18.01.2017

България навлезе в турбулентен политически период. Смяната на екипите на „Дондуков“ 2, разпускането на 43-то Народно събрание и назначаването на служебен кабинет на президента Румен Радев, който трябва да подготви и  организира предизборната кампанията за предсрочния парламентарен вот, конституирането на новия парламент и избирането на редовно правителство – всичко това предстои да се случи през следващите 90 дни. При това в обстановка на остро противопоставяне, раздробеност на основните формации и нескрити амбиции за категоричен политически реванш. И понеже влизането в управлението е основна цел на всяка политическа сили, възниква въпроса за арсенала, които те ще използват за постигането на тази цел.

Компромати, клевети и удари под кръста

Димитър Ганев, политолог от Изследователския център „Тренд“  припомня, че през последния четвърт век  в България не е имало предизборна кампания без компроматна война, така че и днес не може да се очаква нещо по-различно. Въпреки това сега има нов момент  – кампанията ще премине при служебното правителство на новия президент Румен Радев. „Първите сигнали от екипа на Радев и това, което чуваме от самия него е, че този служебен кабинет  няма да бъде “конфронтационен“, сиреч да се рови в миналото и да се опитва да компрометира управлението на Борисов. По-скоро министрите ще се стремят към по-умерено поведение“, прогнозира политологът пред Дойче Веле. Според Ганев дори умереният проф. Огнян Герджиков да не е поредния служебен премиер, самият факт, че този пост му е бил предложен, демонстрира неохотата за сблъсъци в управлението. „Основната цел на Радев ще бъде поддържането на умерена линия в действията на неговия служебен кабинет, линия, с  която може да се овладее политическото напрежение. Нека си припомним кампанията преди изборите през май през 2013-та , която беше тежко компроматна. Тогава вторият човек в ГЕРБ Цветан Цветанов беше обвиняван за подслушванията, за полицейщината в страната. А и самите избори преминаха под знака на огромния компромат, какъвто беше „Костинбродската афера“, казва   Димитър Ганев.

Внимание – „коалиция“!

„ГЕРБ едва ли ще поведе компроматна война срещу БСП, те никога не са водили „черни“ кампании, а и посланията им обикновено са по-позитивни. БСП също няма да тръгне на такава война, просто защото само след два месеца и половина конфигурацията в бъдещото НС ще бъде много сложна и е  почти  сигурно, че в него нито една партия няма да има мнозинство. Затова коалиционният характер на бъдещото правителство, ако такова все пак бъде съставено, ще бъде изключително трудно постижим. Нито една партия няма интерес да тръгне на остра компроматна битка защото няма да иска да  „гори мостовете“ към евентуална коалиция след предсрочния вот. Дори да е малко вероятна, споменаваната „голяма коалиция“ между ГЕРБ и БСП не следва да се изключва напълно. Макар че тя  е краен вариант, възможен само ако държавата се срине в много тежка политическа криза“, смята Димитър Ганев.

Колко черен е „черният ПР“?

Експертът по политически маркетинг и ПР Арман Бабикян от своя страна посочва , че в България войната на компроматите не е спирала никога. „Клевети и удари под кръста са използвани, използват се и най-вероятно ще продължат да се използват в бъдеще –  те просто са обичайно оръжие от арсенала на политическите  битки“, е убеден Бабикян. Той обръща внимание и на  нещо друго:  „Верни или не, т.нар. „компромати“ днес много трудно се превръщат в клеймо върху дадена личност или политик. По-скоро те  са  детайл от огромното ветрило от думи, чието крайно послание е:  „Ами те всички са такива !“. Това, обаче, компрометира политиката и обществената дейност като цяло“, коментира Бабикян пред Дойче Веле.

Експертът е убеден, че „черният ПР“ не пречи на българските партии да се коалират. Времето до изборите е състояние, в което всяка партия се стреми да постигне максимума. А когато резултатите станат окончателно ясни, партиите сядат на масата за преговори.  Бабикян дава за пример 2003 година, когато НДСВ яростно, безкомпромисно и неудържимо декларираше, че  е единствената проевропейска дясноцентристка опозиция на БСП. „Тогава телевизиите излъчваха и един видеоклип, в който се казваше нещо друго, а именно, че тези две формации са бъдещи коалиционни партньори. Всички вкупом определяха въпросния клип като „черен ПР“. Две седмици след изборите, обаче, двете формации вече наистина бяха в коалиция. И се оказа, че прогнозата в клипа въобще не е била „черен ПР“. Просто нещата преди и след избори са различни“, отчита Бабикян.

Дългата ръка на Русия

Възможно ли е, обаче, изборния процес в България през следващите месеци да бъде повлиян от чужбина?

