06.10.2015

При въздушно разузнаване над Одрин в разгара на Балканската война, на 16 октомври 1912 година летците Радул Милков и Продан Таракчиев ръчно хвърлят бомби над жп-гарата в Караагач и по този начин се превръщат в първите пилоти в историята на военната авиация осъществили боен полет. 103 години по-късно командирът на ВВС генерал Румен Радев демонстративно подаде оставка с мотивите, че в българската бойна авиация „липсва перспектива“, в нея е невъзможно е да бъде осигурено „професионалното развитие на българските пилоти и инженерно-техническия състав“, както и да бъдат гарантирани тяхното здраве и живот. От тези мотиви светът окончателно се увери, че държавата с вековна традиция на своята военна авиация и членка на НАТО България не само не е в състояние да охранява собственото си небе с четирите технически изчерпани и грохнали изтребители от съветско време МИГ-29, но дори не може да осигури и техния ремонт. Ако потягането на двигателите им не бъде извършено до средата на следващата година, страната ще остане само с две от въпросните летателни машини.

Камък в блатото

Постъпката на един от най-квалифицираните бойни летци какъвто е ген.Радев, а вероятно и думите му, че „ВВС не са просто самолети, летища, радари, ракети, а са дух, символ и национална гордост“ изглежда успяха да жегнат премиера Борисов /впрочем, също генерал/ и българското военно ведомство. За броени часове топ-пилотът беше уговорен да оттегли оставката си, кабинетът потвърди готовността си догодина да отпусне 80 милиона лева в повече за авиацията, а МО се разшета активно около неясния проект по възлагането на Полша да ремонтира двигателите на българските МИГ-ове, при това без лиценз от руските производители. На този фон услужливи местни експерти се хвърлиха да обясняват по медиите, че варианта чужди самолети, в т.ч. турски или гръцки изтребители, да охраняват българското въздушно пространство не противоречи на законите, не представлява отказ от суверенитет и дори е задължително и отговорно действие предвид жалкото състояние на българската военна авиация и усложнената обстановка в Сирия.

Бойни пилоти като „трансформъри“

Според Тодор Тагарев, бивш служебен министър на отбраната и военен експерт, дори да иска да спре използването на сегашната остаряла и опасна летателна техника, страната не може да си го позволи. „Ако приемем хипотетично, че утре бъде взето решение за купуването на нов боен самолет, докато той влезе в действие ще ни трябват поне още 5 години! А без наличните съветски машини няма да има други самолети, с които да охраняваме въздушното си пространство и да изпълняваме ангажиментите си към НАТО. При това положение сме принудени да продължим експлоатацията на МИГ-29, просто защото няма с какво друго да ги заменим в близките години“, признава Тагарев пред ДВ.

Бившият военен пилот и командир на корпус в тактическата авиация о.р.генерал Иван Дочев извади в медиите друг тежък проблем. Според него с 2 или 4 самолета не може да се поддържа подготовката на ескадрила от 20 летци, просто защото на толкова машини могат да летят максимум 6-8 човека. „ Тези неколцина пилоти след време грохват от дежурства и полети /за останалите няма самолети/ и после изтощени от професията „слизат“ на земята за да отидат в крайна сметка да работят като като пазачи по бариерите. А за тяхната подготовка и квалификация са изразходвани милиони левове! Военната авиация ги изпуска за да станат те търговци или шофьори някъде в чужбина. Това е положението в България“, признава с болка генералът.

Ти мижи, аз ще те лъжа

Тодор Тагарев припомня, че отказът от намерението да се закупят модерни западни изтребители датира още от 2002-2003 година по време на управлението на НДСВ. Тогава преговорите за вноса на нова техника са прекратени и се лансира хипотезата, че наличните МИГ – 29 могат да бъдат модернизирани по западните стандарти и да станат съвместими с авиацията на съюзниците от НАТО. Тогава шумните декларации на руския производител РСК МИГ уверяваха, че ресурса на самолетите може да бъде увеличен с нови 25 години, общо до 40 години експлоатация, и изтребителите да се приведат в съответствие със стандартите на алианса. „Още тогава експерти изразиха съмнение, че това може да се случи и животът доказа, че са били прави. С въпросното говорене обаче пътят към алтернативите за купуване на нови самолети беше отрязан и проблемът беше сведен единствено до поддържане на наличната техника, която нито можеше да бъде модернизирана, нито да бъде направена оперативно съвместима “, казва Тагарев.

