15.06.2016

Фиксирани в оздравяването на Митьо Очите и опитите за преструктуриране на империята на Пеевски, централните български медии удобно игнорираха едно „неудобно“ събитие – учредяването на Българския офис на Световната лига за свобода и демокрация, основана през 1966 година като Световна антикомунистическа лига. Неудобно, защото от една страна то беше свързано с българската тема „табу“ за престъпленията на тоталитарната власт, и от друга – защото зад въпросното събитие бяха  застанали фигури, които тези дни фокусират върху себе си цялата неприязън и злъч на регенериращите се за пореден път бивши местни комунисти. Предупреждението на държавният глава Росен Плевнелиев, че „безразличието към истината за комунистическия и за другите тоталитарни режими може да доведе до повторение на историята“, констатацията на външния министър Даниел Митов, че  след падането на комунистическите режими „тоталитаризмът и авторитаризмът не са изчезнали от политическата сцена“, както  и апелът му  „десните хора по света да се обединяват не само по линия на защита на свободата и демокрацията, но и в борбата срещу комунизма, който приема нови форми“, бяха бегло маркирани от няколко интернет-сайта и съвсем естествено потънаха в калния информационен порой. Струваше да чуем и думите на основателя на Българската лига в далечната 1992 г. Филип Димитров. Бившият премиер и сегашен конституционен съдия видя голямото предизвикателство за демокрацията днес в популизма и червено-кафявата опасност и посочи, че тяхната риторика и действия са насочени срещу свободата. „Те с еднаква лекота говорят за национализъм и национализация”, отбеляза Филип Димитров.

Младежките утопии и анархията

Колкото и архаично да звучи в представите на доста българи, наистина може би следва наистина да се запитаме защо комунистическата идеология, причинила на света над 100 милиона човешки жертви, съзнателно съсипвала съдбите и ценностите на хората и всичко съградено с труд и предприемчивост до средата на миналото столетие, защо същата тази идеология продължава да вирее  и днес въпреки, че след горчивия опит  на човечеството тя би следвало отдавна да се споменава, при това назидателно, единствено в учебниците по история?

Известно е, че в своята революционност или по-точно в наивния си стремеж към по-добър свят, мнозина млади хора се увличат от идеята за създаване на умозрително утопично общество на справедливост и равноправие, проповядвано от социалните мечтатели в историята. Да, съвсем обяснимо е младите да бъдат революционно настроени и да прегръщат ентусиазирано всяка промяна, дори опита от миналото да сочи, че зад повечето промени най-често се крие простата анархия. А комунистическата идеология винаги майсторски е  успявала  да въздейства върху естествените младежки пориви и настроения.

Размножаване на алените „сениори“?

По-лошото обаче, е друго. Идеята за комунизма днес се подкрепя и от  улегнали хора с дълъг жизнен опит, които би следвало добре да помнят дивотиите, на които всички, включително и самите те, бяхме подлагани в името на тази тотална идейна нелепост. Данните сочат, че не само в България, но в Източна Европа и по света въпросните хора съвсем не са малко, а в глобалните мрежи те се размножават подобно на зелената еуглена, буквално по най-елементарния начин. Въпросните вечни „другари“ в Русия и днес например,   продължават да възхваляват сатрапа Сталин. В България с неудържима носталгия и сълзи на очи те боготворят др. Тодор Живков и редовно се редят на дълги редици за поклонение в родния му Правец. Други от тях и на зрели години не спират да си тананикат романтичните песнички от бунтарската си младост посветени на „Че Гевара“, който както отдавна стана ясно, освен че е изнасял тероризъм в Латинска Америка, по нечовешки начин  лично е изтезавал  противниците си преди да ги изпрати на оня свят. И естествено, всички тези алени „сениори“ вкупом продължават да виждат в  САЩ единствената причина за цялото световно зло, включително и за непоносимата неправда техните деца и внуци да предпочитат да живеят не с тях, а в „империята на прогнилия световен капитализъм“.

Голготата на социализЪма

И все пак откъде у хора на години, много от които все пак са образовани, извират толкова много неграмотност и наивност? При младите е ясно, но как да си обясним защо възрастни индивиди не спират да  плямпат глупости от сорта на това, че САЩ мечтаели да унищожат ЕС след като окупирали военно Европа? Или искрено да вярват на небивалици, като тази, че  Пентагона планирал  и възнамерявал да създаде свои ядрени бази в Украйна.