Димитър Ганев  е скептичен към вероятността Русия да направи подобен опит. Причината  –  според него в страната липсва ясен проруски настроен политически субект, който има възможности да вземе властта. „Традиционно се смята, че БСП е по-близка до Москва, но ако съдим по  изявленията на партийната лидерка Нинова, тя далеч не предполага сериозно сближаване с Русия. От друга страна  ГЕРБ непрекъснато задава много добър партньорски тон спрямо Москва като твърди, че отношенията между Борисов и Путин трябва да са прагматични. Затова  да се говори за политически проект на Русия, който е едва ли не на прага на властта в България, изглежда доста трудно“, казва Димитър Ганев.

Пропагандни кампании и кибератаки

Арман Бабикян от своя страна напомня, че опитите за въздействие върху българските избори отвън датират от години. Той обаче е убеден, че не само България, но и повечето членки на ЕС вече са се „събудили“ за  водената срещу тях „хибридна война“ с опити за намеса във вътрешната политика. „Френската общественост беше изненадана и възмутена  след като бяха разкрити финансови канали между Москва и хората около лидерката на Националния фронт и кандидатка за президент Марин Льо Пен. Подобни свидетелства за намеса бяха открити в Холандия и други европейски държави. В България сме свидетели на подобни  опити повече от 10 години. Да вземем, например, казаното в доклада на Германското разузнаване отпреди няколко дни.  Според сп. “Шпигел“ в документа се посочва, че „Русия от години оказва влияние над страни от Европейския съюз, за да развали близките отношения между разузнавателните служби на САЩ и ЕС“, а агенция ДПА допълва информацията с това, че „правителството е поръчало на специалната група за „психологически операции“ да следи активността на Русия след поредицата пропагандни кампании и подозрения за кибератаки“

„Слабата“ Европа срещу тероризма
И върху още нещо важно акцентира Арман Бабикян:  “Да  си спомним колко думи се изприказваха от партиите на Волен Сидеров, на Красимир Каракачанов и на техни съмишленици, които от години не спират да говорят за  „слабата“, „либералната“, „свръхбогатата“ Европа и за нейната неспособност да се справи с тероризма на своя територия . Въпросните български политици брояха усърдно колко терористи са се върнали по родните си европейски държави – някъде 500, другаде 1000 човека и т.н.  В същото време обаче, никой от тях не обърна внимание на десетките  хиляди джихадисти от Русия, Казахстан, Узбекистан, Татарстан, Дагестан, Чечения, заминали да воюват на страната на Ислямска държава. А всички те произхождат  от бивши  комунистически съветски републики, управлявани днес от силна, често диктаторска ръка! Затова е очевидно, че проблема не е нито в „либерализма“, нито в „слабата“ Европа, а на съвсем друго място. Обидното е и друго, че  всички тези факти отсъстват от българското информационно пространство, както и от аргументите на местните политици, които слушаме от сутрин до вечер! Те не се споменават дори в местните   журналистически анализи! И какъв е резултата? Хората в България накрая да се хванат за главите и да си кажат:  „Боже, какви страшни неща се случват с този ЕС !“ Така се оказва, че в крайна сметка външната намеса добре си е свършила работата!“, се възмущава експертът по политически маркетинг Арман Бабикян.

11.01.2017

Наскоро членът на ИБ на БСП Валери Жаблянов обвини по радиото Комисията по досиетата, че публикувала “някакви хартийки“ с имена на разузнавачи и поради това България нямала агентура за борба с тероризма. Само дни преди него, военният разузнавач о. р. генерал Стефан Стефанов каза в интервю за печата, че „немалка част от офицерите под прикритие, подготвени за решаването на задачи по борбата с тероризма, бяха принудени да се уволнят в резултат на „прецизната“ и „високоотговорна дейност“ на т.нар. Комисия по досиетата“. Бившият разузнавач с горчивина констатира, че в миналото българските специални служби,  в лицето на военното и цивилно разузнаване, са  имали „значителни успехи“ в рисковите региони в чужбина, докато днес „глупостите, които бяха сътворени не без участието на един креслив депутат /Методи Андреев, вероятно – б. а./, сега подлагат на изпитание националната ни сигурност“.  По-скоро емоционални, подобни твърдения са продиктувани и от сложната обстановка, свързана с акциите на  международния тероризъм. Дали обаче, битката срещу насилието все още зависи от някогашната агентура на ДС /по-конкретно от агентите от нейните Седми и Осми отдел/ ?  Както наистина ли за редуцираната  дейност на българския шпионаж в чужбина вина носи Комисията по досиетата, която, отново по думите на някогашния разузнавач ген. Стефанов,  използвала архивите от службите като “фактология за издаването на поредните луксозни издания“?

Провал на политическия елит?

