21.12.2016

Насилието започна да се превръща в част от живота на хората в т.нар. “цивилизован свят“. Терористични актове в навечерието на Коледа  и Нова година с десетки жертви и пострадали в Берлин и Цюрих, зрелищен публичен разстрел на високопоставен руски дипломат в Анкара, предупреждения на Европол за възможни „безразборни нападения по меки цели“ с цел сплашване на населението – това е само най-новия раздел от тревожната хроника на отминаващата 2016 г.

Факт е също, че разтърсващите събития на насилие мигновено ставаха достояние на милиони хора чрез интернет и телевизията и което е още по-стряскащо – те заливаха хората през цялата година –  постоянно и  методично! Което поставя въпроса дали днешният гражданин на света няма  да привикне  с насилието така, както вече е привикнал  с другите пороци на цивилизацията от 21 век, каквито например са  замърсената околна среда, дрогата, алкохола, самоубийствата, дори и с корупцията?

Насилникът у нас

Кризисният психолог д-р Младен Владимиров пояснява, че ние хората, носим насилието в себе си, защото то е вродено. Враждебността, яростта и  гневът имат свойството да ни помагат чисто инстинктивно и ние често оцеляваме чрез тях. Друг е въпросът дали сме в състояние  да контролираме природно вроденото си насилие чрез активирането на вътрешните „цензори“, които са част от възпитанието на всеки от нас. Както и дали  можем да разпознаваме това разрушително състояние,  за да можем да управляваме причините, които ни провокират да изпускаме своите гневни изблици. „Случващото се тези дни и публичността, с която насилието се афишира, водят до нещо много тревожно  – до опасността беззаконието  да се превърне в обществена норма. Ако насилникът е авторитет за нас, лесно можем да го превърнем в модел за подражание. Когато млад човек с лабилна психика търси да се идентифицира с някакъв тип организация, независимо дали тя е религиозна или екстремистка, той е в състояние дори да изпадне във онова състояние на екзалтираност и крайна привързаност към съмнителни идеи, които обикновено наричаме фанатизъм. Дори повече – насилието вече е започнало да се превръща и във форма на комуникация. Всички станахме свидетели как в определени моменти на предизборната президентска кампания в САЩ избухваше доста остра вербална агресия“, полемизира  д-р Владимиров.

Агресията като банална статистика

И все пак в  България хората започнаха да свикват с всевъзможните форми на  насилие  по пътищата, в училището, у дома. Дори повече. Днес някои  са  готови  безразлично да оневинят и медицинската сестра, заснета от видеокамери как малтретира недоносено бебе в родилното отделение. Побойниците в страната отдавна пораждат публично страхопочитание и зле прикривано медийно възхищение.  „Динковци“, неонацисти, местни сатрапи, какъвто е например прочутият кмет на с. Галиче, отдавна са символ на здравата българска ръка, те са своеобразна еманация на публичния респект!

Ето как кризисният психолог д-р Младен Владимиров обяснява нагласите на обществото, което става все по-безразлично и нечувствително към насилието: „Мантрата „Победителите не ги съдят“ е част от българската народопсихология. От  ранна възраст нас ни успокояват, че „Юнак без рана не може“,  с което всъщност ни внушават, че трябва да носиш болката със себе си, а не да я избягваш. Втълпяват ни, че „Не е мъжко да се плаче“ и други подобни неща. Тези  внушения се превръщат в обществени стереотипи и  стават част от нашите взаимоотношения“, коментира психологът.  Освен това той посочва колко бързо са действали германските власти при залавянето на насилника от берлинското метро Светослав Стойков и прави разлика с България, където действията на органите по сигурността обикновено са мудни и където липсва както безусловно налагане на закона, така и бързо адекватно правораздаване. „Ние не санкционираме насилието, то минава покрай нас и всички започваме да очакваме неговия  следващ пореден акт. Превърнали сме насилието в статистика вместо ясно да се разграничим от него и да заявим открито, че то просто не трябва да се случва!“, е категоричен психологът.