Да си удариш авиацията в земята

„Няма какво повече да си играем с МИГ-29, отдавна трябваше да ги продадем и да потърсим ново решение“, е категоричен днес в оценката си генерал Иван Дочев. Според него по най-бърз начин трябва да започне работата за придобиване на нов многоцелеви изтребител, като същевременно държавата намери начин да запази бойния си летателен си състав. „Проектът за нов самолет не може да бъде задача само на МО, но и на цялата държава, тъй като това е комплексен и много обемен проект“, смята летателния ас. „Политиците получават от военните специалисти програми, експертизи, препоръки, но след това сами решават нещата със съвсем различни намерения. Политиците докараха нещата дотам, че на своята 103 годишнина българската бойна авиация да „удари“ земята и да се раздели с много от своите пилоти.“, каза генерал Иван Дочев в националния ефир.

Да си охраняваш сам небето

„Всички българи разбраха от медиите, че има седем страни, които не притежават способности да охраняват своето въздушно пространство и съюзниците им от НАТО са поели тази функция вместо тях. Това обаче са държави, които никога не са имали своя изтребителна авиация! До момента няма случай държава, която разполага с такива способности и традиции, да се е отказала от самостоятелното изпълнение на тази функция. Да не забравяме, че изтребителната авиация е най-престижния род войска във ВВС и това до голяма степен определя самочувствието на всяка държава в тази област.“, казва в заключение бившият военен министър и експерт Тодор Тагарев. И със сигурност военните летци ще бъдат съгласни с него.

30.09.2015

Над 60 на сто от българите смятат, че бежанския поток е опасен за страната, а по-малко от 4 процента са съгласни страната въобще да приема мигранти. Дори повече – над 80 на сто от гражданите на най-бързо топящата се демографски и бедна европейска държавица настояват за подсилване на границите, а 11 на сто се обявяват за тяхното пълно затваряне. Това са констатации от най-новото социологическо изследване на агенция „Алфа рисърч“, направено през септември. В същото време правителството предложи за обществено обсъждане облекчена процедура за издаването на т.нар.“Синя карта на ЕС“, която дава право на висококвалифицирани чужденци да упражняват професии, за които в страната има недостиг. Документът, който е аналогичен на зелената карта в САЩ и Канада, осигурява престой, работа и образование на членовете на семейството на притежателя му. От въвеждането му в Европа през 2011 година, досега България е издала подобни карти на 38 чужденци. „За сравнение Германия по този начин е привлякла 10 000 висококвалифицирани специалисти”, информира в печата директорът на българската агенция за инвестиции Стамен Янев.

Пророчеството на европейските анализатори

През далечната вече 2006 година европейският Институт за изследвания по сигурността публикува дългосрочна визия /Long Term Vision/ за опасностите пред ЕС до 2025 година. Още тогава авторите на документа предупредиха, че съседните на Европа региони ще бъдат изправени пред значителни предизвикателства, свързани с техните демографски проблеми. Високата раждаемост на африканския континент ще доведе до рекордното нарастване с 48 процента на населението там и през 2025 година броят на африканците ще достигне 1.3 милиарда човека, прогнозираха те и предвидиха вълни от неизбежни хуманитарни кризи и миграционен натиск. В анализите си анализаторите предвидиха и нарастване с 50 на сто на хората в работоспособна възраст от Близкия изток, което също се оказа фактор на несигурността, поради очертаващата се огромна безработица в региона. На базата на тези данни европейските демографи още преди едно десетилетие прогнозираха, че миграцията в ЕС ще надхвърли 800 хиляди човека годишно и дори се застраховаха с това, че трудно може да се предвиди точно броят на бъдещите бежанци, прогонени от родните си места от военни конфликти и природни катастрофи.

