Георги Папакочев

21 август 2023 г.

По обясними причини съветската инвазия под прикритието на Варшавския договор през август 1968 година не е любим сюжет за българските медии – вероятно позорното българско участие в тази окупация на тогавашна Чехословакия продължава да поражда все още някакъв остатъчен национален срам. Възможно е и друго – темата за нахлуването в Чехословакия, все още интерпретирана от днешна Москва като „оказване на интернационална помощ“, да се споделя напълно и от днешната българска журналистика, която изглежда се е вцепенила пред хибридните заплахи на Кремъл около „специалната военна операция“ в Украйна, от вдигнатия юмрук на своя сегашен президент и от зловещата фигура на гърдестия окупатор с автомат на МОЧА.

Впрочем, събитията  преди 55 години в Чехословакия  напомнят удивително много на руското нахлуване в Украйна през февруари 2022 г. Вярно, през 1968 година все още съществуваше т.нар. Варшавски договор и съветските окупационни части включваха военни подразделения от тогавашната ГДР, Полша, Унгария и, естествено, комунистическа България, но е вярно също, че единствено Румъния, под диктатурата на Николае Чаушеску тогава не участва в нашествието. Което през 1969 година накара хиляди чехи и словаци да се юрнат към румънското черноморско крайбрежие и така да изразят пасивната си неприязън към държавите, участнички в окупацията. Междувременно, след инвазията в Чехословакия останаха за „временно пребиваване“ десетки хиляди съветски войници, присъствие което се оказа постоянно до 1989 г.

Помним как след рухването на болшевизма Михаил Горбачов се захвана да прави „перестройка“ в СССР по подобие на чехословашкия комунистически лидер Дубчек, който през 68-ма се опитваше да организира „социализъм с човешко лице“. Общото е, че танковете с червени петолъчки решиха двете предизвикателства по един и същ начин – на 21 август 1968 година те нахлуха и вилняха в Прага, а през същия ден на август, но през 1991 година се наредиха пред Белия дом /сградата на съюзния парламент в Москва/ и дори изстреляха няколко снаряда срещу съветските пучисти. След това СССР се разпадна и Чехословакия, която също се разпадна година по-късно, се зарадва, че вече няма обща граница с Русия и че нейното пагубно съседство вече се е изтеглило далеч на изток.

Да, обаче само след по-малко от десетилетие относителен покой и съвземане на руската икономика, през 2000-та година имперските амбиции на Москва се пробудиха отново. Кремъл бързо се справи с опита на Грузия да си върне регионите с руски говорещо население, които и днес са под диктата на Москва. След „евромайдана“ в Украйна през 2013-2014 г. проруският президент Виктор Янукович беше свален от властта в Киев и Украйна се опита да насочи погледа си към Европа. В отговор руски „зелени човечета“ окупираха Крим и Кремъл обяви полуострова за част от Русия. През февруари миналата година Москва нахлу с войските си в Украйна, успя да окупира над сто хиляди квадратни километра украинска територия и набързо присвои 4 гранични области на страната.

Така аналогията с инвазията в Чехословакия става неизбежна. Просто през 1968 година Кремъл е трябвало да спре с танковете си демократизирането на една комунистическа държава, а през 2022 година с танкове, ракети и ядрен шантаж да задоволи своите имперски амбиции. И докато нашествието в Чехословакия все пак е било осъществено с формалното съучастничество на съюзни военни части, сред които, да не забравяме, над 2000 български войници и 26 български танка Т-34, нападението срещу Украйна се оказа пълно мащабна завоевателна война, причинила до днес хиляди жертви и ранени от двете страни на конфликта.

Всъщност, големият проблем на Украйна е, че е била, и винаги ще бъде, съседка на Русия, което я принуждава да се брани постоянно от руската завоевателна политика. Москва не само не крие, че нейната стратегическа цел във войната е изличаването на Украйна от картата на света, но и заплашва с готовността си да използва ядрени оръжия за постигането на тази цел. Тъкмо тези заплахи са факторът, който принуждава Европа и САЩ да ограничават военната си помощ за Украйна – просто евентуална ескалация на конфликта не съвпада с ничии интереси. И друго, процесът, който бившите сателити на Москва, дори отчасти и България, успя да ги отърве от комунизма след рухването на Съветския съюз, за жалост трудно ще протече и в Украйна. Просто мечтаният разпад на Руската федерация засега е по-скоро химера, отколкото реална възможност, а и радикални промени в Кремъл на този етап също не се очертават. Дори повече, когато се обсъждат имена на евентуалните наследници на Путин, съществува опасността тяхната позиция към войната да се окаже още по-твърда.

Така мирът в Украйна се очертава да бъде постигнат по най-трудния и кървав начин, на бойното поле и с помощта на целия цивилизован демократичен свят. А споменът за позорната инвазия на Русия и нейните съучастници от комунистическия Варшавски договор в Чехословакия през август 1968 г. ще продължава още дълго да е всекидневна реалност за Украйна, където танковете, артилерийските залпове, дроновете и безпилотните ракети продължават да предизвикват ужас, смърт и разрушения.

А ние, българите, изглежда  ще продължим да наблюдаваме безмълвно този ужас и удобно да игнорираме Пражките уроци от 1968-ма. Просто защото те са срамни за нас, политически неудобни за сегашните ни „деликатни отношения“ с вечните братушки, и изглежда хич, ама хич не ни засягат.

13 декември 2022 г. Faktor.bg

От ДПС не правят никога нищо безвъзмездно, а винаги със сметка как подобен кабинет може да им върши работа

Възможно е при посещението на Антоний да са водени сложни разговори за Русия след Путин, казва пред Faktor.bg журналистът

Интервю на Васил Стефанов от Faktor.bg

– Г-н Папакочев, някои анализатори нарекоха проектокабинета на проф. Габравоски „тюрлюгювеч“, а други го определиха като единствения възможен начин да се излезе от безкрайни избори. Какви са шансовете подобно правителство да бъде гласувано в НС?

– Ако приемем за истина твърденията на ГЕРБ, че номинациите за министри са направени от проф. Николай Габровски, без никаква партийна намеса, тогава бихме могли  да си представим доста шарен кабинет, в който са включени експерти на основните постове. Той би трябвало да бъде равно отдалечен както от ГЕРБ, така и от партиите, които са номинирали проектоминистрите за други постове през годините. Прави впечатление, че има две предложения за заместник министър-председателки, които са все пак от експертната номенклатура на БСП и НДСВ – Меглена Плугчиева и Миглена Тачева. В този любопитен проектокабинет освен това има 7 жени, което е прецедент в управленската ни политика. Бих казал, че е експеримент от страна на номинирания за премиер проф. Габровски да предложи три дами за свои заместнички. Дано този експеримент да се окаже успешен в сегашната ситуация. Изненадан съм също, че министър на вътрешните работи ще е жена, която не е известна по какво е доктор, но е любопитен факт на фона на проваления предишен вътрешен министър и зле представящия се служебен негов колега. Мога да се подпиша с две ръце за компетентността за Прошко Прошков, както и за Ириней Константинов. Оттук нататък трябва да видим накъде натежава цялата конфигурация. Залогът е много сериозен. Ако бъде провален първият мандат, нещата се насочват стремглаво към нови избори. В същото време Илияна Йотова заяви, че шансът за правителство с първия мандат е много голям. Бързината, с която Румен Радев подписа мандата, за да може да се гласува в НС правителството на Николай Габровски, означава, че явно има някаква предварителна договореност и негласна подкрепа. Тя трябва да се провери дали е в резултат на неизбежност, или е опит за компенсиране на провалите на президента със служебния кабинет и „шарлатанията“ на предишния, както сам се изрази. В крайна сметка прави впечатление, че отношенията между ГЕРБ и президента не са толкова ледено студени. Там вероятно има някаква комуникация, която пролича от изказванията и на Борисов, и на Радев. В крайна сметка , този проектокабинет не успя да получи парламентарна подкрепа.

– Опитва ли се Румен Радев отново да върне диалога с партиите, след като през последните години говореше за „мутри“, „военнолюбци“ и „шарлатани“?