Ритник в гърба на системата

Факт е, че в  социалните мрежи някои патриотично обладани българи  бяха готови да защитят „нашия сънародник“, който хей така, сякаш за собствено удоволствие, ритна в гърба жена на стълбата в Берлинското метро. Какво може да бъде обяснението на подобна позиция?

„През последните години в България се научихме да мразим успелите. А Германия, с всичките си трудности и проблеми тези дни, за нас българите е  все още „Обетована земя“ и нещо като задгранична „Майка закрилница“. И когато тя не отговори на тези наши представи, по чисто примитивен, детски начин, ние започваме да я  мразим и съответно да удряме и да бием там. За мен момичето в метрото е своеобразен символ на Германия, а ударът в гърба  й всъщност е  ритник към цялата система на солидарност, която тази страна успя да създаде мисловните илюзии на хора, като „юнака“  от варненската махала „Максуда“. А тези илюзии са, че човек може да не е конкурентен в днешното общество, може спокойно да живее със социални привилегии и придобивки наготово и  когато не успее да ги открие в родината си, да тръгне да ги търси в друга държава. И когато там също не намери  очакваните подкрепа, награда и разбиране за това, че се смята за „социално слаб“, той се изпълва с агресия и желание за мъст към системата, която в крайна сметка го е заблудила и му е създала илюзията, че може да се  живее без да се  работи“, коментира д-р Владимиров.

Кога сме принудени да  „покажем зъби“?

Все пак трябва ли срещу насилието да се воюва също с насилие?

Д-р Владимиров определя насилието като изключително примитивно явление, срещу което следва непрестанно да показваме своята нетърпимост. „Нужно е обаче да търсим хуманни средства и методи за противодействие – когато знаем жертвата и насилника следва да работим еднакво с двете страни. Защото в Евангелието е казано, че не трябва да мразим грешника, а греха.

„Досега говорим за насилието „човек срещу човек“, но когато става въпрос за терористичен акт, всичко става много по-различно, допълва кризисният психолог. Тогава насилието като противодействие  е оправдано. Защото всяко живо същество, дори едноклетъчното, защитава своите граници, то притежава природната способност  да се „затваря“, както е написал още Дарвин.  Затова и ние, хората, в инстинктите си ставаме агресивни когато се налага да защитим територията си, подобно на животните, които показват зъби ако бъде нарушена тяхната територия. Насилието е многолико, има много аспекти. Ние просто следва да за сме наясно кога то се прилага за регулация на човешките взаимоотношения, и кога е в отговор на желанието да защитим своята територия. Във втория случай насилието е превантивен отговор на една евентуална агресия“, пояснява кризисният психолог д-р Младен Владимиров.

15.12.2016 г.

От 2003 г. насам на 9 декември  по инициатива на ООН  светът отбелязва Международния ден за борба с корупцията. С констатацията, че корупцията подкопава демократичните институции, забавя икономическото развитие и води до нестабилност в управлението, на този ден Световната организация  привлича общественото внимание към  опасностите от това явление и откроява важността на предотвратяването и борбата срещу него.

На този  9 декември, петък, пред тесен кръг съмишленици,  бившият министър на правосъдието Христо Иванов обяви своя нов политически проект – създаването на  електорална формация, която, по думите му, „ще прави фронт срещу корупцията“. Иванов е убеден, че без политическо действие проблемите с корупцията и липсата на върховенство на правото в България няма да бъдат решени.  В същия петък, 9 декември, Асоциацията „Прозрачност без граници“ представи резултатите от втория си индекс на Местната а система за почтеност през 2016 г. Данните сочат, че политически партии, органи на съдебната власт, полиция, бизнес, медии и гражданското общество в българските общини са все още далеч от най-високите стандарти.