Надвиснала трудова опасност

В годишния си доклад за Икономическото развитие и политики през юни Институтът за икономически изследвания при БАН посочи, че заради демографската криза и намаляването на трудоспособното население през 2025 година в България вече ще има недостиг на работна ръка. При представянето на документа Любомир Иванов от изследователския екип предупреди, че при икономическа активност от 75 на сто след девет години, дори при 5 на сто безработица в страната, в страната ще има около 400 хиляди по-малко заети работни места, отколкото през 2008 г. „Така че, ако сега говорим само за липса на квалифицирани кадри, в средносрочен план е много вероятно да има въобще недостиг на предлагане на труд“, отбеляза икономистът. Българският бизнес също отдавна предупреждава за очертаващите се катастрофични сценарии за пазара на труда. През февруари изпълнителният председател на Българската стопанска камара Божидар Данев коментира: “Има огромен дефицит на квалифицирана работна ръка. И това е последствие от дългогодишната липса на реформи в образователната система“.

Запълване на дупките

Миналата седмица канцлерката Ангела Меркел обаче изненадващо заяви в Бундестага, че потенциалните ползи от мигрантския наплив са много повече от каквито и да било опасности. “Възможностите са много по-големи от рисковете, просто трябва да признаем, че е така и да ги използваме”, каза Меркел, цитирана от АП. По същото време британското списание „Икономист“ дори си позволи да направи сравнението, че “една по-отворена Европа с по-гъвкави трудови пазари може да превърне бежанската криза във възможност, както направи Америка с поредицата от бежански вълни през 20-и век”. Подобни шансове за България вижда и българският икономист Николай Ников, който смята, че страната може да пропусне значителни ползи от бежанските вълни. Завършилият висшето си образование в Лондон банков и застрахователен експерт припомни пред ДВ правилото в бизнеса, че „най-добрият и бърз успех се постига, когато се помага и на другия да успее“. Като се позовава на стопанската история Ников е убеден, че увеличаването на населението винаги води до нарастване на държавния БВП – основен измерител за икономическия просперитет. „Не твърдя, че бежанските вълни са нещо добро, както и че тези бягащи хора преминават през нас от хубаво, но смятам, че посрещането им в страната е нещо важно. Вместо да си заравяме главите в пясъка като щрауси, нека потърсим начин за да извлечем ползи от случващото се“, казва икономистът. Той отчита, че сред мигрантите има хора, които искат да работят, както и други, които смятат да се възползват от социалната система на страната или просто да живеят в България и да си харчат парите в условията на европейска сигурност. „Нека не забравяме, че Сирия далеч не е бедна страна. Освен това там 70 на сто от населението е със средно и 20 на сто с висше образование. И друго – разликата между обикновен мигрант и човек със статут и професионална квалификация е огромна. Какво лошо има тези хора да запълнят дупките от длъжности и работни места, които българите са оставили празни или не желаят да извършват определен вид труд? “, пита риторично Ников.

Разумът и икономическата изгода

Според икономистът със създаването на условия за временно пребиваване на мигрантите и им се предлага работа там, където българите „липсват“, държавата може да допринесе значително за повишаване на своя БВП. Той смята, че дори тези от тях, които останат в България само като консуматори, също ще се превърнат в част от икономическата активност на страната.

„Разбирам реакцията на повечето българи и всъщност всеки от нас е разтревожен от бежанските вълни – не е ясно с какви намерения пътуват тези хора, не знаем дали това ни носи добро или зло. Факт е обаче, че желаем или не, то просто се случва! Затова след като не можем или нямаме възможност да се противопоставим на случващото се, по-разумно е да потърсим своята икономическа изгода. Това е съвсем нормално и всъщност доста европейски държави вече започнаха да го правят. Гърция и Италия поискаха солидни пари от ЕС за мигрантския наплив в тях!“, отбелязва икономистът Николай Ников.

  01.10.15

След като Русия се намеси военно в сирийския конфликт из необятната територия на Путин се завъртя следния актуален анекдот: Майка пита по телефона сина си войник в Донбас дали там вече са настъпили студовете? Той й отвръща успокоително: „ Мамо, не се тревожи, вече съм на топло в Сирия!“.

За какво всъщност става въпрос с включването на Москва в сирийската война? За обмислена акция на Путин, за слабост на западните политици или за рисковано стечение на обстоятелствата?