– Държавният глава на България си изпусна нервите, въпреки че е летец, което не е добър знак. Той си позволи да използва епитети, които не правят чест на нито един политик, особено на президент. Подобни сравнения могат да бъдат казвани на маса, но не и публично от държавния глава в такъв вид. Явно обаче на Радев му е накипяло и пердето му е паднало пред очите. Отделен е обаче въпросът – каква толерантност той би проявил към успешен кабинет, предложен от Николай Габровски с мандата на ГЕРБ-СДС? Трябва да хвърляме боб и да извадим вълшебен глобус, за да гадаем как ще се развият нещата оттук нататък. Няколко много важни неща правят впечатление. Едно от тях е многозначителното мълчание на ДПС. Партията вероятно ще си направи сметката как този кабинет би могъл да ? върши работа. ДПС никога не прави нищо безвъзмездно и безкористно. В същото време „Продължаваме промяната“ и „Демократична България“ изпадат в едно много трудно положение на политическата шахматна дъска. Ходовете, които могат да изиграят, са доста малко, което не означава, че те няма да бъдат успешни. Христо Иванов в някои свои изказвания заяви, че би подкрепил кабинет на малцинството, ако позициите съвпадат с тези на десницата. Това е една доста гъвкава, дори гумена позиция, но нека да видим. По-малките партии като тази на Стефан Янев ще се пришият към всяко правителство и ще го подкрепят до край. Въпросително е поведението на БСП на Корнелия Нинова, която е фрагментирана. Искрено се надявам, че двете кандидатки за зам.-министърки – Плугчиева и Тачева, не са хора на Нинова. Чух също така упрек към Николай Павлов, който беше шеф на „Булгаргаз“, че ще дърпа нещата към Москва по отношение на енергийните доставки. Той би го направил само ако му бъде разрешено. В крайна сметка има премиер, вицепремиери и парламент, които имат последната дума. За кабинета можем да кажем, че се е родило някакво чудо, което още не знаем дали е експертно, ляво ли е, дясно ли е, зависимо ли е и има ли собствен авторитет, който трябва да си извоюва, ако бъде на власт.

– Появи се полемика за Шенген – една част от политиците ни са възмутени и обидени от поведението на Нидерландия и Австрия, а други са категорични, че не сме си свършили работата. Какво е вашето обяснение, защо не сме в шенгенското пространство?

– Въпросът не е да се свърши някаква работа, а в това, че тя изобщо не е започвала, за най-голямо наше съжаление. Куп неща се изговориха и се направиха още толкова признания, че само две държави не искали да ни пускат. Шенген е почти неработеща структура. Освен това – много неща се премълчават по отношение на нидерландската позиция. Само преди месец по ВВС беше излъчен изключително любопитен репортаж, който беше озаглавен „Улицата на червените фенери в Амстердам“. Авторката на материала показа и дори интервюира жени, които работят на улицата. Те бяха румънки и българка. В същото време нидерландците печелят от този туристически бизнес, но политиците им едва ли ръкопляскат на подобни приходи. Нидерландия е държава, в която се кръстосват всякакви балкански мафиотски структури. За жалост, Западните Балкани се сливат в едно и ние попадаме в общия кюп. Подобна е ситуацията и в Австрия. Но за тези невидими пластове на недоволството в двете държави не се говори. Ако замитаме всичко под килима, нещата съвсем няма да се оправят.

– Румънски политици се заканиха да направят анализ за отделянето на страната им от България. Възможно ли е да се отвори нов фронт на конфликт на Балканите и да станем за пореден път виновник за съседите си?

– В политиката няма емоции, любов или омраза, а прагматизъм, интереси и солидарност, когато става въпрос за Европа. Тя зависи от куп компоненти и трябва да се доказва по всякакъв начин, а не различните политически формации да се клепат пред колегите си в Брюксел. Не трябва да се подценява и дейността на дипломатите в София, които много добре разбират за какво става въпрос, когато има прокремълски изстъпления в центъра на София. Те много добре разчитат надписите срещу руската агресия и виждат кой какво прави. Ген. Запрянов, който е посочен за министър на отбраната, е завършил руска военна академия в Москва. Никой не е идеален. В България всички се знаем, защото сме останали много малко.

– Какъв сигнал даде Русия на страната ни с посещението на митрополит Антоний у нас?

– Патриарх Кирил не представлява цялата руска църква, както и Владимир Путин не е цяла Русия. Т.нар. „църковна дипломация“ е нещо много интересно. Във Ватикана са писани томове книги на тази тема. Там, където политиците не могат да намерят общ език и отношенията са обтегнати до крайност, църковната дипломация е един от каналите, които успяват да направят това, което никой друг не може. Изпращането на дясната ръка на патриарх Кирил в България е пропагандна акция и операция на Кремъл. Ще бъдем много наивни, ако обаче гледаме нещата емоционално и поляризирано. Това посещение нямаше никакво значение, освен че Антоний беше придружаван по протокол от руската посланичка Елеонора Митрофанова. Как и с кого са водени разговори, мисля, че никой не знае. Защо да не допуснем, че са водени някакви сложни разговори за това, какво ще бъде Русия след Путин? Всякакви контакти, извън пропагандната страна на нещата, имат значение. В този смисъл – не съм склонен да правя прибързани заключения. Тепърва ще се разбере.

Интервю на Димитрина Чернева в сп. “Култура”, бр. 3/2021

Георги Папакочев е роден през 1950 г. в София. Завършва международни икономически отношения във ВИИ „Карл Маркс“ и журналистика в Софийския университет. През 1987 г. след конкурс става новинар в програма „Хоризонт“ на БНР. Един от създателите на радиопредаването „12+3“. През 1993 г. започва работа в софийското бюро на радио „Свободна Европа“, а от 1995 до 2004 г. е щатен журналист в централата на РСЕ в Прага. От 2004 до 2017 г. година е кореспондент и политически коментатор на „Дойче веле“ в България. Син е на фотограф-художника Петър Папакочев. Един от основателите на специалността „Художествена фотография“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ (1991). Носител е на редица награди за радиожурналистика, сред които европейската награда „Робер Шуман“ за изключителни постижения в радиожурналистиката (2005).

Q: Разкажете за началото на „12+3“, вие сте кръстник на предаването. Сякаш не  е случайно времето на неговото зачеване – броени месеци преди края на режима. Как се променяха страната, радиото и българската журналистика през тези последни месеци?

A: Първото издание  „12+3“ се появи в радиоефира на програма „Хоризонт“  на 4 януари 1989 г., но неговото зачеване и раждане станаха възможни в особената политическа атмосфера в комунистическия „лагер“, където тодорживкова България изживяваше последните си дни. Нека да си спомним необичайната 1988-ма, когато  перестройката в някогашния Съветски съюз бушуваше с пълна сила. Видях това с очите си по време на едноседмично журналистическо пътуване до Новосибирск и Москва – да, магазините бяха практически празни, но хората вече говореха свободно и без страх критикуваха пред мен, чужденеца, своя безценен до тогава комунистически режим. Те, както и ние в България, вече гледахме неформални филми като „Малката Вера“ с очарователната Наталия Негода, четяхме набиращите все по-голяма журналистическа храброст вестници като „Аргументи и факти“, „Литературния газета“ и списанието „Новий мир“, които впрочем се продаваха свободно по будките в България, слушахме лошите технически, но въодушевяващи записи с песните  на Висоцки, а издадената на български език още през 1963 г. покъртителна автобиографична повест на Солженицин „Един ден на Иван Денисович“ се беше превърнала в библиографска ценност и у нас.

Всичко това беше само източния „Вятър на промяната“. В края на 80-те деморализиращият идеологически Запад отдавна се беше настанил сред по-културната част на българското общество и най-вече сред младите – грамофонните плочи и магнетофонните записи  с най-купонджийските парчета, обърнатите към бивша Югославия тв-антени, които улавяха сигнала на   сръбската телевизия, по която вървяха западни шоу програми и филма, а късно вечер можеше да се види и някой еротичен филм. Отдавна съветските транзистори „ВЕФ“ и „Селена“ въпреки заглушаванията, успяваха да уловят емисиите на български език на „Свободна Европа“, ББС, Гласът на Америка,  Дойче веле, Радио „Франс ентернасионал“, та дори и музикалните предавания на радио „Ниш“! Цяла Западна България не слушаше друга музика освен сръбската кафанска музика, която наричахме шеговито „сърбеж“. В подобна медийна среда опитите за „контрапропаганда“ на специалистите от тогавашното АОНСУ/ доста от тях практикуват мрачния  си занаят и до днес!/ изглеждаха жалки и смешни. Вероятно тъкмо тези обстоятелства са накарали „другарите“ от идеологическия отдел на ЦК на БКП, който изкъсо следеше основната информационна програма на БНР „Хоризонт“, да проявят снизходителност към няколкото празни часове след Обедния осведомителен бюлетин, където в самото начало на 1989 година се настани предаването „12+3“. По първоначален замисъл то е трябвало да бъде безличен сервизно-рекламен пълнеж на програмата, но още от самото начало нещата с предаването тръгнаха по съвсем друг път и още през първите си месеци в ефир то се превърна в медийна  радио – сензация.

