ден биеха камбаните на „Александър Невски“ през деня са ръкоположили новия патриарх. И още същата вечер Негово Светейшество беше дошъл на крак в ателието на Папакочев, за да му направи той официалната снимка. Влязох при баща ми и му казах, че вероятно новия патриарх е дошъл за снимка. Татко искрено се притесни, защото никой не го беше предупредил предварително, и все пак успя да направи няколко пози на патриарх Максим. В същата канонична поза, в която беше заснел и предишния патриарх Кирил. След това посещение целият Свети Синод и Духовната академия се изредиха за снимки в ателието. И днес, по манастирите те могат още да се видят. Аз ги познавам отдалеч.

– Събирането парче по парче на това изгоряло, разпиляно фотографско наследство – как се случва?

– Много разчитам покрай отпечатването на книгата-албум, да бъдат открити още негови снимки, които очакват своята публичност в старите семейни архиви. Вие не можете да си представите колко много от тях вече съм събрал! Щом поместя снимка от Петър Папакочев във фейсбук, веднага се намират поне 10 души, които реагират като също качват изображения, направени от фотографа. Ето, например, моят колега и приятел Панчо Денев, бивш шеф на БТА, изпрати два портрета, заснети от баща ми през 1932 г., на които са неговите баба и дядо. Дипломатът Ивайло Бръзицов, също мой уважаван приятел, от фамилията на големия писател Христо Бръзицов, също изпрати снимки на куп хора от домашния албум.

– Баща ви е бил много продуктивен, все пак?

– За съжаление днес нямаме истинска представа какво е представлявала някогашната улица „Леге“ за софиянци. А да имаш там фото-ателие е било повече от престижно. На тази знакова столична улица се е намирал луксозният магазин на Карадочеви, търговци на скъпи кожи, модните шивашки ателиета, фризьорските салони и още много обекти на градския лукс. А баща ми тогава е бил млад и успешен фотограф, целият софийски хайлаф е заставал пред неговата фотокамера.

– Бил ли е следен след 9 септември?

– Това е повече от сигурно, все пак за комунистическия режим той винаги е бил един от „бившите хора“. Въпреки това до края на живота си той не прояви любопитство към собствената си папка в архива на Комисията по досиетата. Впрочем и аз лично досега също не съм погледнал в моето досие, макар че съм проверяван няколко пъти… През 1996 г., малко преди да си отиде от този свят, предложих на татко все пак да погледнем в своите досиета, това вече беше възможно. Отговорът му тогава беше направо философски: “Ти си мислиш, че аз не ги знам кои бяха тези доносници? Знаех ги много добре и, нека си призная, успявах да ги въртя на малкия си пръст. Сега обаче, към края на живота си, не желая да си развалям съня и спомените !”. Не се съмнявам, че татко наистина е знаел кои са били цивилните милиционери около него – той беше много мъдър човек, а освен всичко друго бе и брилянтен картоиграч. Картите му бяха страст и аз не помня да е губил някога на карти. Просто окото и умът му наистина режеха! Колкото до мен, аз най-сетне се зарекох все пак да погледна моето и на татко досиета. И така съзнателно да си разваля съня и спомените, вероятно.

– Позволявал ли си е баща ви да говори в домашна обстановка срещу режима?

– У дома, разбира се, не се говореше! А и майка ми винаги му е правила знак да мълчи, ако се отпусне да каже нещо пред нас, децата. Ако не е бил предпазлив в приказките си в компания или в общуването с всекидневните си многобройни клиенти, (сред които редовно е имало и много специално изпратени „куки“ на ДС), отдавна да е бил арестуван. Естествено в тясна приятелска компания сигурно са разменяли някои остроти, но това е правено много внимателно и с деликатно чувство за хумор. Помня как татко съвсем сериозно обичаше да пита по-младите преди 1989-та година какво, според тях, е Девети септември? Верният отговор, разбира се, беше: „Девети септември е рожба на Октомврийската революция“!

– Щастлив ли беше, когато дойде демокрацията?

– Естествено, че беше развълнуван, но дългият му жизнен опит го правеше реалист! Той отлично знаеше какво е това капитализъм и как се оцелява в свободния занаятчийски пазар, просто беше живял и в тази епоха. Впрочем, неговото голямо фотографско признание се появи през 1973 г., когато в сп.“Българско фото” беше публикувана обширна статия със снимки, в която беше сравнен с Карш. Критиката тогава се изказа много положително и това беше особено важно. Медиите внезапно започнаха да го търсят за интервюта, списанията започнаха да публикуват негови снимки. Покойният проф. Румен Георгиев, с когото навремето основахме специалността “Художествена фотография” в НАТФИЗ, редовно водеше студенти в ателието. Просто в тези години окончателно отпадна негласната стигма върху „частника“, „буржоазния“ и „бившия човек“ Папакочев, за късмет остана само големият майстор на обектива и художник на светлината.

– Баща ви се е познавал и с карикатуриста Борис Димовски, нали?

– В двора на къщата на ул. „Бачо Киро“ имаше ателие за художествена керамика с майстори, завършили Художествената академия. При тях често идваше и Димовски, там са се запознали, някъде около 80-те години, доста след инкриминирането на “Лютите чушки”. Димовски тогава беше в немилост, режимът ги беше поразил тежко с Радой Ралин. Въпреки това Димовски беше поискал разрешение от баща ми да му направи карикатурен портрет, а татко му беше отговорил: “Разбира се, за мен ще бъде чест !”. Аз попитах и двамата дали мога да ги снимам докато Димовски рисува. Съгласиха се и до днес пазя един артистичен фотопортрет на Димовски, заснет при много слабо осветление. А снимката, която Петър Папакочев направи в студиото си на Димовски ще може да бъде видяна в книгата-албум на фотографа.