Факт е, че Русия за втори път се намесва в сирийската криза. Първият път го направи преди две години, когато подкрепи предложението за ликвидиране на химическите оръжия на режима в Дамаск и с дипломатическия си натиск подпомогна инициативата на Барак Обама. Американският президент тогава нарече използването на химическо оръжие „червена линия“, преминаването на която неизбежно ще доведе американска военна намеса, а доказаното използване на отровния газ „зарин“ през август 2013 трябваше да изпрати сирийския президент на бесилката. Второто руско вмешалество, този път почти тихомълком, се оказа чисто военно. Само за броени дни в Сирия бяха прехвърлени стотици руски военослужещи, бойни самолети, хеликоптери и тежка военна техника в подкрепа на режима на Башар Асад по познатия бърз и прикрит начин, с който беше анексиран Крим.

След изцяло сугестивното изказване на руският президент пред ОС на ООН, мнозина повярваха, че нещата са се обърнали и Кремъл отново поема в ръцете си „греблата“ на международната политика. В своята еуфория някои западни медии дори заговориха за „триумфалното завръщане“ на кремълския вожд. В суматохата въпросният „вожд“ успя да накара Върховния съвет на руската федерация спешно да одобри закон, който му дава свободата еднолично да изпраща войски в Сирия.

По същото време сирийският президент Башар Асад, който според Хартата на ООН трябваше отдавна да е въдворен зад решетките на международния трибунал за военни престъпления, та същият този човек изпрати до Кремъл молба за оказване на военна помощ на неговото правителство. Според кремълският говорител Песков, с приемането на молбата, единствено Русия ще има законното право да воюва срещу Ислямска държава съвместно със сирийската армия. Всички други държави, според Песков, трябва да имат мандат от СС на ООН, какъвто те нямат, или разрешение от сирийското правителство, каквото също нямат, за да извършват военни операции в Сирия. За съжаление след бламирането на Асад около химическите оръжия, не само Вашингтон, но и други държави в продължение на две години криха главата си в пясъка приемайки, че за режима в Дамаск публичното говорене е просто неприлично.

И всичко това се случваше, когато беше съвършено ясно, че тъкмо този режим се оказа една от причините гражданската война в Сирия да причини 250 хиляди жертви и 10 милиона бежанци, а неговия кланов алуитски елит да забърка там смъртоносната смес на войнстващия ислям. Тъкмо затова днес анализаторите са принудени трескаво да пресмятат какво ще последва след руските въздушни удари в страната.

Началникът на кремълската администрация генерал – полковник Сергей Иванов вече изключи участието на руснаците в наземни военни операции. Да, обаче твърдението му звучи точно толкова достоверно, колкото и уверенията на неговият шеф и върховен главнокомандващ на руската армия Путин, който последователно подведе целия свят за Крим, след това за Донбас, а сега и за Сирия. Фактът, че военните руските военни съветници в Сирия светкавично се трансформираха в кадрови военни си е поредната „Светкавична война“ на Кремъл, която е непосредствено продължение на неговия „военен опит“ от Крим и Донбас.

Според руските планове на първия етап удари ще нанася авиацията. Неслучайно американски медии съобщиха, че Москва е приканила американските бойни самолети да напуснат сирийското въздушно пространство. В същото време в новосъздадения вече информационен център за операциите с Иран, Ирак и Сирия в Багдад, руските представители вече играят ключова роля.

На този етап съвсем логично е съгласието между Москва и Вашингтон, че Сирия трябва да остане единна и светска държава. Неяснотите дали действията на Русия са насочени директно към запазването на режима на Асад или срещу Ислямска държава, обаче продължават да съществуват. Което не омаловажава факта, че студеният прагматизъм на Москва и продължаващите игри на международен юридически „пуризъм“ развръзват ръцете на Путин и му предоставят широк терен за действие.

Въпреки всичко кремълският водач далеч не е спечелил битката и той вероятно вече го осъзнава. Сирия все пак не е мястото, където може да се консервира един разпален конфликт, подобен на Донбас. Независимо от всичко, сирийската криза изправя западните съюзници пред справяне с едно съмнително правителство на разпокъсаната вече Сирия, с един виртуален кабинет на Ирак и непредсказуемостта на управлението в Иран. Важният въпрос сега е Западът или Москва ще успеят да използват най-успешно влиянието си за потушаване на най-взривоопасния конфликт в наши дни. Което поставя и България на деликатен външнополитически кръстопът.