Дългогодишният офицер от българското контраразузнаване и бивш Директор на НСС от 1995 до 1997 г,  о. р. полковник Юлий Георгиев признава, че специалните служби  и днес са силно зависими от функциониращи информационни мрежи, както и че за тях информацията е инструмент за въздействие и влияние. Според Георгиев осветяването имената на секретните сътрудници в разузнаването и контраразузнаването е било голям провал на българския политически елит. „Независимо, че се търсеше справедливост, че беше важно да се надникне в историята на специалните служби преди 1989-та година, всичко трябваше да се извърши много по-внимателно, като се държи ясна сметка за държавния интерес. А той е, че тези служби трябваше да продължат да работят, че те не могат да бъдат изградени от нищото отново“, признава  бившият контраразузнавач.  И отчита щетите от тези действия – разбити и редуцирани разузнавателни мрежи в чужбина, риск за живота на много от чуждестранните агенти и техните семейства там, реални репресии срещу тях. „ От наша гледна точка тези информатори са работили за „правото дело“, но от гледна точка на техните държави те са били предатели. И ние поставихме в риск тези „предатели“, констатира Юлий Георгиев. Според него хората, помагали и съдействали веднъж на нашите разузнавателни органи, продължават да го правят и сега,  дори  след като агентите вече „са излезли в оставка“.  Как ? Те се сами обръщат към подходящи други лица, подготвят подходящите хора за работа с нашите служби. „Тази приемственост трябва да продължава, защото когато тя се прекъсне, инициативата се губи, трябва да се започва отначало. Сега действащите служби не могат да гарантират сигурността на своите информатори и да ги запазят от осветяване. С публикуването и  шумното разнасяне по света на списъците с нашите агенти, този аргумент вече въобще не действа. Така, проблемът с доверието се пренесе върху мотивацията на хората и оттам върху ефективността в борбата с международния тероризъм“, е убеден Юлий Георгиев.

Голямото агентурно „мишкуване“

Журналистката Екатерина Бончева, дългогодишна членка на Комисията по досиетата, застъпва различно мнение. Според нея тезата за съсипаните разузнавателни мрежи в чужбина чрез разкриване на техните агенти не е нова и тя се лансира още от началото на активната дейност на Комисията по разбиването на зловещата система на бившата ДС. „Две са целите на подобни твърдения. Едната е да се поддържа героичния образ на тоталитарните тайни служби, а другата, която е още по-опасна, е да бъдат дискредитирани съвременните специални служби. И тъкмо това застрашава националната сигурност, а не документите, които Комисията огласява“, твърди Екатерина Бончева . „ От десет години вече чета тези документи и до този момент случаите на хора от системата, които действително са работили за националната сигурност, са колкото пръстите на едната ми ръка, ако не и по-малко.  Някои от тези документи идват с т.нар.“ мотивирани предложения“, които Комисията следва да реши дали да огласи или не, сиреч  да бъдат показани публично или да отидат в определен архив. Винаги съм смятала, че те трябва да бъдат публикувани. Останалото е въпрос на непознаване на закона и документите, както и на желанието старата система за сетен път да продължи да действа, макар и на външен терен“,  е категорична изследователката на тоталитарните тайни служби. На въпроса дали  хората от външното разузнаване и контраразузнаване не са били по-специални в системата на ДС дали Екатерина Бончева отговаря със свой въпрос:  „Ако тези хора наистина са били толкова „специални“ и задачата им през 45-те години, през които  ДС е била дъщерна фирма на КГБ, е била действително да работят за националния интерес, защо въпросните  агенти още в началото на прехода не посочиха в биографиите си, че са били кадри на  службите, че са  работили за националната сигурност, че дават съгласие  имената им да бъдат огласени, за разлика от документите, свързани с особено важните им задачи, които не следва да стават публични? „Всички тези хора, които изведнъж се озоваха на високи позиции в държавата, мишкуваха и мишкуват до днес. Комисията, следвайки стриктно закона, просто обявява кой е кой в държавата“, е категорична Бончева. И разказва, как преди време на конференция във Виена попитала колегите си от сродните служби дали при тях документите на т. нар. “военно разузнаване“ от миналото имат по-специален режим? „Въпросът ми предизвика само иронични усмивки“, допълва изследователката.