Гласуване със „скърцане на зъби“

Парадоксално, но в същия петък, 9 декември, стана ясно, че предвид политическата криза и очертаващите се предсрочни парламентарни избори, окончателното приемане на Закона за предотвратяване на корупцията и за отнемане на незаконно придобито имущество, едва ли ще бъде гласуван в обозримото бъдеще. Както е известно, след двегодишни спорове и под натиска на Брюксел, със немалко „скърцане на зъби“ в края на юни депутатите приеха проекта на първо четене.  От парламентарната трибуна  т.нар. законопроект „Кунева“, който предвижда създаване на единен орган за борба с корупцията, беше наричан „политически Франкенщайн“, „проект който не струва“, „поставена за настъпване мотика“, „прах в очите на обществото“. И то  не само от опозицията, но и от представители на управляващите.  Върховният касационен съд от своя страна тогава го нарече предпоставка за „произвол, популизъм и политически атаки“.

От друга страна в  писмо до премиера Борисов преди месец, председателят на ЕК Жан-Клод Юнкер предложи като опция за помощ към България „да се подпомогнат плановете на твоето /на Борисов – б.а./ правителство за създаване на единна антикорупционна институция“. В  края на ноември влиятелният „Файненшъл таймс“ отбеляза, че един от приоритетите в наложителните структурни реформи в България  е справянето „с корупцията по високите етажи на властта, която според Европейската комисия прониква в политиката и съдебната система“. Вестникът посочи също, че „ критична задача за следващото управление ще бъде да се подобри ефективността на новосъздадената независима агенция, създадена да се бори с корупцията“.

В разгара на политическата криза депутатът от Реформаторския блок Димитър Делчев предупреди по БНР, че „Законът за борба с корупцията може и да не заработи ако не бъде окончателно приет до края на годината“. Дори повече, той  изрази подозрението на колегите си, че въпросното прекалено дълго забавяне е умишлено.

Антикорупционният „Франкенщайн“

Според Явор Сидеров, секретар на  Националния съвет по антикорупционни политики към Министерския съвет, поради силно усложнената политическа ситуация в страната приемането на закона от сегашния парламент до края на годината е малко вероятно. „Няма време това да се случи в толкова кратък период и от технологична гледна точка“, призна Сидеров пред Дойче Веле. Експертът посочи и пунктовете в закона, които най-много стряскат депутатите. Единият е въвеждането на  анонимните сигнали срещу държавници и политици, което давало възможност да се развихри  „лов на вещици“. „В момента в българската практика се използват анонимни сигнали. Пример –  Националната агенция по приходите /НАП/, която разглежда доста анонимки и тя далеч не е прецедент. Другото, което притеснява политиците, е обърнатата тежест на доказване, т.е. че този, когото антикорупционният орган проверява по съмнения за корупция, трябва да доказва, че те не са верни. Притеснява ги и начинът, по който се избират членовете на Бюрото за борба с корупцията“, пояснява Сидеров. Той допълва, че предлаганият нов единен орган, който обединява  Комисията за конфликт на интереси, БОРКОР, звено от Сметната палата и Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество, има за цел да бъде постигната синергия между отделните и разбити на части институции, свързани с борбата срещу корупцията. „Всякакви приказки за „политически Франкенщайн“ са неуместни, тъй като проектът две години беше дебатиран в парламента и много от спорните неща в него бяха изгладени при повторното му разглеждане. А и между четенията бяха свършени  много допълнителни  неща. В крайна сметка, обаче,  всичко опира до наличието на желание за борба с корупцията. Както и да говорим за „политически Франкенщайни“,  истината е, че политическа воля у нас  липсва. Това е положението“, констатира експертът.

Явор Сидеров припомня също, че при създаването на българския антикорупционен закон е бил ползван  опита в тази област на държави като Полша, Словакия, Словения, Балтийските републики, Хърватия, както  и на органите, подобни на предлаганото Бюро за борба с корупцията, които съществуват в цяла Централна и Източна Европа. „Този тип закони и антикорупционни Бюра никъде не са били подлагани на толкова свирепи критики, както в България. Не знам дали това е продиктувано от страх, но съм убеден, че приемането на такъв Закон  и у нас е крайно необходимо“, казва Сидеров.