23.09.2015

Неотдавна софийското летище отчете, че пътниците, преминали през него до средата на тази година са с над 8 на сто повече в сравнение с миналата и трафикът по редовните международни линии е достигна 360 хиляди човека. Статистиката обаче не уточнява броя на отпътувалите от страната български граждани, а колко от тях са се натоварили по автогарите и частните микробуси в посока Запад едва ли някой знае. Днес никой не оспорва факта, че в чужбина вече живеят над 2 милиона българи, които според данни на Световната банка, през 2014 година са „върнали обратно в родината“ си 1 милиард и 720 милиона долара. Според интернет страницата money.bg най-значителни са сумите преведени от българи в Турция, Испания, Германия, САЩ и Великобритания. В началото на учебната година националният Икономически и социален съвет/ИСС/ публикува данни от изследване сред 2000 завършващи образованието си абитуриенти от цялата страна. Две трети от тях са потвърдили, че са потенциални мигранти, които са готови да напуснат родината си поради липса на работа, добри доходи и недоброто образование. И докато в България се закриват паралелки поради липса на ученици, според данни на Министерство на образованието и науката за новата учебна година в 30 държави по света вече функционират 139 български неделни училища, като най-голям е броят им в САЩ, Испания, Великобритания, Германия и Кипър.

Изходът „Терминал 2“

На фона на разгръщащата се бежанска вълна в Европа особено актуален за българите през последните месеци стана простичкият въпрос: Защо след като в България няма война или някаква смъртоносна епидемия, след като страната като членка на ЕС претендира, че е свободна и демократична, нейните млади и работоспособни граждани продължават да я напускат постоянно, систематично и най-често безкомпромисно? Вярно, днес на тях не им се налага да преодоляват нелегално телените огради на т.нар.“зелена граница“ по пътя си на Запад, но въпреки това опашките пред Терминали 2 и 1 не намаляват!

Бягство на „сивото вещество“

Доц.д-р Михаил Иванов, правозащтитник и преподавател по политически науки в НБУ, отчита възстановената преди 25 години свобода за придвижване на българските граждани, която е дала възможност на цяло българско поколение (главно родените през 70-те и първата половина на 80-те години) масово да емигрира. „Социалните разлики, разликите в условията на живот, както наблюдаваме днес, при свобода на движение неизбежно пораждат миграции и те са основна причина за тези движения на хора. Не е нужно младите непременно да бягат от природни бедствия или форсмажорни обстоятелства – просто на Запад те се надяват, че ще живеят по-добре“, казва пред ДВ правозащитникът и признава, че животът в България все още не е уреден в много отношения. „Миграцията става възможна и в резултат на това, че страни като САЩ, Германия, Великобритания имат нужда от квалифицирана работна сила – както в областта на технологиите, така и в сферата на услугите. Да не забравяме, че „сиво вещество“ от Германия също изтича за Америка“, допълва доц.Иванов.

Пазарлъци и бартер

Днес Европа има сериозен проблем с разселването 120 хиляди мигранти, достигнали до Стария континент. И те са само част от онези четвърт милион бегълци, пристигнали в Европа само през юли и август. Германия вече обяви, че до края на годината очаква броя на търсещите убежище в страната да достигне един милион човека. Централноевропейските държави не искат и да чуят за квотно приемане на бежанци на своя територия, а унгарския премиер Виктор Орбан дори възкликна нервно : “Мигрантите ни заливат, границите ни са в опасност!“.

България, която повечето мигрантски потоци старателно заобикалят, вече включи армията в охрана на южната си граница и декларира, че е готова да води тежки пазарлъци с Брюксел дали да приеме 1500 или 2000 души на своя територия. В София се правят сметки по колко евро на бежанска глава ще отпусне Брюксел и дали е възможно да се спазари бартер с мигрантските квоти срещу приемането на страната в Шенген. И в тази психоза почти никой не се сеща за несекващия поток от заминаващи българи, освен когато държавата трябва да прави салдото на очакваните постъпления от тях!