Q: В дните преди 10 ноември 1989 г. събитията се развиват стремглаво – в края на октомври градинката пред „Кристал“ се превръща в пространство на неподозирано до този момент гражданско действие. Как „Хоризонт“ посрещна и отрази тези събития?

A: Нека не се забравя, че „Хоризонт“ е основната информационна програма на БНР и ключовата дейност в нея са емисиите с новини. През тези бурни месеци на гражданско неподчинение и протести, на фона на неспиращите насилия  около смяната на имената на българските мюсюлмани, на развихрящата се икономическа  и политическа криза онова, което „Хоризонт“ говореше в ефир се слушаше особено внимателно не само от тайните служби и съответните пропагандни отдели на ЦК на БКП, но и от чуждите посолства в София, както и от радиомониторинга на големите европейски и световни медии. Най-бързото  и динамично информационно средство си оставаше радиото, а БТА и БНР бяха изпаднали в своеобразен информационен ступор в очаквания на нарежданията отгоре. „Хоризонт“ имаше и друго голямо предимство тогава. Телексните машини на програмата бълваха непрекъснато вести на английски, руски и френски от големите световни информационни агенции – Ройтерс, АФП, ДПА, ТАСС. Със специалните професионални радиоприемници на „Сони“ прослушвателите от мониторинговата служба на програмата записваха и превеждаха основното от емисиите на големите западни радиостанции и руските Радио Москва и Маяк. В стаята на новинарските екипи/ сега вече се нарича  нюзрум/ чрез огромната сателитна чиния журналистите гледахме директно репортажите от мястото на събитията по света младия още американски феномен CNN и едва ли можеше да се намери световна новина, която да не бъде регистрирана от новинарите на „Хоризонт“. Регистрирана беше едно, но излъчена в комунистическия ефир на България тогава беше друго. Всички ужасени следяхме развитието на Чернобилската драма през април 1986-та, но забраната да се обели и дума за нея по БНР тогава беше пълна. Подобна беше ситуацията и около разгонването от тайните служби на активистите от Екогласност“ в градинката на сладкарница „Кристал“ на 26 октомври 1989 г. Репортери на Хоризонт, които са били свидетели на акцията светкавично съобщиха в радиото какво се случва, но началствата вече бяха потопили информациите в „Светът на мълчанието“. В „12+3“ драмата се случи на следващия ден и се разигра буквално пред очите ми. Няколко минути преди емисията в 13 ч., на отговорният редактор и ръководител на „12+3“ Йордан Лозанов, който този ден представяше и новините беше връчен плик от МВР с гриф „спешно“. Той съдържаше официално писмо с шокиращо необичаен текст, подписано лично  от стогавашен министър на вътрешните работи Георги Танев. Писмото беше официално признание за побоя и арестите на екоактивистите пред „Кристал“, както и своеобразно извинение за приложените прекалено драстични мерки срещу тях /да не забравяме, че по същото време в София се провеждаше организирания зорлем от властите международен Екофорум със засилено международно участие и присъствие на чуждестранни медии/. Естествено извинението на МВР трябваше да поведе емисията, но за превръщането на писмото във водеща новина беше нужно поне малко редакторско време, а такова просто нямаше – до началото на новините беше останала малко повече от минута! Йордан Лозанов, пребелял и с трепереща ръка успя да задраска част от  текста директно върху оригинала и задъхан хукна към студиото. И там, пред червения сигнал за включен вече микрофон, журналистът рухна, в ефир се чу само тежкото му дишане. За късмет Петко Георгиев от екипа се е намирал в апаратната, бързо е влязъл в студиото, поел е емисията от Данчо  и писмото първо беше изчетено  от него. Така „Хоризонт“ първи отрази събитието, с цената на здравето ключов журналист в програмата. И понеже оттогава подобни „breaking news” около събитията и режима в България вече ставаха всекидневие, култивирания от тежката цензура новинарски стрес бързо се изпари, а „драгите слушатели“ все по-често изоставяха обедната си почивка за да се залепят за радиото с поредното „12+3“.

Q: Вярно ли е, че CNN изпреварва националното ни радио, съобщавайки с минути-две по-рано новината за десетоноемврийския преврат и оставката на Тодор Живков?

A: Вярно е. И причината далеч не беше в свръх информираността на CNN, защото в „Хоризонт“  ние знаехме за резултата от патетичния Ноемврийски пленум на ЦК на БКП преди обяд на 10 ноември, да не говорим за оставката на Тодор Живков подадена още предния ден. Просто унизително наложеното на програмата информационно ембарго, вдигнато непосредствено преди 17:00 ч. същия ден, вероятно се е оказало и последно за отиващия си комунистически режим. Не само CNN, но и големите информационни агенции цял следобед тиражираха новината за падането на Живков с гриф „спешно“, появиха се и първите очаквани анализи по тях. Да, обаче това не важеше за новото комунистическо ръководство на държавата, оглавено от Петър Младенов! Колегата Чавдар Стефанов, който представяше следобедните новини в „12 +3“ този ден държеше в ръката си готовата новина и всички само чакахме да вдигнат забраната и да прекъснем програмата с нея! По стар обичай ембаргото беше вдигнато минути преди 17 часа и човекът, който информира България за Десетоноемврийския преврат беше Величко Конакчиев от вечерния информационен екип на „Хоризонт“. Това, за съжаление, е истината за този важен, но в крайна сметка унизителен за нас, новинарите от БНР, ден.

Q: „Важното е дженк да става“, това своеобразно мото на екипа на „12+3 звучи закачливо, но и многозначно. Как се освобождавахте от клишетата, от идеологизираното говорене, от лъжата и премълчаването?

A: Фразата, която цитирате, принадлежи на шефа на първоначалното „12+3“ Йордан Лозанов и съвсем естествено тя се е превърнала в своеобразно мото на екипа. Всъщност, оригиналното значение на персийско-турската дума „дженк“ е „война, бой, сражение“, а в наше време на жаргон тя означава нещо „готино, весело, майтапчиско“. Ето как усетът към езика на един класически радиожурналист е намерил точния лаф за работата на „12+3“ – хем да водим инфарктни битки в живия радиоефир, хем да се кефим от тази своя обилно поръсена с адреналин работа! В първите издания на предаването това съвсем не беше лесно, защото говорните клишета, формирани от канцеларско-партийната лексика на комунистическата доктрина бяха се вкоренили дълбоко в журналистическите ни глави. За щастие говорната нормалност много бързо беше възстановена. На мястото на партийните „другари и другарки“  първо в предаването прозвучаха  учтивите градски обръщения „госпожо“ и „господине“/Петко Георгиев/, участието на събеседници  в студиото беше пряко в ефир, телефонните обаждания на слушатели се включваха директно в диалозите, репортерите все по-често информираха за събитията пряко по телефона, а не на запис след сложни монтажи, преводът на чуждестранните гости на български се извършваше симултантно, дори много често от самия водещ, когато липсваше преводач – въпросът се задаваше на български, самопревеждаше се на съответния език, следваше отговор  и след него превода на водещия, отново на български. Постепенно и трайно от езика на журналистите изчезваха отблъскващите русизми, наследство от „вечната и святата“, като „болшинство“, „считам“, „осторожен“, „обезателство“, „урожай“ и куп още други.

Част от „дженка“ в предаването идваше и от музиката, която звучеше в предаването. Помня, че в началото на 1990 година със специална заповед на ръководството на „Хоризонт“  отпаднаха смешните „квоти“ за излъчваните песни и вид музика, главно съветска и от „братските социалистически страни“. Не, че след 10 ноември 89-та музикалните редактори ги спазваха, но в деня на музикалната свобода, а и много след това, в „12+3“ можеха да се чуят всички любими и забранени дотогава световни хитове и изпълнители! А това вече беше не само весел „дженк“, но и истински „купон“ както за слушателите, така и за авторите на предаването.

Q: Как посрещнахте свободата след 10-и ноември – изведнъж ли се стовари тя върху вас, или я придобивахте постепенно? Кои бяха забележителните отлики в звученето на обедния блок и на цялата прогарама преди и след това?