Съпротива в токсична среда

И все пак може ли да съществува връзка между настойчивостта за приемането на Закона от страна на неговата авторка и вицепремиер в оставка  Меглена Кунева и пороите от лични нападки срещу нея, както и към целия Реформаторски блок? Направи впечатление, че въпросните акции съвпаднаха по време?

Явор Сидеров е убеден, че цялостната среда по отношение борбата с корупцията в България е изначално токсична. Причините –  основни моменти в този закон не се разбират правилно и подобен тип законодателство по правило винаги среща съпротива, тъй като поражда страхове. „За да е успешен такъв проект, той трябва да приема от всички, по него да има консенсус. Парадоксално, но в България такъв консенсус все пак съществува!“, казва Сидеров. И  разказва как преди време е участвал  в допитване по темата. Резултатите от него  показали много силна обществената подкрепа за тъкмо такъв тип законодателни и чисто практически мерки. „ А това, че определени медии и кръгове  се противопоставят на тяхното приемане, едва ли  изненадва някого. Въпросът е, че за да е успешно, подобен тип законодателство се нуждае от много по-солидна организация сред обществото. В крайна сметка. „Глас народен, глас Божи“  –  когато имаш обществена подкрепа – печелиш. А този проект беше саботиран от самото начало, за съжаление.  Просто такова е положението“, заключава правителственият експерт Явор Сидеров.

09.12.2016

Едва ли някой харесва демокрация с „пришити“ към нея странни  атрибути. Такава не я харесвам и аз, естествено. Притеснително обаче е друго. Въпросните атрибути постепенно започват да се превръщат в характерни черти на познатите ни понятия за демокрация.

Какво имам предвид?

Консуматорското общество, което вече съставлява значителен сегмент от българското население, придоби някои специфични черти. Пример:  Репортерка, със закачен на ревера микрофон, се е изправила пред щанд в аптека. В едната си ръка държи кутийка с произведено в България разхлабително средство, а в другата – идентичен медикамент в много „красноречива“ опаковка и най-важното –  внесен от чужбина.

Следва репортерски въпрос към аптекарката: „Тези два медикамента имат еднакви съставки и въздействат идентично върху констипацията. Вносният, обаче, е с пъти  по-скъп от българския. При такава ценова разлика ще се намери ли сиромах българин, който да предпочете вносния препарат?“

Светкавичен отговор от фармацевтката на щанда: „ Да, разбира се,  ще има! Ако вносното лекарство присъства всеки ден в  телевизионните реклами, хората ще го купуват. Дори повече, ще го предпочитат масово!“

Силата на въздействието

Както навсякъде по съвременния свят, българският консуматор отдавна не е господар на  собствената си логика и здравия разум. Днес той също върши онова, което някой друг успее да му „вкара“ в главата.

Известно е, че още през 60-те години на миналия век, рекламисти и психолози започнаха да издирват начини, с които ефикасно да въздействат върху решенията на потребителите. Целта, естествено,  беше да ги накарат да  се бръкнат в джоба и да купят  онова, което са им „препоръчали“ рекламите.

Да припомним, един от успешните експерименти през тези години се състоеше в следното. Изследователи започнаха да поставят реклами на различни места в стадионите, основно преди преки тв-предавания на интересни и отговорни футболни мачове. Съответно бяха направени  констатациите, че рекламите въздействат най-успешно, когато телевизионните камери ги  покажат в едър план непосредствено след отбелязването на гол или след драматичен момент на терена. Оказа се, че тъкмо в такива моменти милионите зрители са най-податливи на въздействие отвън и в главите им може да бъде „вкарано“ всичко онова, което рекламистите, а и пропагандаторите пожелаят.

Естествено, подобни изводи не са валидни единствено за спортни събития. По подобен  начин въздействат например, и еротични сцени, които въпреки официалните забрани под една или друга форма непрекъснато се „пробутват“ на потребителите,.