Многозначителни паралели

„Картината между българското преселение от четвърт век насам и мигрантската вълна в Европа е едновременно различна и подобна, пояснява доц.Михаил Иванов.  Хората, които бягат от ужасите на чудовищни войни, затова са бежанци – да не забравяме, че близо 4 милиона от тях са в лагери около Сирия (в Турция, Йордания, Ливан, Египет) Повечето са загубили дом, собственост, имат много загинали близки. По-подвижната и по-предприемчива част от тях обаче мигрира към Европа, често с финансовата помощ на родственици, които вече са стъпили на Стария континент. Положението на мигрантите не е еднозначно – от една страна те бягат от войната, от друга се стремят (макар не всички да желаят да уседнат трайно) към статут на икономически мигранти. По този начин придобиват характеристиките и на нашите българи в чужбина, просто  търсят по-добри условия за живот и работа.  И още нещо – нашите емигранти по правило запазват връзките си с България, докато бежанците от Сирия и Близкия изток не могат да съхранят тези връзки. Затова ако поискат да се устроят в България, разбира се трябва да се съгласят да живеят по правилата, които ние спазваме като граждани на държава от ЕС . При това така, както нашите деца са приели да спазват правилата в държавите, където те са избрали да живеят.  И тъй като мигрантите са и бежанци, което означава, че разчитат на грижи от приемащата ги страна, те са длъжни  да се устроят в онази европейска държава, която им бъде посочена. Включително и в България“, смята политологът.

За „нашите“ и „вашите“ в чужбина

На страницата си във Фейсбук бившият министър на околната среда и университетски преподавател във Великобритания Юлиан Попов акцентира върху друг показателен проблем. „ Хиляди българи са готови да напуснат работата и дома си в България, да заминат в чужбина без дори да говорят чужд език, да работят като чистачи или общи работници, да живеят в мизерни условия, само за да изучат детето си зад граница. Когато обаче в класа на тяхното дете в България попаднат няколко деца от чужбина, родителите протестират и казват “нямаме нищо против бежанците, но не в нашето училище и не в нашето село. Е, каква е логиката?“ пита риторично Юлиан Попов.

Простият отговор естествено е: „Няма логика“. Въпросът е какъв е по-сложния?

16.09.2015

На церемония по повод честването на 30-годишнината от подписването на Шенгенсккото споразумение през юни, еврокомисарят по „Миграция и вътрешни работи“ Димитрис Аврамополус тържествено отбеляза: „ На континента, чиито държави в миналото проливаха кръв за да защитават териториите си, границите днес съществуват единствено на географската карта“. Два месеца по-късно мощният бежански прилив към Стария континент и въвеждането на временен граничен контрол от някои европейски държави, принудиха шефа на кабинета на председателя на ЕК Мартин Селмайер да предупреди спешно в туитър: „Свободното придвижване в Шенген ще бъде под опасност ако държавите-членки на ЕС не заработят незабавно и солидарно по управлението на бежанската криза“. Не закъсня и констатацията на председателят Юнкер. В речта си за „Състоянието на съюза“ той потвърди, че „свободното движение на хора в Шенген е уникален символ на европейската интеграция“, но и припомни, че „другата страна на монетата е по-добра съвместна охрана на нашите външни граници и повече солидарност в справянето с бежанската криза“.

Голямото разминаване

В атмосфера, когато световните медии вече заливаха аудиторията си със заглавия като „Идва ли краят на Шенген?“, „Отворените европейски граници под въпрос“ или дори „Мигрантите убиват Шенген“, правителството на Бойко Борисов реши да поднови 6-годишния натиск на страната за членство в зоната. В разгара на акцията, дни преди заседанията на Съветите по общи и вътрешни въпроси в Брюксел обаче, вицепремиерките Кунева и Бъчварова с противоречивите си изявления. На 10 септември в Брюксел Меглена Кунева обяви, че „част от решаването на бежанския проблем в Европа е България и Румъния да станат част от Шенгенското пространство“, обвързвайки по този начин приемането на бежанци с бъдещо членство в зоната. В същото време другата вицепремиерка и вътрешен министър Румяна Бъчварова зае обратната позиция. В Пловдив тя каза, че „пазарлък“ по този принципен въпрос не трябва да има, както и че подобно „обвързване“ няма да се прави. В крайна сметка координиращата европейските политики и институционални въпроси в кабинета Меглена Кунева потвърди последно в Брюксел, че „България не поставя въпроса за Шенген като условие за квотите за релокацияна бежанците“ и поставя Шенген като „условие за сигурността и на България, и на Европа“.