А: Вероятно въпросът ви е как посрещнахме „освобождаването“ след 10 ноември 1989 г. ?  Всички прекрасни колеги, с които съм работил в екипа на „12+3“, се оказа, че винаги вътрешно са били свободни личности. Нито един от тях не „разцъфтя“ в списъците на Комисията по досиетата, за разлика от много други наперени водещи по „Хоризонт“. Никой от тях дори и не е помислял да си променя името, с което работи в ефир, за разлика от някои амбициозни колеги, за които работата зад микрофона е била очевидно въпрос на живот и смърт. Припомням всичко това, защото още след  първите ми гастроли като новинар във вечерния екип на „Хоризонт“ / от 21 до 23 ч. през 1988 г./ ултимативно ми беше предложено да променя фамилното си име, вероятно с някакъв героичен партизански псевдоним, защото имало обаждания в ЦК, че „човек с фамилията на фотографа-частник  Папакочев, не може да информира Партията и нашите за каквото и да било“. Отговорих, че ако искат да ме прогонят от радиото, има по-лесен и достоен начин да го направят. Не знам точно как шефовете на Хоризонт са удържали на натиска, но проблемът постепенно отпадна. И дори повече, към края на годината се оказах и един от създателите на „12+3“.

Q: Някои ваши колеги твърдят, че единствено в първите години на прехода – докъм 1993 г., са се радвали на абсолютна свобода. После БСП печели изборите и сякаш се връщат старите маниери между политиката и медията. Следват уволненията през 1995 г. на седмина журналисти заради протестите им срещу цензурата в радиоефира. Но протести и уволнени журналисти има и при управлението на СДС през 2001 г. В тези трудни отношения с политиците и в една далеч по-многогласна медийна среда какво загубиха и какво успяха да съхранят колегите ви в „Хоризонт“?

А. Не съм сигурен, че абсолютна свобода въобще съществува, по-скоро тя е някаква светла мечта на човешкия разум. Друг е въпроса за свободата на мисълта, на словото, на правото да казваш онова, което смяташ за правилно и вярно. Засега няма медиа, дори и космоса на интернет, която да е абсолютно и напълно свободна, а собствениците на големите световни социални мрежи не пропускат възможност да ограничават всекидневно свободата в уж най-свободното медийно пространство.

Далеч съм от мисълта да твърдя, че журналистическата свобода в БНР докъм 1993 г. е била абсолютна, това би било безотговорно и невярно. Вероятно някои потиснати от дългата си журналистическа дейност в условията на тоталитарен и репресивен режим колеги са изтълкували първите години след промените, когато наистина царуваше прекрасен демократичен хаос, като абсолютна свобода. През тези години в БНР действително съществуваха елементи на „свободия“, но те бяха обречени на премахване, просто институцията и нейните стари комунистически кадри все още държаха юздите на управлението в ръце, мимикрираха бързо и с познатите им от непосредственото минало методи бързо въведоха онзи административен и редакторски „ред в курника“, на какъвто са били обучавани винаги. Още повече, че преименувалата се БКП бързо завзе държавната власт и по подразбиране се опита да я укрепи с нов контрол върху държавните електронни медии, които все нямаха конкуренция в ефира.

За щастие, още в началото на 1993 година започна моето сътрудничество със софийското бюро на Радио „Свободна Европа“, премина през централата на радиото в Мюнхен и след преместването й в Прага продължи до закриването дейността на българската секция, заедно с редакциите на още 6 бивши комунистически държави, в края на 2004 г. Да, работата в „Свободна Европа“ беше наистина уникално свободна откъм избора на  теми, събеседници, проблематика, подбор на материали и начини на представянето им в ефир, но тя беше ограничена от най-важното изискване – висок журналистически професионализъм, пълна проверка на фактите и информацията, отговорност за неизбежните понякога професионални пропуски и грешки. Да, през 1995  и 2001 година в редакцията в Прага и бюрото в София с тревога и притеснение следяхме и отразявахме събитията в БНР, вълната от протести в радиото,  колеги от „Хоризонт“ ме включваха понякога по телефона за да изразявам подкрепа за уволнените журналисти. От първоначалния екип на „12+3“ в „Хоризонт“ бяха останали само Чавдар Стефанов, Галя Спасова, Маргарита Шапкарова, а по – късно и Гита Минкова,  като чистката тогава гърмеше и покрай тях. В крайна сметка бурята премина, вярно с цената на нерви, разделения и разочарования, предаването беше възстановено но…“12+3“ вече не беше същото, уви. Не толкова хората, колкото атмосферата в радиото вече  беше друга и съвсем различна.

Q: Силното журналистическо присъствие е основният фактор за притегателната сила на „12+3 в онези години. Тогава наричат предаването ви „радио в радиото“. Всъщност предаването съществува и днес, но отдавна не е „радио в радиото“. Кога приключи приключението „12+3“?

А: Още с появяването си в и през първите няколко години в ефир „12+3“ се оказа любопитен медиен феномен, който тутакси привлече вниманието на наблюдателите от Факултета по журналистика /други медийни експерти тогава просто липсваха/. Да си припомним: в часовата „дупка“ на ранния следобед, в единствената информационна програма по държавното радио се появява нещо ново, съвършено различно като звучене от тогавашната комунистическо-пропагандна дидактика в ефира, омръзнала до болка с фолклорните си просташки шегички в петък следобед от сорта на „Сега следва песента „Полегнала е Тодора за всички, които я пожелаха“, с предавания като „България – дела и документи“ и с безкрайни информации за щетите, които „мищката – полевка нанася на селското стопанство“. В това ново „радио нещо“ още през годината на тоталитарно безпросветие се появяват рубрики, като „Валутна информация“, „Криминална хроника“, „Специален гост т на предаването“, „Пътна информация на КАТ“, разговор със синоптика за прогнозата на времето, модерни радио- реклами с изисквания за предаванията за съвременно и модерно звучене“, гостуване на музикални редактори, които представят „най-слушаните световни хитове на седмицата“. И всичко това, заедно с новините на всеки кръгъл час, в рамките на 180 минути! Просто „12+3“!

Формулировката „Приключението 12+3“ е заглавие на едноименната мемоарна книга на първите автори на предаването, както и на едноименния сайт. Тя, естествено, визира първите начални години на предаването. Да, поради изключителната си популярност и извоювано място в националния радиоефир, като радио- форма „12+3“ стои стабилно в програмната схема на БНР, дори новото ръководство на този етап съхрани автентичните сигнали на предаването, създадени от Сергей Джоканов. Да видим докога тези сигнали ще оцелеят, след като „Хоризонт“ вече премина към изцяло нови, симфонично изпълнени, сигнали на своите носещи предавания.

Всяко приключение може да започне великолепно и да завърши с гръмогласен провал – това е жизнен, и дори медиен факт! Днешното звучене на „12+3“ е дело на журналисти, които никога не са имали професионална или колегиална връзка с основателите на предаването, което подсказва липсваща приемственост и практическото създаване на ново предаване със същото заглавие, моделирано според политическите пристрастия  и професионалната  „физиономия“ на днешните водещи. Докога и доколко те ще успеят да запазят успешното заглавие „12+3“ в програма „Хоризонт“ , зависи както от тях, така и от вниманието на  аудиторията, която е най-точния измерител на даден успех или провал. Стискам палци онези колеги, които разбират вярно казаното от мен, да съхранят предаването и неговата славна традиция! „12+3“ го заслужава!

Q: Как изглежда свободата на медиите у нас, когато я гледаме отвътре, и какво е равнището ?, ако я погледнем отвън? Като човек, който е работил години наред за чужди медии, можете да си позволите и двете гледни точки. Кой е най-големият дефицит на българската журналистика днес – липсата на силно журналистическо присъствие, комерсиализацията, обслужването на интереси, плъзгането по повърхността…?