Ефектът

В резултат на тези рекламни психотехники, в наши дни ,когато пазарува, потребителят/консуматор престава да се ръководи от елементарната логика. Той отдавна вече не си казва:  „Студено ми е, значи имам нужда от топла дреха“, а разсъждава по тъкмо  обратния начин:  „Днес е модерно да се носи  това или онова палто и аз задължително следва  да си  купя такова!“.  Така, в резултат на рекламно-пропагандните внушения,  съвременният консуматор без да се усети започва да трупа парични заеми и дългове, които /забележете!/  в наше време са неизмеримо по-големи и заробващи от борчовете на здравомислещите ни деди  от  следосвобожденска България. Дори и от задълженията на окаяните „труженици“ на тоталитаризма!

А политическата „реклама“?

Сега да помислим сериозно!  На избори, консуматорски „зарибеният“  среден гражданин обикновено дава гласа си на политици, чийто предизборни екипи са овладели най-добре методите за въздействие върху електората и са  успели да ги реализират най-успешно, естествено със съответната финансова подкрепа. А това, все пак представлява тежък недостатък за всяка демократична система, нали?

Въпреки всичко, въпросните механизми на въздействие дават отговор и  на въпроса защо значителна част от потребителски ориентираните граждани,  се надпреварват да дават гласовете си за политици с откровена консуматорска ориентация. Отговорът не е сложен. Просто политикът-консуматор обикновено им предлага „щедро на едро“ /по Валери Петров/ всичко онова, култивирано от него по време на  натрупания вече консуматорски опит  –  свръх висока заплата, изпълнен с привилегии и екстри охолен  живот, екзотични пътувания, битово охолство и най-вече – власт и почти безконтролно политическо влияние)

В същото време моралните принципи на иначе щедрия на обещания политик, като правило остават някъде на опашката и встрани. Доказаталество за това е, че най-често той  вече  е успял да замени съпругата си с по-млада такава.

Тъкмо поради това,  нещата с тези „атрибути“ на съвременната демокрация вече са започнали да присъстват трайно в нея.

Тревожното е, че всички ние все по-често нямаме нищо против това.

30.11.2016 г

Нежеланието на основните парламентарно представени партии да се договорят за излизане от политическия вакуум след оставката на кабинета „Борисов“ и ориентирането към предсрочни парламентарни избори, на практика вкара България  в познатото управленско безвремие, което в най-добрия случай ще продължи до пролетта на 2017-та. Тази  ситуация, съчетана с постоянно раздухваните заплахи за предстоящи мигрантски цунами на фона на безредиците в центъра в Харманли, създават благодатната среда, в която започна развихрянето на националистическите страсти. Те  варират от опити за спешно вкарване на засилени „патриотични“ елементи в програмите на партийните формации преди предсрочните избори, до познатите улични прояви на краен национализъм и ксенофобия.

Чистосърдечно признание

В началото на ноември членове на неформалната утранационалистическа организация „Национална съпротива“ осъществиха серия от протестни маршове в София със закани първо да „изчистят“ от пришълците  района на Лъвов мост, а след това и цялата държава. След тях щафетата беше поета от ВМРО, НСФБ и „Атака“, които  с факелни шествия първо във Велико Търново и Добрич, след това в Пловдив и София, отбелязаха шумно годишнината от подписването на Ньойския договор и съвсем естествено обвързаха събитието с лозунга „Вън мигрантите от България“. Тези дни, в отговор на упреци, че „патриотите“ /както членовете на националистическата коалиция много харесват да се наричат/, са подклаждали протестите пред мигрантския център в Харманли и са раздухвали психозата за опасност от заразни болести в града, съпредседателят  на Патриотичния фронт Красимир Каракачанов призна директно от телевизионния екран: „Не сме подклаждали, ние организирахме протестите на гражданите“.

Остър националистически завой ?