Вербовки в упадък

Въпреки всичко проблемът с идентифицирането на терористите не само в България, но в Европа и по света, остава сложен. Според Юлий Георгиев службите едва сега започват да се учат как да разпознават лицата с терористични намерения. „Представям  си ситуацията в Германия с огромния брой  мигранти и се опитвам да се поставя на мястото на нашите колеги там. Просто  мога да разбера пред какви невероятни трудности са изправени те!“, казва бившият шеф на българската НСС. И конкретизира: Те трябва да се справят с  наблюдението, с т.нар. „агентурно проникване“, със  селекцията на подходящи информатори, с привличането за  сътрудничество на хора от тази огромна мигрантска маса.  Това е невероятно сложен въпрос, а ние в България имахме „предмостия“, създадени в тези рискови държави. Днес те са нарушени и нашата ефективност се намали“, съжалява Юли Георгиев. Експертът е убеден, че само с технически средства, без човешко участие, успех в битката срещу тероризма е невъзможен. Според него е нужна агентура, която да следи настроенията сред религиозните общности, да посещава техните молитвени домове, да бъде навсякъде с тях, да им „диша във врата“. „Проблемът не е само наш, български. Европейските служби за сигурност също са снижили своята активност по вербуване на секретни сътрудници в тези общности. А за тази цел  са нужни години!  Както виждаме, обаче,  времето не чака. Положението е драматично, защото се губят навици, умения и способности на агентите. Уви, такава е тенденцията и причината не е само в глобалния тероризъм, но и в осветяването на агентурния апарат. Загубата на доверие и отсъствието на възможност да покажеш, че си способен да осигуриш неговата сигурност, разколебава хората от службите“, предупреждава Юлий Георгиев.

Ползите от професията „разузнавач“

Екатерина Бончева от Комисията по досиетата  не приема подобна теза. Тя твърди, че голям брой от т.нар. „разузнавачи“, особено тези, работили във  външното разузнаване, пребивават спокойно в чужбина  и днес. Те са успели да  създадат собствен фирми благодарение на  предишните си контакти и продължават да  живеят един прекрасен живот. От друга страна пенсионираните им вече колеги получават в България изключително  високи пенсии. „Това обаче е подигравка с хората, станали жертви на репресиите от страна на тяхното някогашно ведомство, наречено ДС“, е категорична Екатерина Бончева от Комисията по досиетата.

04.01.2017

Възможна ли е промяна в геополитическата ориентация на България при бъдещо ляво управление? Какви са задачите на дезинформацията и фалшивите новини за постигането на подобна цел? Пред какво се изправя българската дипломация през 2017-та? Министърът на външните работи в оставка Даниел Митов дава отговор на тези въпроси.

ГЕОРГИ ПАПАКОЧЕВ: С настъпването на новата „турбулентна“, както я определиха някои наблюдатели, политическа 2017 г за България  и предстоящите предсрочни парламентарни избори, възникнаха опасения за опасността от промяна на геополитическата ориентация на страната. Доколко основателни са подобни съмнения ?

ДАНИЕЛ МИТОВ: Подобни притеснения обикновено се появяват когато става въпрос за управление на левицата. Преди да управлява и да има такива възможности, обаче, левицата трябва да спечели предстоящите предсрочни избори. Към момента не виждам как може да се осъществи подобен сюжет и затова нека не допускаме  и другата грешка –  да приписваме победата на новия президент на БСП. За г-н Радев гласуваха  и хора, които не биха упражнили вота си за БСП на парламентарни избори. И друго. Години наред българската левица понася поражение след поражение. Това, според мен, е закономерен резултат за партия, която не е успяла да се реформира и е изчерпана идейно. През целия преход БСП се държа като „спукана гума“, която забавяше движението на колелата  на цялата държава. Затова не вярвам в капацитета на БСП да ревизира цялостната геополитическа ориентация на страната, тъй като й липсва както електорален, така и морален ресурс за това. Още повече, че в българско общество съществува широк консенсус по въпроса за ползите на страната от членството й в ЕС. Българите са рационални хора и те виждат в ЕС икономически и политически такива възможности,  каквито нито една друга алтернатива не може да им предостави. А политиците, независимо от коя партия са, трябва да се съобразяват с хората.

ГЕОРГИ ПАПАКОЧЕВ:  Въпреки уверенията на новия президент Радев, както и на лидерката на БСП Нинова, че нямат намерение да „вадят България от ЕС и съюзите, в които членуват“ съмненията остават – и двамата се обявяват за отпадане на санкциите срещу Русия по повод анексирането на Крим  и войната в Източна Украйна. Дори повече, руската пропаганда подхранва подобни съмнения чрез изяви на високопоставени фигури във и около Кремъл /ген. Решетников, преди него депутатът Пьотр Толстой, който оглавява важна комисия в руската Дума/. Не са за подценяване и действията на т.нар. “приятели на Русия“ в България, които също генерират сигнали в тази посока, като например, посещението на партийна делегация на БСП при руския посланик Макаров в София в навечерието на  Коледа. В състояние ли е членката на ЕС и НАТО България да противостои достойно на подобни прояви?