A: В съвременният цивилизован и демократичен свят има обективни измерители на свободата на медиите. Според авторитетната световна организация „Репортери без граници“ България вече хронично не е в състояние да се отлепи от  дъното на 111-то място в света и гордо да се ситуира в Европа единствено пред страни, като Русия, Беларус и Турция, както сочат данните за миналата година. Едва ли доверието към медиите ще се промени и през 2021-ва, ако се съди по нагласите на  потребителите,  а това са гражданите на държавата на Пеевски, Борисов и Радев. От друга страна Българското национално радио е медията, към която българите са изразили най-голямо доверие, според  доклада на Института за изследване на журналистиката „Ройтерс“ към университета в Оксфорд за миналата 2020 г. Което е доста показателно за професионалния авторитет и тежест на БНР. Все пак не може да имаш огромно обществено доверие в медия, в която липсва свобода, нали? Благодарение на държавното си финансиране, независимо от неговия недостиг БНР успява за съхрани в местното медийно пространство няколко много важни опори – висок и най-често безкористен професионализъм, спазване на изградените традиции от самото създаване на радио за обществена отговорност и медийна почтеност, успешно предаване на специфичните умения и квалификации на журналистическата професия на младите кадри на БНР, както и невероятната перспектива пред съвременното радио в обозримото бъдеще! Не е тайна, че разлика от ефирните и дори цифрови телевизии, радиото запазва безспорните си шансове да се развива като медия на бъдещето, във всичките й технологични разновидности!

Q: Как звучи програма „Хоризонт“ на БНР в наши дни? Обречена ли е на маргинализиране „Старата къща“ в надбягването с телевизиите и социалните мрежи?

A: За разлика от телевизиите и отчасти от социалните мрежи, радиото се развива, макар все още бавно, според най-рационалните и перспективни изисквания за съвременните дигитални медии. Нима не ни прави впечатление, че днес по „Хоризонт“ почти всеки ден се говори за фотоизложби, филмови и театрални премиери, художествени експозиции? Всички те вече имат не само аудио-контакт с аудиторията, но и могат да бъдат видени на онлайн-страниците на БНР, да бъдат оглеждани многократно и внимателно чрез адио и видео подкастите на радиото. Силни и актуални репортажи на кореспонденти на БНР  освен в радиоефира могат да бъдат проследени и като филми в YouTube, при това заснети автентично и безапелационно от самите репортери! Нека се запитаме защо основните частни телевизии в България вече имат собствени радиостанции, които комутират всички важни новини и предавания от ТВ-екран? Защо пропускаме, че чрез интернет днес можем да слушаме и гледаме с великолепно качество актуални предавания на най-авторитетните световни радиостанции? Нека си отговорим на въпроса защо ключовите носещи седмични политически предавания по „Хоризонт“ могат да бъдат следени  и пряко онлайн от студиото на „Драган Цанков“?

Защо, ли? Просто защото  радиото отдавна вече живее в новото си измерение, което постепенно завладява световното медийно пространство. Въпросът е как и доколко предстои да го преоткрием за себе си като бъдещи виртуални слушатели, зрители и медийни потребители. Младите хора вече са го сторили, впрочем.

Март 2021 г.

„12 + 30“  ИЛИ  РАДИО-СПОМЕНИ ОТ БЪДЕЩЕТО

Георги Папакочев

26 ноември 2018 г.  Признавам откровено – никак, ама никак не ми допадат юбилеи, чествания, годишнини, възпоменания и други подобни. Винаги ми се е струвало, че в тях има нещо не съвсем искрено, не много точно и най-вече – подобни „тържества“, както възторжено ги определят някои, създават усещане за нещо предпоследно, за някаква крайна права, обикновено водеща до неизбежния финал. И тъкмо заради това предпочитам да се върна към  появата на  „12+3“ по-скоро като към удивително събитие  в държавния  радиоефир, отколкото като към повод за кръгла годишнина. Макар че да се задържи цели три десетилетия в ефир в почти непокътнат вид и звучене до ден днешен,  предаването е постигнало рекорд, достоен за уважение. И това е факт, който дори най-големите завистници, опоненти и недоброжелатели на „12+3“ не могат да оспорят.

Между „Об уравне реки Дунай в сантиметрах“ и „Рекламния компас“

Не знам точно на кого и кога е хрумнала първоначалната идея да позапълни  информационно-музикалната програма „Хоризонт“  в ранните следобедни часове. Говори се, че просветлението осенило първо преподавателя във Факултета по журналистика на СУ  проф. Веселин Димитров и той го споделил с тогавашното ръководство на БНР. Има и други версии, но  е безспорен факта, че до началото на 1989-та  след новините в 12:00 освен музика, подбирана според ограниченията на тогавашните идеологически наредби, информационната програма на БНР излъчваше единствено интересуващия екзистенциално  българите „Бюлетин об уравни реки Дунай в сантиметрах“  на три езика, както и твърде странното през тези времена  предаване „Рекламен компас“. Странно, защото в него се четяха примитивни по съдържание и форма текстове, определяни като „реклами“, които всъщност съдържаха банална информация за някои социалистически предприятия, произвеждащи от десетилетия безконкурентните си две марки пасти за зъби  или предлагаха уникални телфери, електро и мотокари, които обикновения българин цял живот е мечтаел  да си купи. В крайна сметка тези послания логично допираха до известната  реклама за  сапун „Петел“, който „пере най-добре“. Естествено, на кръгъл час по „Хоризонт“ вървяха и задължителните новини.

Запълване на „кухите часове“

Това за новинарските емисии на кръгъл час е важно, защото тъкмо около тях  следваше да  бъде „ашладисано“ и бъдещото предаване.  Казано с други думи, обикновено безвкусните пропагандно-информационни „соени  кюфтенца“ на новините  следваше да бъдат украсени с някаква апетитна „радио-гарнитурка“, за по-лесното им консумиране от аудиторията. Друга идея за новото предаване вероятно е била изцяло „кухия“ отрязък до 15 часа  да бъде запълнен с нещо като сервизна информация с акцент върху кратките съобщения, рекламите и евентуално с някой и друг репортаж за успехите на „квадратно гнездовия метод“ при сеитбата на царевицата или за борбата срещу мишката „полевка“, оказала се бич за люцерната, детелината и посевите в полетата на ТКЗС.  Индиректното програмно изискване към новото предаване със сигурност е било то в никакъв случай да не конкурира контролираното изкъсо „модериране“ в естествено слушаните сутрешни часове, както и започващите след 16 часа „любими на драгия слушател“ блокове, заливани с кръшни музикални поздрави и изпълвани най-вече с материали за  успехите на трудовите колективи, както и, но само понякога, с дозирани критики към някои „самозабравили се другари“ в стопанската сфера или  срещу дребните  проблеми пред „изпълнението на петилетката в съкратени срокове“.

Махленско-съученическата афера

Такова, вероятно, е било заданието, поставено пред Йордан /Данчо/ Лозанов, един от най-авторитетните професионалисти в програма „Хоризонт“, израснал  в последствие  съвсем  естествено от заместник- шеф на вечерния информационен екип до позицията на  „ръководител, вдъхновител и организатор“ на новото предаване. Не ми е известно  с кого Йордан е водил предварителни преговори за включване в бъдещия екип, но сред първите откликнали на поканата му вероятно сме били  Чавдар /Чари/ Стефанов и моя скромност. Единственото обяснение за този светкавичен и безусловен консенсус около бъдещата ни съвместна дейност с Данчо най-вероятно се крие в чистата случайност, че всъщност  и тримата бяхме комшии на славната столична улица „Бачо Киро“ и почти връстници на години. Естествено имаше и друго. Освен съученици в някогашното 123-то училище на бул. „Сливница“, аз и вдъхновителят на „12+3“ бяхме изкарали заедно пет славни години  в Първа АЕГ-София, при това на един чин. Затова, погледнато през такава призма, спокойно може да се каже, че формирането на първоначалното ядро на „12+3“ си беше банална махленско-съученическа афера. Която съвсем естествено получи продължението си в току-що построения панелен квартал „О-2“/“Обеля-2“/, където  през 1988 година бях изселен като  „младо семейство с дете“. Тъкмо там, в двустайната панелка на втория етаж, с няколко възтлъсти свински пържоли и задължителната каса бира, през един ноемврийски ден на 1988 г споменатата по-горе  „Тристранка“ заседна малката кухничка за да  нахвърли първоначалната схема на бъдещото предаване. След като схемата беше уточнена делово, аз я разпечатих върху пелюр с помощта на  тракащата си „Континентал“ – ка, ценен подарък от скъпата ми майка, придобит от нея  почти на безценица от родственици на починал адвокат. После уточнихме деня на следващото „редакционно“ събирани, на което вече трябваше да предложим заглавие на бъдещия радиоексперимент.  Така съвсем естествено довършихме акта на зачеването на „12+3“ с касата бирички, пържолките  и музиката на „The Mamas & The Papas”. Въобще не помня как и защо ми е хрумнало да свържа началния час на предаването и неговите три часа със знака „плюс“, но когато на следващата сбирка „тристранката“ чу предложението, веднага започнаха едни почесвания по главите, промълвиха се  доста „Хммм…“ и „Ами…“, които скоро преминаха в „Добре де, ще видим“, за да се стигне до условното съгласие на Йордан:  „Засега да остане като работно заглавие, продължаваме да мислим“. В крайна сметка името оцеля, и то не заради друго, а просто защото вече нямаше време за нови предложения –  сигналното издание на новото предаване трябваше час по-скоро да влезе в 13-то студио на БНР със своето име, сигнали и рубрики.