Според Димитър Ганев, политолог от изследователския център „Тренд“, политическите ветрове в България вече духат в консервативно-националистическа посока. Причините са  не само в мигрантската криза в Европа, но и в очертаващата се  тенденция към отхвърляне на либералните елити и подмяната им с консервативни и по-националистически ориентирани техни аналози. „България  не прави изключение и за това говорят резултатите на Патриотичния фронт на последните президентски избори, които са безпрецедентни за местното националистическо пространство. Обърнете обаче внимание, че в страната вече съществуват и доста по-радикални от сегашните националистически формации! Бъдете сигурни, че в рамките на предстоящата предизборна кампания партия ГЕРБ ще направи консервативен завой от дясно-либералното течение, което я доближаваше до Реформаторския блок през 2014-та, към използването  на все  по-патриотични, националистически послания, без обаче да влизат в крайна риторика. Това ще бъде и мостът към евентуално бъдещо партньорство между ГЕРБ и Патриотичния фронт на изборите догодина“, прогнозира Димитър Ганев.

Патриотизъм в полза на чужда държава

Преподавателят в НБУ доц. д-р Антоний Гълъбов припомня, че  национализма на Балканите по принцип е основан на комплекс за национална малоценност и това го прави труден за сравнение със Западноевропейския национализъм. Той смята, че местните видове национализъм  са по-скоро шовинистични, а конкретно българския проблем е в това, че в страната има националисти, но те далеч не са патриоти. „Става въпрос за  националистически и популистки движения, които до голяма степен работят в полза на чужда държава като  Русия, например. Така излиза, че в тежкия проблем с местния патриотизъм се съдържа и  цялото изкривяване на представата за национализма.  Никога досега през изминалите 27 години българската национална общност не е била в толкова разединено състояние. И затова върху страховете на хората днес се проектират национал-популистки призиви, които нямат нищо общо с патриотизма“, коментира доц. Гълъбов.

Нови консервативно-патриотични тоналности

Тези дни партия ДСБ лансира във Велико Търново нов десен проект. В предложения политически документ, озаглавен от авторите  „Договор за Нова Българска република“  се говори за „възраждане на републиканския идеал“, за „възрожденски европейски цели“,  за „Трета българска република, основана на възрожденския национален идеал и на националния интерес в модерната глобална епоха на несигурност“. Могат  ли все пак българските политически формации да се лишат от подобни послания преди предсрочния вот?

Няма съмнение, че всяка партия ще преминава  все повече на по-консервативна и по-патриотична тоналност, прогнозира политологът Димитър Ганев. Той посочва за пример  и реакцията на БСП за Харманли, която предвижда отказ от постановлението за трайно заселване на бежанците и дори отмяна на Дъблинското споразумение. „А като лява партия БСП би следвало до отстоява принципите на солидарността  и хуманизма, казва Димитър Ганев и допълва:  „Същото е с Радан Кънев и новия му проект. По принцип тази т.нар. „автентична“ или „традиционна“ десница в България винаги е била по-скоро с либерален характер. Да не забравяме, че самият Кънев беше подкрепил гей-шествието в София  преди няколко години! В тази десница,  обаче, имаше и сериозни конфликти по оста „консерватизъм-либерализъм“ тъй като определени среди в нея роптаеха срещу либералната линия. Това, което прави впечатление сега е, че г-н Кънев ще се опита да излезе от тази либерална ниша и да влезе в консервативно-патриотичната, но без да прекалява с патриотично-националистическата риторика. Такъв е духът на времето, натам вее вятъра и е нормално в предстоящата кампания да се чуят подобен тип националистически и патриотични послания“, казва Димитър Ганев.

Неразбраните републикански ценност

Антоний Гълъбов от своя страна е убеден, че в момента нови политически проекти нямат шанс, тъй като до предсрочните избори няма време те да се реализират в пълнота. По повод предложения “Договор за Нова Българска република“ политологът припомня големия проблем, че републиканските ценности в България продължават да остават дълбоко неразбрани.  „Властта, която произтича от нас хората, изисква друг режим на управление. А това не може да бъде подменено с националистическа риторика. За съжаление вдясно не възникнаха достатъчно стабилни устои на един десен консерватизъм и модел на патриотизъм. И тъкмо там беше освободено празно пространство. Обърнете внимание обаче, че по-голямата част от национално-популистките проекти са базисно и генетично свързани с бившата комунистическа партия и с лявото“, коментира доц. Гълъбов.