ДАНИЕЛ МИТОВ: Досега в рамките на това правителство България се е държала изключително достойно с много ясна проевропейска и проатлантическа позиция. Това ще продължи и  след изборите, ако естествено десницата ги спечели. Заявките за отпадане  на санкциите и меко казано странното отношение към международното право по отношение на Крим обаче създават притеснения, че макар България да не бъде „вадена“ формално от съюзите, в които членува, тя може да се превърне в изолирана страна, на която ще се гледа твърде странно отвън, както често се е случвало при на управлението на БСП. Съвсем не е сложно човек да се върне назад във времето и да си спомни какво се е случвало при управленията на левицата. Резултатите от него тогава  обикновено са замразени еврофондове, обвинения за нереформираност на куп системи, стопански регрес. Очевидно е, че определени групи в България очакват създаването на благоприятна среда, в която да бъде предизвикан геополитическия избор на страната. Колкото до пропагандата, или постоянното засипване с фалшиви новини и дезинформация, крайната цел на подобна тактика е ясна – да бъдат делегитимирани демократичните институции и демократите като такива, както и да се внуши на гражданите от ЕС и НАТО, че либерали и демократи не са толкова „непорочни“, колкото се опитват да се изкарат, че всички те са слаби, корумпирани, неадекватни, не можещи да се справят с предизвикателствата на съвременния свят. И съответно да бъдат оправдани автократичните тенденции в определени държави.

Това е общата равносметка и ние следва да сме наясно, че трябва да се противопоставяме на подобни атаки, както с ЕС, така и с НАТО. Много държави в ЕС се ориентираха към създаването на  административни и институционални звена за борба със заливащата ни в последно време дезинформация. Това засяга всички, но когато сме единни, няма предизвикателство, което да не можем да преодолеем заедно. ЕС и НАТО трябва да държат на своето единство и да защитават ценностния фундамент, на който стоят. Членството на България в ЕС и НАТО  е исторически избор, с който ние в най-голяма степен можем да гарантираме националния си интерес и сигурност. ЕС и НАТО никога не са били цел, а средство за постигане на по-добър жизнен стандарт на сънародниците ни и за тяхното обезпечаване в регионален контекст. Светът е прекалено сложен и свързан, за да може всичко това да бъде реализирано самостоятелно. Казано накратко, за нас българите ЕС означава икономика, свобода на движение, възможности за бизнес и образование, а НАТО е  гаранция за националната ни сигурност.

ГЕОРГИ ПАПАКОЧЕВ: Освен сложната терористична обстановка в Европа и съседна Турция, както и продължаващия мигрантски проблем, България трябва да решава важната задача по подготовката на председателството си на ЕС през 2018 година. Това предполага солидна  и координирана дипломатическа дейност. Какви са възможните рискове от една политическа несигурност пред това отговорно председателство?

ДАНИЕЛ МИТОВ: Във всички случаи влизането в спиралата на служебно правителство, избори и  нуждата от време за съставяне на ново правителство не допринасят за бързата и безпроблемна организация на председателството на България на ЕС през 2018-та. Затова е нужно административната рамка и екипите, които вече работят, да бъдат оставени да функционират като професионална администрация. Така ще може независимо от политическия контекст – служебно и след него редовно правителство – тази администрация да продължи да си върши работата. Технико-административната страна на подготовката е водеща и затова се надявам, че политическите процеси в страната няма да повлияят на способността да се справим с подготовката на бъдещото председателство.

ГЕОРГИ ПАПАКОЧЕВ: Германия е важен икономически и стратегически партньор за България, а отношенията между двете страни са традиционно добри. Въпреки това очертаващата се политическа несигурност в България през следващите месеци може да породи известни трудности  –  все пак традиционно добрите контакти между г-жа Меркел и премиерът в оставка Борисов вече ще бъдат по-различни на официално равнище. Какви могат да бъдат последствията от това?

ДАНИЕЛ МИТОВ: Българо-германските отношения не са функция или  проекция на едно или друго българско правителство. Ясно е, че сегашният кабинет и премиерът Борисов създадохме много близки отношения с германската страна. Надявам се, че каквото и да се случи след назначаването на служебен кабинет и съставянето на редовно правителство след изборите, българо-германските отношения ще продължат да са приоритетни за всеки бъдещ кабинет, при който  и да е премиер и външен министър  и те ще се развиват така, както са се развивали досега. По никакъв начин не можем да приемаме българо-германските отношения като временна функция на едно или друго управление. Естествено, има правителства, които притежават потенциала да създават много по-добри международни отношения отколкото други и аз смея да твърдя, че това правителство имаше потенциал за много по-добри международни контакти, включително с нашите германски приятели и съюзници.

ГЕОРГИ ПАПАКОЧЕВ:  Кои, според вас, ще бъдат най-сериозните предизвикателства пред българската външна политика и дипломация през 2017-та?