Как киното се намеси в обедния блок

Преди да продължа с екскурзията назад във времето, непременно трябва да се върна към една важна за мен случка от този еуфоричен подготвителен период на предаването през есента на 1988 година, за която е дошло време да разкажа да първи път.

Тя е свързана с големия български кинорежисьор Едуард Захариев. В слънчев ден на ноември заварих „Едката“, както го наричахме приятелите, приседнал върху голям пън пред къщата на нашия общ приятел, Пламен Масларов, също режисьор. През тези години Пламен  и  съпругата му Ани живееха в симпатичната виличка на нейния баща Тодор Стоянов, друг известен кинотворец, до  „Симеоновското шосе“. Домакините все още ги нямаше и докато ги чакахме, от дума на дума споменах пред Едката, че подготвяме по „Хоризонт“ ново предаване. Не бях допускал, че думите ми щяха да  впечатлят толкова силно режисьора на филмите „Закъсняло пълнолуние“, „Мъжки времена“, „Вилна зона“, „Преброяване на дивите зайци“! Той тутакси ме засипа с въпроси, поиска да научи подробности около „неродения още радио-Петко“, дори ме попита дали началниците на радиото ще одобрят първоначалните ни  планове и как колегите от радиото ще погледнат на тях. Разговорът тогава се оказа дълъг и оживен, а седмици преди премиерата  на „12+3“  в ефир Едката редовно звънеше по телефона за да ме попита как вървят нещата, да предложи свои идеи за рубрики. Помня как преди първото излъчване той звънна в редакцията за да ни пожелае „На добър час!“, а по-късно, месеци след успешния старт, не пропускаше да припомни: „Казвах ти, че ще се получи, идеята ви беше чудесна, справяте се отлично !“. Така освен приятел, за мен  Еди Захариев  се оказа  и един от най-неочакваните  добри  орисници на „12+3“. Когато през 1994 година вече потеглях през Мюнхен за Прага към Радио „Свободна Европа“, на прощалната ни чашка кафе до хотел „Плиска“ той отново каза: „Жалко, че няма да те има в „12+3“, но поне направихте предаване за чудо и приказ!“.

Това всъщност беше последното ни виждане, малко след него Еди си тръгна за по-добрия свят. Сполай ти за всичко, Едка!

И колелото на „12+3“ шеметно се завъртя …

След експерименталното сигнално издание, на 4 януари 1989 година. предаването се появи официално в ефира на „Хоризонт“.  Негов първи водещ/ както и на сигналното издание/ по право беше Чавдар Стефанов, най-опитният и солиден глас пред микрофона. През първите дни  в студиото се редуваха двамата с Йордан Лозанов, по-късно в графика се включих и аз. Работният график беше много напрегнат – когато единият от екипа представяше обедния бюлетин и новините до 17 ч., вторият водеше „12+3“, а третият „играеше“  като редактор. На следващия ден ролите се сменяха и така колелото  бързо се завъртя в обичайните за „Хоризонт“ шеметни обороти. Атрактивните сигнали на „12+3“ ударно звучаха в ефир пет дни в седмицата и все повече слушатели след края на обедните новини оставяха включени приемниците си за да слушат предаването. Просто в „Хоризонт“  се беше появило нещо ново, много различно и за изненада на нас, неговите автори, то се възприемаше радушно от „драгия слушател“.

Днес малцина говорят за т.нар. „екипна система“, но динамиката на работа в „12+3“ през тези първи месеци на неговото битие, просто я налагаше. Естествено, всекидневната ротация зад микрофона в пряк ефир си беше изтощителна, но в тези изпълнени с адреналин и радостна еуфория първи седмици и месеци, едва ли някой  обръщаше внимание на умората. Независимо от всичко, без помощта, съдействието и точните съвети нашите прекрасни и високо професионални редакторки на новините, а по-късно и на самото предаване Радостина Русева, ласкаво наричана „Вождът на команчите“, Марги Шапкарова, Роси Байрямова, Стефчето Кафеджиева, малко след това и на Галя Спасова, Гита Минкова – без тяхната ключово важна подкрепа, ние водещите щяхме съвсем да се изприщим от работа. Така съвсем естествено екипът на предаването бързо следваше да се увеличи. Първоначалният скептицизъм и липсата на интерес към новото „радио шоу“ в доскоро заспалия и неслушан обеден отрязък отдавна се бяха изпарили и интересът към изява в него нарасна неимоверно, особено сред по-младите и амбициозни колеги. Скоро зад микрофоните на „12+3“ застанаха Петко Георгиев от „Нощния  Хоризонт“ и  Ивайло Малинов, тогава млад и ентусиазиран репортер. Със сигурност е имало и други мераклии, но за това вероятно повече могат да разкажат Йордан и вече официалния шеф на екипа Чавдар. Много скоро участията на  репортери, редактори  и  кореспонденти от страната и чужбина в „12+3“ започнаха да стават все по-престижни за тях. И причината беше  не само в  стремглаво увеличаващата се аудитория, но и в уникалната през тези тревожни месеци в началото и средата на 1989 -та възможност те да могат да представят материалите си на живо в студиото, а не с редактиран запис. Дотогава това беше много рядка практика дори за „Хоризонт! Преките телефонни включвания започнаха да се превръщат в рутинна практика. Много горещи новини и репортажи от събития през месеците преди ноември 89-та, заредени с опасно политическо електричество се излъчваха тутакси и директно в ефир.

И друго. БНР и новинарската програма „Хоризонт“ бяха едни от малкото в тоталитарната държава, на които беше разрешено да имат  не само денонощна служба за мониторинг на световните радиостанции, известната „Прослушвателна служба“, но и да получават пряко емисиите  основни световни осведомителни агенции като Ройтерс, АП,  АФП. Новинарските екипи в „Хоризонт“  бяха и едни от първите в България, които имаха привилегията в редакционните си стаи да гледат директно прохождащият тогава американски телевизионен гигант CNN. „Прослушватели“ бяха млади хора с по няколко езика, също както и редакторите на новините. Неслучайно първата солидна  група попълнения за българската редакция на ББС след 1989 година излетя именно от въпросната „Прослушвателна служба“ – Васко Велев, Андрей Владов, Веско Паунов, Вальо Илиев, Теди Христова/???/ и други. Помня как всеки от тях тичаше по време на дежурството си през глава в стаята на „12+3“ за да съобщи първи на екипа някоя „breaking news“ по агенциите или от световните радиа. Самите колеги-прослушватели често също участваха в предаването. Всичко това беше особено важно за бързината на информацията излъчвана по „Хоризонт“ и в „12+3“, колкото и контролирани от режима тогава все още да бяха новините. Благодарение на тази уникална като обем и актуалност световна информация, „новинарите-водещи“ на „12+3“, повечето минали преди през най-добрата новинарска школа на „Прослуша“, вече можеха да предложат на аудиторията доста по- различен начин за представяне на информацията, подплатена с по- задълбочени и интересни детайли, както и да демонстрират на практика познанията си за  професионалните стандарти на световната журналистика. Аудиторията на обедното предаване успя бързо да долови тези разлики и скоро екипът му получи нейното признание.