Риск от радикализация има

И все пак Димитър Ганев и Антоний Гълъбов се разминават по въпроса за опасността от радикализиране на българската политическа среда. Политологът от центъра „Тренд“ смята, че въпреки мигрантската криза и бунтовете в Харманли ситуацията от 2013 година, когато е съществувала опасност от силна радикализация, едва ли ще се повтори. „ Скептичен съм, че в рамките на следващите 5-6 месеца ще се случи нещо, което да позволи на радикализма да вземе връх. Нещата не са същите както преди три години“, отбелязва Ганев.

Доц. Антоний Гълъбов обаче отчита за реален риска от появата на краен социален или национален популизъм. „Такъв тип радикализация не е „четима“ през организационни структури и политически субекти. Тя би могла да бъде управлявана както от корпоративни интереси, така и онова, което виждаме като опит за подмяна на темата за референдума, когато корпоративен субект застана в ролята на защитник на гражданското общество и се опита да говори от негово име. Очевидно съществува сериозен риск  и той в никакъв случай не следва да се подценява“, предупреждава политологът Антоний Гълъбов.

09.11.2016

Отвъд политическото говорене, партийната пропаганда, пристрастията, възторзите и разочарованията на избирателите, след първия кръг на президентския вот българите еднозначно подкрепиха кандидатурата на о. р. генерал Румен Радев за поста държавен глава. За първи път след демократичните промени през 1989 г. партията на бившите комунисти БСП доминира сред избирателите на двумилионна София, а подкрепяния от нея, но издигнат от Инициативен комитет доскорошен командващ българските ВВС, спечели първия тур на вота в цялата страна, като изпревари с близо 3.5 на сто сочената за фаворитка за поста кандидатка на управляващата партия ГЕРБ и председателка на парламента Цецка Цачева.

Естествените мъжки авторитети

Това са фактите. Другото са емоции и спекулации, макар че вече се появиха и първи опити за обективна оценка.  Вицепремиерката и вътрешна министърка Румяна Бъчварова, социоложка по образование, например призна публично, че „има недоволство“ и то се е изразило в подкрепата на о. р. генерал Радев. Дори повече. Бъчварова квалифицира изборните резултати като  „протестен вот към управляващото мнозинство“ и призна,  че ГЕРБ вече „имаме основание да чуем гласа на гражданите“. В интервю за Дойче Веле германската политоложка Йохана Даймел от друга страна видя в успеха на Радев поредното доказателство, че „в България съществува определена симпатия към мъже, които по линия на биографията си излъчват нещо като „естествен” авторитет“, като изрично подчерта, че става въпрос за „мъже. Политологът  Огнян Минчев пък посочи, че една от причините, довели до изборния резултат на първия тур е  сериозна грешка в номинацията на ГЕРБ, тъй като „публичната политическа харизма на Цецка Цачева не е достатъчно висока, за да привлече достатъчно гласове“. Което предполага, че харизмата на генерала-летец се е оказала достатъчно висока. Димитър Бечев от Центъра за Европейски изследвания в Харвард посочи специално за Дойче Веле, че „генерал Радев пасва на профила, който се харесва на българския избирател, при това на по-широк кръг от твърдото ядро на БСП“.

Протестен вот или бунт ?

И все пак мнозинството българи в страната и чужбина застанаха зад неизвестна доскоро личност, която дори няма политически опит. За какво още говори този нелогичен на пръв поглед, спонтанен избор?