ДАНИЕЛ МИТОВ : През 2017-та не можем да си позволим никаква мудност или забавяне на процеса на евроинтеграция. Събитията, които се случват в регионалната ни среда, както и в самата Европа не опровергават, а напълно потвърждават необходимостта от по-нататъшната интеграция на континента. България следва да е силно мотивирана да има ясна, водеща и дейна позиция в този процес. Защото рисковете, с които предстои да се сблъскваме и през 2017-та, са от колективно естество и могат да бъдат преодолени само общо, със съгласуваност и единодействие. Тогава всички предизвикателства, отправени от алтернативни на европейските сили или процеси, ще бъдат парирани. Не трябва да губим фокуса си и към нашите сънародници в чужбина. Тази своеобразна тяхна  „втора България“ трябва да продължи да бъде първа за българската дипломация. Миграционният натиск естествено отново ще бъде във фокуса на дипломатическите усилия, както и усилията по осигуряване сигурността на границата и вътрешния ред. ЕС  има пред себе си не само предизвикателства, но и възможности –  най-вече в способността си да задълбочи интеграцията в сферите на сигурността и отбраната, на общата миграционна политика, да продължи изграждането на  единния пазар. Тези възможности са много и България има огромния шанс да продължи да бъде активна страна в този процес и гласът й да продължава да се чува възможно най-силно.

21.12.2016

Насилието започна да се превръща в част от живота на хората в т.нар. “цивилизован свят“. Терористични актове в навечерието на Коледа  и Нова година с десетки жертви и пострадали в Берлин и Цюрих, зрелищен публичен разстрел на високопоставен руски дипломат в Анкара, предупреждения на Европол за възможни „безразборни нападения по меки цели“ с цел сплашване на населението – това е само най-новия раздел от тревожната хроника на отминаващата 2016 г.

Факт е също, че разтърсващите събития на насилие мигновено ставаха достояние на милиони хора чрез интернет и телевизията и което е още по-стряскащо – те заливаха хората през цялата година –  постоянно и  методично! Което поставя въпроса дали днешният гражданин на света няма  да привикне  с насилието така, както вече е привикнал  с другите пороци на цивилизацията от 21 век, каквито например са  замърсената околна среда, дрогата, алкохола, самоубийствата, дори и с корупцията?

Насилникът у нас

Кризисният психолог д-р Младен Владимиров пояснява, че ние хората, носим насилието в себе си, защото то е вродено. Враждебността, яростта и  гневът имат свойството да ни помагат чисто инстинктивно и ние често оцеляваме чрез тях. Друг е въпросът дали сме в състояние  да контролираме природно вроденото си насилие чрез активирането на вътрешните „цензори“, които са част от възпитанието на всеки от нас. Както и дали  можем да разпознаваме това разрушително състояние,  за да можем да управляваме причините, които ни провокират да изпускаме своите гневни изблици. „Случващото се тези дни и публичността, с която насилието се афишира, водят до нещо много тревожно  – до опасността беззаконието  да се превърне в обществена норма. Ако насилникът е авторитет за нас, лесно можем да го превърнем в модел за подражание. Когато млад човек с лабилна психика търси да се идентифицира с някакъв тип организация, независимо дали тя е религиозна или екстремистка, той е в състояние дори да изпадне във онова състояние на екзалтираност и крайна привързаност към съмнителни идеи, които обикновено наричаме фанатизъм. Дори повече – насилието вече е започнало да се превръща и във форма на комуникация. Всички станахме свидетели как в определени моменти на предизборната президентска кампания в САЩ избухваше доста остра вербална агресия“, полемизира  д-р Владимиров.

Агресията като банална статистика

И все пак в  България хората започнаха да свикват с всевъзможните форми на  насилие  по пътищата, в училището, у дома. Дори повече. Днес някои  са  готови  безразлично да оневинят и медицинската сестра, заснета от видеокамери как малтретира недоносено бебе в родилното отделение. Побойниците в страната отдавна пораждат публично страхопочитание и зле прикривано медийно възхищение.  „Динковци“, неонацисти, местни сатрапи, какъвто е например прочутият кмет на с. Галиче, отдавна са символ на здравата българска ръка, те са своеобразна еманация на публичния респект!

Ето как кризисният психолог д-р Младен Владимиров обяснява нагласите на обществото, което става все по-безразлично и нечувствително към насилието: „Мантрата „Победителите не ги съдят“ е част от българската народопсихология. От  ранна възраст нас ни успокояват, че „Юнак без рана не може“,  с което всъщност ни внушават, че трябва да носиш болката със себе си, а не да я избягваш. Втълпяват ни, че „Не е мъжко да се плаче“ и други подобни неща. Тези  внушения се превръщат в обществени стереотипи и  стават част от нашите взаимоотношения“, коментира психологът.  Освен това той посочва колко бързо са действали германските власти при залавянето на насилника от берлинското метро Светослав Стойков и прави разлика с България, където действията на органите по сигурността обикновено са мудни и където липсва както безусловно налагане на закона, така и бързо адекватно правораздаване. „Ние не санкционираме насилието, то минава покрай нас и всички започваме да очакваме неговия  следващ пореден акт. Превърнали сме насилието в статистика вместо ясно да се разграничим от него и да заявим открито, че то просто не трябва да се случва!“, е категоричен психологът.