В навечерието…

Макар  все още скована от идеологическите ограничения , музиката до 15 часа също ставаше по-слушаема и освободена. Това се дължеше на специалните, често рисковани усилия на музикалните редактори, повечето от които не криеха желанието си да работят именно с „12+3“. Сергей Джоканов, Анна-Мария Тонкова, Гергана Лазарова,  Дарина Гълова, Христина/Ина/ Белчева, Тома Спространов, Живка Николова, Хелия Чавдарова, дори вечно усмихнатата Мария Градева с нейните неизвестни дотогава стари /“буржоазни“/ градски песни, опитваха всячески да прокарат през иглените уши на партийната цензура малко по-различна и „неизтъркана“ от слушане  музика. Е, все още липсваха новите западни хитове, но поне някои световни шлагери се промъкваха тук-таме в предаването, къде инструментално или в изпълнение на естрадни певци от „братските социалистически страни“. И понеже цялата тази радио-лавина се дирижираше от пулта в студиото, редно е да бъдат споменати с благодарност тоноператорите, с които обикновено работехме  най-весело – Боби Бобчев, Мария Ташева, Илонка Христова, Виктор Горнаков, дори  и с „палавника“ Димитър Цивнев, който редовно изпотяваше колегите си от притеснение, когато им разбъркваше съзнателно многобройните „копчалъци“ върху тонрежисьорския пулт. Казано направо, в месеците до ноември 1989 г. вече осезателно се усещаше разхлабената хватка на режима и за щастие новото, все още необременено от професионални комплекси обедно предаване по „Хоризонт“ се превръщаше в малка сензация в националния радиоефир. Трите часа на „12+3“ заповаха да се пълнят с нови дотогава рубрики, като „Криминална хроника“, „Валутна информация“, „Специален гост“, „Езикови справки“, „Стършел в аванс“ и други. Открито се заговори за екология, за замърсяването на въздуха и природата.  Появиха се музикално – рекламни клипове /в първите предавания те бяха  експериментално създавани от екипа с напълно измислени сюжети/, преките слушателски телефони ставаха редовна практика. И всичко това беше резултат от ентусиазираната работа на екипа и неговите сътрудници. Помня колко важно беше да убедим тогавашната говорителка на Столичното МВР Маруся Тошкова да се включва пряко по телефона с информация за текущите престъпления в София, което в тези неясни времена си беше чист  героизъм от нейна страна! Новинарските емисии ставаха все по-динамични и интересни, в предаването се появиха и първите зачатъци на т.нар. „breaking news“, особено от  външната политика, където разведряване между САЩ и тогавашния СССР набираше скорост. България също вече ставаше „врящо политическо гърне“, вътрешните събития ставаха все по-недвусмислени и рисковани за интерпретиране. Рисковани, защото през тези напрегнати месеци режимът, макар и разклатен, все още стискаше здраво за гърлото националното радио,  макар и да се усещаше, че „обедните пукнатини“ в “Хоризонт“ вече са се появили и започват да се разрастват

Очакване на Годо от ДС

За мен ноемврийските събития през 1989-та  започнаха на 8-ноември вечерта, и то извън радиото. Като журналист от „12+3“ бях поканен на някакво събрание на разтревожения преподавателски и студентски актив на ВХТИ-София, които очакваха повечко информация около набиращите скорост събития в Източна Европа. Помня напрегнатото мълчание, в което тъмната маса хора в амфитеатъра на аудиторията напрегнато слушаше някакъв непознат човек от радиото за „страхотиите“, които бяха започнали в тогавашните ГДР, Чехословакия, а вече и в съседна Румъния. „Неизбежното предстои и у нас, а на партийния пленум на БКП  утре предстоят любопитни събития, поне ние в „12+3“ очакваме сензационни новини от него“, изплюх камъчето аз и светкавично от залата прозвуча въпроса: „Какво, вие да не би да искате да кажете, че другарят Живков ще бъде свален?“.  „Да“, отговорих твърдо и ясно, и след кратко шумолене на ухо,  значителна група от присъстващите демонстративно започна да напуска аудиторията. И след като партийния и комсомолски актив опразни залата, лавината от въпроси се отприщи и споровете продължиха почти до полунощ в кафенето на института.

Още не знам с кой акъл тогава бях изприказвал такива неща пред толкова много хора, но на път към къщи бях уверен, че със сигурност ДС ще ме прибере „на топло“ още тази нощ.  Това, за късмет, не се случи. Просто тогава събитията явно вече са били в ход – на 9-ти ноември Тодор Живков тайно е подал оставката си, но това беше официално съобщено едва след края на пленума на ЦК на БКП на 10-ти, където всъщност  беше огласен вътрешнопартийния преврат. Месеци след тази случка напълно  непознати хора, участвали във въпросната среща, ме спираха по улицата за да ме поздравят за моята почти „самоубийствена“ тогава прогноза. Други директно ме упрекваха: „Вие, там в радиото, сте знаели предварително всичко за преврата, както за аварията в Чернобил преди това. Защо тогава продължавахте да мълчите, нали уж сте журналисти?“. Това бяха тежки и справедливи упреци, на които можех единствено да отговоря: „Тогава бяхме обикновени радиоработници, така ни и наричаха формално.  Сега вече трябва да станем  и журналисти“.

Можех, но не отговорих така, защото това беше излишно –  хората вече искаха да се уверят, че действително си вършим работата добре.

Десетоноемврийският преврат  и „Хоризонт“

Защо все пак се връщам към всички тези повече или по-малко известни събития? Годините са враг на паметта, а и професионалното човешко его често е склонно да преувеличава или омаловажава фактите. И затова все пак си струва усилието мозайката на спомените да се нареди внимателно и отговорно. Колкото и субективен вече да е този процес.

На 10 ноември 1989 г, беше петък, новината за оставката на Живков за „Хоризонт“ отдавна вече не  беше никаква новина. Още преди обяд световните агенции излъчваха с гриф “urgent” , сиреч „мълния“, съобщения за свалянето на българския комунистически лидер. Началниците на програмата нито отричаха, нито потвърждаваха  официално тази информация и само притеснено повтаряха: „Никаква новина в ефир  преди да  е дошла официална информация от БТА и ЦК!“. В този петък следобедните новини четеше Чавдар Стефанов, но повечето хора от екипа все  пак бяхме в радиото. Йордан Лозанов, като „отговорен редактор“, с трескав поглед блуждаеше между кабинетите на шефовете и редакционната стая и също повтаряше ядосано: „Чакаме, чакаме, чакаме!“.

Йордан – „Патилан“

В тези моменти всички съчувствахме на Данчо, защото броени  дни  по-рано, на 27 октомври, ден след погрома на „Народната милиция“ върху протестиращите в градинката пред „Кристал“, през неговата редакторска глава претърпя тежък  шок, който за дълго го постави в състояние на истински психически нокдаун. Две /!!!/ минути преди емисията новини в 13 ч.  пристигна писмо от МВР, в което тогавашния вътрешен министър Георги Танев по същество признаваше официално за побоя и арестите на екоактивистите от градинката на „Кристал“. Вярно, тогава в София се провеждаше международния Екофорум, но подобно признание от страна на режима беше безпрецедентно !С разтреперана ръка Йордан успя да драсне разкривено някакви букви върху текста на писмото, сложи го начело на емисията новини и задъхан се втурна към студиото. Помня, че в същото време започваше редовната „летучка“ в стаята на главния редактор на Хоризонт Мартин Минков, той беше пуснал радиото за да чуе началото на емисията. И тогава се случи страшното. След дълга пауза и тежко дишане в ефир, с натежал глас Йордан успя да съобщи само часа, след което отново спря да говори и да диша тежко до микрофона. Присъстващите и Мартин  тутакси се юрнахме към студиото да видим какво се  случва и тогава се чу гласа на Петко Георгиев, който подхвана четенето на обедния бюлетин. В този момент Петко случайно се намирал в апаратната и светкавично беше реагирал  – да влезе в студиото и поеме емисията от закъсалия водещ. Дълго след това Данчо не беше в състояние да застава  на микрофон, а след месец, когато лекарите го пооправиха, един от водещите на „12+3“ задължително влизаше с него в студиото за новините като дубльор, за всеки случай, просто.

Чавдар и лютата му попръжня

И така, безумното очакване на разрешението да съобщим за свалянето на Тодор Живков продължи почти до 18 часа.  Дотогава Чари все още се надяваше именно той да прекъсне програмата с очакваната “блага“ вест. Уви. „Височайшето“ потвърждение дойде няколко минути преди 18, когато започваше новинарското дежурство на Величко Конакчиев от вечерния екип. Така, съвършено случайно на него се падна „честта“ да съобщи  първата официална вест  за свалянето на Живков от власт. Което отвсякъде си беше лош късмет за новинаря от „12 + 3“, все пак! Затова почервенял от напрежение и гняв, Чавдар съвсем правилно, според мен, шумно попържи в редакцията страхливите големи началства, махна обидено с ръка и…пое към къщи за да се успокоява.