Обаче…

Да се лови риба в мътна вода понякога е успешно занимание, но случаят с българското /а и румънско/ членство в Шенген едва ли ще се окаже такова. Тези дни сайтът ЕС eurobserver.com цитира говорителката Наташа Берто, която след като потвърди позицията на ЕК, че „двете държави изпълняват критериите за членство в Шенгенската зона“, напомни за всеки случай, че „решението за това трябва да бъде взето от страните, членуващи в нея“. Вярно, в няколко свои изявления вицепремиерката Кунева увери, че съпротивата на скептичните Холандия, Германия, Франция, Финландия вече е „преодоляна и те са готови да отворят първо въздушните, после морските и най-сетне сухопътните си граници за българи и румънци“, но досега потвърждение за това няма. Липсва и официална информация дали въпросните страни вече са приели, че двете балкански съседки са постигнали резултати в борбата с корупцията и организираната престъпност, както и дали Холандия се е отказала от тежкото си условие въпроса за членството да бъде допуснат за разглеждане едва след два последователни положителни доклада на ЕК за съдебната реформа и борбата с корупцията. Въпреки сериозните усилия на официална София темата за влизането в Шенген да се отдели от мониторинговия механизъм на Брюксел, едва ли провала още на първо четене на новия антикорупционен закон на правителството в София, както и законодателното неглижиране на реформите в съдебната власт са останали незабелязани от ЕК и най-вече от държавите-скептици за българското членство.

Шенген срещу бежанците?

Според базираната в Загреб българска журналистка Аделина Марини от аналитичния сайт euinside.eu, сегашната ситуация с Шенген е най-малкия проблем, за който България трябва да се притеснява. „Фактът, че след безплодно приключилата извънредна среща на министрите на вътрешните работи на 14 септември всички европейски лидери говореха, че “така работи Европа” показва, че нещо дълбоко не е наред. Разделениетов ЕС сега е много по-голямо в сравнение с кризата в еврозоната“, констатира тя пред ДВ. Наблюдателката смята, че България се опитва да играе по-умерена роля от централноевропейските държави, но се съмнява, че това ще й помогне да влезе в Шенген „между капките“. „Първо, Шенген не е в основата на проблема с бежанците, който има много измерения. На второ място причините, заради които България е извън Шенген са твърде сериозни – липса на напредък в борбата с корупцията и организираната престъпност. Страната се опитва да се покаже като държава, която много сериозно охранява границите и се бори с трафика на хора, но тя няма сериозни доказателства за успешна борба с организираната престъпност. Това, което се очаква в момента от нея е намирането на общ подход, включително и за охраната по границите“, смята Аделина Марини.

Колкото до бъдещето на Шенген, тя припомня, че не за първи път временно се възстановява граничния контрол от отделни страни-членки. „Възможно е „временното“ да стане постоянно и по-масово, ако не бъде намерено трайно и общо решение на миграционно-бежанската криза. В противен случай ще бъде нарушен основния европейски принцип – солидарността. Шенген не може да функционира еднопосочно“, казва Аделина Марини от euinside.eu.

Молитвата „Шенген“

За съжаление бежанската криза, поражда и редица други препятствия пред членството. Сайтът eurobserver.com цитира експерта от научния институт на Румънския център за икономическа политика Кристиян Гиня, според който с влизането си в Шенген България и Румъния могат да се превърнат в привлекателни за бежанците транзитни държави, които „ще открият нови трасета от Гърция към Западна Европа“. Поради това, казва експертът, „за двете страни ще бъде трудно да защитят премахването на Шенгенските граници пред тях, когато повечето държави от зоната се опитват да ги затегнат“.

Трудно или не, кабинетът на Бойко Борисов е решен до края на годината да осъществи програмното си обещание да премахне границите на България с Европа. Преди време премиерът обеща това да се случи на Европейския съвет през октомври, а заместничката му Меглена Кунева отново апелира, че влизането на страната в зоната по въздух и достъпът до шенгенските информационни системи ще е „ясен знак от държавите-членки, че не отстъпват от Шенген и искат той да се развива“. От техните уста в Божиите уши, ще кажат българите! Но преди това местните законодатели ще трябва на практика да потвърдят, че наистина желаят това членство. Нещо, което упорито отказват да направят вече шеста година.