Ритник в гърба на системата

Факт е, че в  социалните мрежи някои патриотично обладани българи  бяха готови да защитят „нашия сънародник“, който хей така, сякаш за собствено удоволствие, ритна в гърба жена на стълбата в Берлинското метро. Какво може да бъде обяснението на подобна позиция?

„През последните години в България се научихме да мразим успелите. А Германия, с всичките си трудности и проблеми тези дни, за нас българите е  все още „Обетована земя“ и нещо като задгранична „Майка закрилница“. И когато тя не отговори на тези наши представи, по чисто примитивен, детски начин, ние започваме да я  мразим и съответно да удряме и да бием там. За мен момичето в метрото е своеобразен символ на Германия, а ударът в гърба  й всъщност е  ритник към цялата система на солидарност, която тази страна успя да създаде мисловните илюзии на хора, като „юнака“  от варненската махала „Максуда“. А тези илюзии са, че човек може да не е конкурентен в днешното общество, може спокойно да живее със социални привилегии и придобивки наготово и  когато не успее да ги открие в родината си, да тръгне да ги търси в друга държава. И когато там също не намери  очакваните подкрепа, награда и разбиране за това, че се смята за „социално слаб“, той се изпълва с агресия и желание за мъст към системата, която в крайна сметка го е заблудила и му е създала илюзията, че може да се  живее без да се  работи“, коментира д-р Владимиров.

Кога сме принудени да  „покажем зъби“?

Все пак трябва ли срещу насилието да се воюва също с насилие?

Д-р Владимиров определя насилието като изключително примитивно явление, срещу което следва непрестанно да показваме своята нетърпимост. „Нужно е обаче да търсим хуманни средства и методи за противодействие – когато знаем жертвата и насилника следва да работим еднакво с двете страни. Защото в Евангелието е казано, че не трябва да мразим грешника, а греха.

„Досега говорим за насилието „човек срещу човек“, но когато става въпрос за терористичен акт, всичко става много по-различно, допълва кризисният психолог. Тогава насилието като противодействие  е оправдано. Защото всяко живо същество, дори едноклетъчното, защитава своите граници, то притежава природната способност  да се „затваря“, както е написал още Дарвин.  Затова и ние, хората, в инстинктите си ставаме агресивни когато се налага да защитим територията си, подобно на животните, които показват зъби ако бъде нарушена тяхната територия. Насилието е многолико, има много аспекти. Ние просто следва да за сме наясно кога то се прилага за регулация на човешките взаимоотношения, и кога е в отговор на желанието да защитим своята територия. Във втория случай насилието е превантивен отговор на една евентуална агресия“, пояснява кризисният психолог д-р Младен Владимиров.

15.12.2016 г.

От 2003 г. насам на 9 декември  по инициатива на ООН  светът отбелязва Международния ден за борба с корупцията. С констатацията, че корупцията подкопава демократичните институции, забавя икономическото развитие и води до нестабилност в управлението, на този ден Световната организация  привлича общественото внимание към  опасностите от това явление и откроява важността на предотвратяването и борбата срещу него.

На този  9 декември, петък, пред тесен кръг съмишленици,  бившият министър на правосъдието Христо Иванов обяви своя нов политически проект – създаването на  електорална формация, която, по думите му, „ще прави фронт срещу корупцията“. Иванов е убеден, че без политическо действие проблемите с корупцията и липсата на върховенство на правото в България няма да бъдат решени.  В същия петък, 9 декември, Асоциацията „Прозрачност без граници“ представи резултатите от втория си индекс на Местната а система за почтеност през 2016 г. Данните сочат, че политически партии, органи на съдебната власт, полиция, бизнес, медии и гражданското общество в българските общини са все още далеч от най-високите стандарти.

Гласуване със „скърцане на зъби“

Парадоксално, но в същия петък, 9 декември, стана ясно, че предвид политическата криза и очертаващите се предсрочни парламентарни избори, окончателното приемане на Закона за предотвратяване на корупцията и за отнемане на незаконно придобито имущество, едва ли ще бъде гласуван в обозримото бъдеще. Както е известно, след двегодишни спорове и под натиска на Брюксел, със немалко „скърцане на зъби“ в края на юни депутатите приеха проекта на първо четене.  От парламентарната трибуна  т.нар. законопроект „Кунева“, който предвижда създаване на единен орган за борба с корупцията, беше наричан „политически Франкенщайн“, „проект който не струва“, „поставена за настъпване мотика“, „прах в очите на обществото“. И то  не само от опозицията, но и от представители на управляващите.  Върховният касационен съд от своя страна тогава го нарече предпоставка за „произвол, популизъм и политически атаки“.