Социалният антрополог Харалан Александров прочита посланието на неделния вот така: „По-добре да знаеш малко, отколкото да знаеш повече, защото колкото по-малко си политик, толкова по-малко сведения има за теб“. Изследователят хвърля и  поглед в историята, откъдето, по думите му,  прозира древното, почти „манихейско“  схващане,  че политиците са неблагонадеждни личности, че това са хора, които ползват облагите на властта, и че всеки, който е близо до нея, злоупотребява и я използва за свои частни и корпоративни цели. „Става въпрос за отказ да се  разбере, че управлението е нещо организирано, че то може да се приеме като полезно за целите на общото благо, че заслужава да му се гласува доверие и си струва да се участва в него. В резултат на това схващане се появява и  огромна група недоволни. Тази група не може да контролира елита, няма власт върху него, бунтува се /на съвременен политически език това се нарича „протестен вот“, а на популярен език „бунт“/ и така наказва онези, които са във властта“. Според Александров нещо подобно се наблюдава и на сегашните избори. Изследователят смята, че най-доброто, което засега успява да постигне българското общество, е да се разсърди и да се разгневи, без обаче да  успее да развие механизми за активен контрол и участие в политическия процес. „Хората не успяват да делегират  и достатъчно доверие на елитите и авторитетите, за да могат те от своя страна, да изпълняват по-почтено задачите си“, коментира  за Дойче Веле социалният антрополог.

Убедително за баналните неща

Според Харалан Александров о.р. генерал  Радев  има много интуитивно поведение, а е възможно да се окаже, че има и политически талант. Кандидатът за президент успява като човек, който досега професионално се е занимавал с индустрията на сигурността, да генерира послания, които по някакъв начин вдъхват сигурност и доверие. Говорът му е  много „обран“, бавен, той се изразява  ясно и категорично, изговаря общо взето банални неща, но ги изрича с убедителността и спокойствието на „убедителен чичко от провинцията“, с което  запленява големи групи от хора и създава  усещане за доверие. „Далеч не всеки кандидат за президент би се радвал на точно такъв вид  подкрепа!“, казва Александров и уточнява: „Това е подкрепата, която Радев получи извън партийните ядра, но нея би могъл да я получи и един Слави Трифонов!“

Жертви на Студената война

И все пак какъв е идеалният профил на държавен глава, който витае в представите на днешния българин?

Не мога да кажа, без да съм го изследвал, отговаря Харалан Александров. Той, обаче,  цитира мнение изразено по време на негов неотдавнашен разговор с хора от негова изследователска фокусна група. Всички бяха съгласни, че новият държавен глава трябва „да е обратното“ на сегашния президент Плевнелиев. Когато ги попитах какво конкретно  имат предвид се разбра, че Плевнелиев се опитвал „да се хареса на господарите на света“, на онези „които са спечелили Студената война“, „ние сме техните жертви“, а той само искал „да се докара на победителите“.

Райграс и плевели в „българската градинка“

„Подобна „конструкция на света“ е дълбоко конспиративна, но тя има за цел да се разположи в умовете на хора, като тези от фокусната група, във виртуалното, в сферата на политическите възприятия, на анти-Западната, анти-либерална пропаганда, която се свързва с Русия и нейните кръгове в България, посочва Александров.  Тя е продължение на хибридната война, на която тези граждани са вече жертви! Със сигурност това е война за техните умове и сърца“, отчита социалният антрополог . Александров. Той смята, че днес това не е и много трудно, защото през всичките тези години не е било направено нищо за да могат българите да развият опит от първа ръка на живот в истинска либерална демокрация. „Имитацията, в която българските либерални елити избраха да разположат живота, политическата икономика  и публичното говорене, започна да  се разпада. Несвършената работа на тези елити сега се връща с гръм и трясък!  Мощният субстрат, тази неразорана и некултивирана материя на съвременните  политически разбирания, днес напомня повече на тънък пласт райграс в култивираната българска градинка, без преди това да са изчистени бурените на миналото, които напират отдолу. Така поддържаната на пръв поглед градинка както виждаме изведнъж се оказва обрасла с всякакви плевели“ –  констатира социалния антрополог Харалан Александров.