През същата петъчна вечер, но на път към квартала „О2“, аз също информирах, но този път успешно, вероятно последния българин, който все още не беше чул за падането на Тато. Това беше шофьора на таксито, с което със семейството пътувахме  към панелното ни жилище. След като мълча подозрително няколко минути, през които ме изучаваше трескаво в огледалото за задно виждане, шофьорът реагира на информацията предпазливо: „Е, това не може да бъде!“, промълви невярващо той, просто в раздрънканата му „Жигулка“ нямаше радио. След като някак все пак го убедих, таксиджията бързо изпадна в буйна радост и дори отказа да вземе пари за возенето. „Хайде, хаирлия да е !“, каза на изпроводяк той, махна с ръка той и отпраши обратно към центъра.

Спомени, спомени…

Промяната в комунистическата власт на 10 ноември очаквано премахна досадните ограничения в „Хоризонт“ и съответно в „12+3“. Доста преди вътрешната наредба за абсурдните квоти за музиката по радиото да изчезне, в обедното предаване свободно зазвучаха всички възможни и невъзможни забранени западни състави и хитови парчета от цял свят, а музикалните редактори започнаха просто да надминават себе си. В студиото говореха свободно в ефир събеседници, чиито имена до неотдавна предизвикваха нервни тикове пред изгубилата ума и дума тоталитарна власт. „Гости на предаването“ ставаха чуждестранни наблюдатели, западни политици, озовали се първи страната след промените, журналисти от световни медии. При това изобилие от събеседници често не успявахме да осигурим преводачи в ефир, та водещите се налагаше сами да вършим чудеса в студиото, като задаваме въпросите си на български, след това ги превеждахме на госта на съответния език и после представяхме казаното от него отново на български. Помня дребничкия  Стивън Ашли, една от легендите на британската ББС, който разказа в ефир потресаващи подробности за едногодишното пребиваване на Людмила Живкова в Кембридж,  за нейната неотлъчна охрана от УБО в кампуса на университета, каквато, по думите на Ашли, не са имали нито британския престолонаследник Чарлз, нито децата на милиардери. Веднаж в студиото се появи напористия Жорж Ганчев, неотдавна пристигнал от Америка. По време на разговора с него забелязах под сакото му огромен пистолет. „Как милиционерите на входа  те пуснаха в Радиото  с този „топ“ под сакото, бе Жорж?“, го попитах вече, извън студиото . „А смеят ли да ме спрат с него?“, беше неговия характерно палав отговор. Друг случай – след гастрол в предаването американски репортер  ме помоли да го разведа из етажа на „Хоризонт“, да види, сиреч, как и къде работи БНР. В стаята на машинописките, както обикновено, цареше напрегнат и шумен труд. Влязохме и американецът  тутакси включи  магнетофона си за да записва „арията“  на трите стари механични машини, които се задъхваха от тракане. Доловил недоумението ми, той обясни: „Такива звуци вече не могат да се чуят никъде. Записвам ги за нашия аудио фонд, това остава в историята“.

Не след дълго стана ясно, че от нашата „модераторска“ лексика в ефир обръщението „другарю“ или „другарко“ отпада за да бъде заменено с „господине“ или „госпожо“. Петко Георгиев, чешки възпитаник, първи се обърна към радио аудиторията  с „Дами и господа“, просто в тогавашна Чехословакия това обръщение си беше напълно естествено.

По този повод  помня, как един ден по телефона ми позвъни генерал , който настояваше да изнесе данни за разграбено военно имущество. Естествено го поканих да разкаже за какво  става въпрос, но преди да влезем в студиото го предупредих, че в ефир към него ще използвам думите „господин генерал“. Когато чу това, човекът изведнъж спря и притеснен ме попита: „Ама наистина ли така ще ме наричате?“. Потвърдих и поясних, че това обръщение вече е практика за цялото радио. Тогава „другарят генерал“ направи кръгом и без да каже нищо, закрачи към изхода. В което, всъщност, имаше нещо тъжно и доста символично.

 Епилог

Съзнавам, че разказаното дотук е незначителна част от спомените ми за началото и първите години на „12+3“. Давам си сметка също, че едва ли някой ще прочете този текст до края, ако въобще се захване да го чете. И все пак, в заключение съм длъжен да споделя още няколко важни, според мен, неща.

Обедният блок „12+3“ несъмнено беше най-успешния проект за радиопредаване на „Хоризонт“ и БНР в края на 80-те началото на 90-те години на миналия век. За това недвусмислено говорят наградите и мястото на предаването в първите медийни класации, които започваха да се появяват тогава. Вярно е, че предаването и неговия екип станаха известни „имена“ благодарение на липсата на конкуренция в националния ефир тогава. Нека обаче не се забравя, че от „Магнаурската школа“ на „Хоризонт“ и „12+3“ излязоха хора, които не само поставиха началото на първите частни радиостанции в България, но и прекопираха „творчески“, най-често буквално, схемата на предаването, неговите рубрики, маниерът на модериране, свободното и професионално поведение в ефир. През тези първи години на „12+3“ в неговото отворено за всички студио направиха първите си крачки много стажанти, репортери и журналисти, които и днес продължават да поддържат високо равнище в професията. Имена с участията си в „12+3“ направиха и мнозина колеги от програма „Христо Ботев“, колкото високомерно някои от тях да отричат това днес.

Освен огромна аудитория и прекрасни приятели, през тези първи години „12+3“  имаше и завистници в БНР, което беше  обяснимо. Предаването се правеше от хора, повечето от които дотогава бяха доста неизвестни в Радиото и за някои напористи колеги от „Хоризонт“, успехите му предизвикваха неприкрита неприязън. За тях вече се беше появила вътрешна конкуренция –  неочаквана и много сериозна.  Помня как мастита водеща на популярен следобеден блок, в който четях новините на кръгъл час, закри със средния си пръст нагоре копчето за „окъсяване“, когато усети, че по време на емисията получих хрип и трябваше да изключа за секунда микрофона за да се изкашлям. Помня как друга, хиперамбициозна водеща на подобно блоково предаване, грабна листчето с първата новина от новинарската ми емисия и почти ми изкрещя в ухото : „Това ще го прочета аз и никой друг!“. Е, прочете я и…какво от това? Нито стана по-известна, нито предаването й спечели кой знае колко. Вярно, това бяха напрегнати и нервни времена за радиото и някои не винаги успяваха да овладеят своите емоции, амбиции и нерви.

През 1994 година, когато  и аз се разделях с „12+3“, след като Йордан и Петко вече бяха поели по личните си професионални пътища извън радиото, се наложи да отнеса тежки упреци от оставащия на „Драган Цанков“  екип на предаването. „Как можахте да направите това, вие сте  дезертьори, защо съсипвате хубавото предаване, какво ще стане с него в бъдеще?“ – това бяха само част от обвиненията на обяснимо разочарованите колеги. Те имаха основания за своите упреци, още повече и защото в Радиото вече беше започнала да се завръща ледената атмосфера  отпреди 1989 година, по-късно започнаха уволненията, протестите…

Признавам, че страшно дълго се колебах тогава дали все да не променя решението си да напусна „Хоризонт“.  И когато посетих за някакъв рутинен  разговор един от тогавашните началници на БНР, излязъл от средите на „Хоризонт“ и впоследствие оказал се агент на ДС, и той грубянски се нахвърли върху мен, решението ми бързо беше взето. Окончателно, при това.

Спирам дотук, защото историята на „12+3“ след 1994 година принадлежи по право на Чавдар, Галя, Гита и на всички онези, които въпреки премеждията и трудностите, поне направиха опит да съхранят и продължат традицията на това чудесно като концепция, възторжено създадено  и ентусиазирано стартирано предаване. За неговото най-ново и днешно битие думата имат колегите, които продължават да „въртят педалите“ на предаването в ефир. Дано един ден и те успеят да разкажат своята история за „12+3“. И то  с възторга и обичта, с които са изпълнени моите спомени.

/ Георги Папакочев е един от създателите на предаването „12 + 3“ по „Хоризонт“ на БНР. През 1993 година работи в софийското бюро на радио „Свободна Европа“, а от  1995 до 2004 година е щатен журналист в централата на РСЕ  в Прага. От 2004 до 2017 г. година е кореспондент и политически коментатор  на „Дойче веле“ в България.

През  1991 г. Г. Папакочев  става един от основателите на специалността “Художествена фотография” в НАТФИЗ “Кръстьо Сарафов”, където и преподава дисциплината “фотожурналистика” до 2017 г.

 Носител  е на редица награди за радиожурналистика и на званието “фотограф-художник” /1978 г./.