От друга страна в  писмо до премиера Борисов преди месец, председателят на ЕК Жан-Клод Юнкер предложи като опция за помощ към България „да се подпомогнат плановете на твоето /на Борисов – б.а./ правителство за създаване на единна антикорупционна институция“. В  края на ноември влиятелният „Файненшъл таймс“ отбеляза, че един от приоритетите в наложителните структурни реформи в България  е справянето „с корупцията по високите етажи на властта, която според Европейската комисия прониква в политиката и съдебната система“. Вестникът посочи също, че „ критична задача за следващото управление ще бъде да се подобри ефективността на новосъздадената независима агенция, създадена да се бори с корупцията“.

В разгара на политическата криза депутатът от Реформаторския блок Димитър Делчев предупреди по БНР, че „Законът за борба с корупцията може и да не заработи ако не бъде окончателно приет до края на годината“. Дори повече, той  изрази подозрението на колегите си, че въпросното прекалено дълго забавяне е умишлено.

Антикорупционният „Франкенщайн“

Според Явор Сидеров, секретар на  Националния съвет по антикорупционни политики към Министерския съвет, поради силно усложнената политическа ситуация в страната приемането на закона от сегашния парламент до края на годината е малко вероятно. „Няма време това да се случи в толкова кратък период и от технологична гледна точка“, призна Сидеров пред Дойче Веле. Експертът посочи и пунктовете в закона, които най-много стряскат депутатите. Единият е въвеждането на  анонимните сигнали срещу държавници и политици, което давало възможност да се развихри  „лов на вещици“. „В момента в българската практика се използват анонимни сигнали. Пример –  Националната агенция по приходите /НАП/, която разглежда доста анонимки и тя далеч не е прецедент. Другото, което притеснява политиците, е обърнатата тежест на доказване, т.е. че този, когото антикорупционният орган проверява по съмнения за корупция, трябва да доказва, че те не са верни. Притеснява ги и начинът, по който се избират членовете на Бюрото за борба с корупцията“, пояснява Сидеров. Той допълва, че предлаганият нов единен орган, който обединява  Комисията за конфликт на интереси, БОРКОР, звено от Сметната палата и Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество, има за цел да бъде постигната синергия между отделните и разбити на части институции, свързани с борбата срещу корупцията. „Всякакви приказки за „политически Франкенщайн“ са неуместни, тъй като проектът две години беше дебатиран в парламента и много от спорните неща в него бяха изгладени при повторното му разглеждане. А и между четенията бяха свършени  много допълнителни  неща. В крайна сметка, обаче,  всичко опира до наличието на желание за борба с корупцията. Както и да говорим за „политически Франкенщайни“,  истината е, че политическа воля у нас  липсва. Това е положението“, констатира експертът.

Явор Сидеров припомня също, че при създаването на българския антикорупционен закон е бил ползван  опита в тази област на държави като Полша, Словакия, Словения, Балтийските републики, Хърватия, както  и на органите, подобни на предлаганото Бюро за борба с корупцията, които съществуват в цяла Централна и Източна Европа. „Този тип закони и антикорупционни Бюра никъде не са били подлагани на толкова свирепи критики, както в България. Не знам дали това е продиктувано от страх, но съм убеден, че приемането на такъв Закон  и у нас е крайно необходимо“, казва Сидеров.

Съпротива в токсична среда

И все пак може ли да съществува връзка между настойчивостта за приемането на Закона от страна на неговата авторка и вицепремиер в оставка  Меглена Кунева и пороите от лични нападки срещу нея, както и към целия Реформаторски блок? Направи впечатление, че въпросните акции съвпаднаха по време?

Явор Сидеров е убеден, че цялостната среда по отношение борбата с корупцията в България е изначално токсична. Причините –  основни моменти в този закон не се разбират правилно и подобен тип законодателство по правило винаги среща съпротива, тъй като поражда страхове. „За да е успешен такъв проект, той трябва да приема от всички, по него да има консенсус. Парадоксално, но в България такъв консенсус все пак съществува!“, казва Сидеров. И  разказва как преди време е участвал  в допитване по темата. Резултатите от него  показали много силна обществената подкрепа за тъкмо такъв тип законодателни и чисто практически мерки. „ А това, че определени медии и кръгове  се противопоставят на тяхното приемане, едва ли  изненадва някого. Въпросът е, че за да е успешно, подобен тип законодателство се нуждае от много по-солидна организация сред обществото. В крайна сметка. „Глас народен, глас Божи“  –  когато имаш обществена подкрепа – печелиш. А този проект беше саботиран от самото начало, за съжаление.  Просто такова е положението“, заключава правителственият експерт Явор Сидеров.