Четенето на такива постинги в интернет или слушането на подобни мнения по медиите неизбежно  създава впечатление, че тази категория хора наистина са непоправими. Те сякаш никога и не можаха да схванат, че изграждането на социализма и мечтания от тях комунизъм всъщност беше амалгама от тежък хроничен недоимък, безкрайни опашки за основни храни и дрехи, почивки единствено на село, а в най-добрия случай в талашитено профсъюзно бунгало на българското Черноморие. Те така и не разбраха, че животът на хората в продължение на половин век беше свързан с постоянни поклони пред вездесъщата комунистическа партия, с унижение пред онези с каскетите и червените служебни карти, с непрестанно мачкане на  човешкото достойнство.

За вината и чупките в кръста

А това, че след промените през 1989 г. магазините започнаха да се пълнят за да се пръскат от стоки днес, че отдавна вече  можем да пътуваме където пожелаем, да пишем или говорим публично онова, което мислим  –  това са само малка част от нещата, които приемаме отдавна като даденост. Най-важното обаче е факта, че днес никой не е длъжен да се кланя на никого. Нито по Конституция, нито по закон!  Да, действително има случаи на принудителни „чупки в кръста“, но вината за това е наша, на гражданите, които сме гласували държавата ни да бъде тъкмо такава, каквато е. Западът ли ни принуди да влезем в НАТО и ЕС, или всички партии в парламента, сиреч цялото народно представителство, подкрепи това да се случи? Москва или Вашингтон ни избираха неподходящите  и провалени правителства в прехода или това правехме ние самите обаламурчени на поредните избори? Естествено, че не и това си е светата истина. Ако обаче някой си въобразява, че когато пледира отново да прегърнем старата комунистическа идея, да се заловим с доизграждане  на катастрофиралия ръждясал социализъм, да се върнем към идеологията „подарила“  на света политически изроди като Хитлер, Сталин, Мао, Пол Пот и други тям  подобни, от това ще му стане отново по-добре, особено пък ако „другарите“ му се завърнат на власт за да сложат „всичко в ред“, това наистина ще е убийствена грешка.

Пропуснатата възможност

Комунизмът като правило води човечеството към ада. Навремето това почти щеше да се случи. Сега червената идеология изглежда очаква втория си шанс. И той прозира в гласовете на онези, които мечтаят да поведат отново масите в името на световната революция. А и едва ли е изненадващо, че всички те продължават да въртят пропагандните  си мелници благодарение на  постоянните ледени ветрове от изток.

Затова беше добре учредяването на Българския офис на Световната лига за свобода и демокрация да даде начало на сериозен разговор в страната. Защото безразличието към истината за комунистическия  и другите тоталитарни режими може неусетно да доведе до повторение на историята, особено в бедна и лабилна държава като България. На онази история, която отдавна трябваше да се е превърнала  единствено в тежка поука за новите поколения.

08.06.2016

В гимназиалните матури никога не е присъствала темата за комунистическия период в България, учебниците по история за средното училище свършват с времето до края на Първата световна война, гласуваният от парламента през 2000-та година Закон за обявяване на комунистическия режим за престъпен е най-строго пазената тайна в българското образование, ключови позиции в МОН все още се заемат от хора на бившата ДС, връзките между поколението, което помни тоталитарните издевателства и младите хора вече са скъсани, жълтата „пара-история“, която днес изобилства от конски опашки и черепи на владетели е тази, която формира представите на учениците, а не сериозната академична наука.

Тези и други остри оценки прозвучаха на състоялата се в София дискусия посветена на проблема с /не/изучаването на тоталитарните режими в днешното българско училище. В крайна сметка участниците предложиха на МОН документ, в който настояват учебните програми най-сетне да включат конкретни факти и събития, свързани с тоталитарния период на страната от 1944 до1989 г. Сред тях са деветосептемврийския преврат, окупацията на България от Червената армия, масовите убийства и процеси на т. нар „Народен съд“, концлагерите по съветски образец, въоръжената съпротива срещу режима, репресиите на ДС, трите фалита на НРБ и  абсурдното предложение на режима държавата да стане 16-та република на бившия СССР. „Младите хора в България имат нужда да се ситуират в днешния ден както по отношение на националната си история, така и по отношение на общите ценности в ЕС“, изтъкнаха като аргумент за предложенията си авторите на документа.

Левите „трансформъри“

На този фон възникна въпросът дали историческата памет на българина е избирателно изменчива или тя се формира конюнктурно от политическите режими?

Евродепутатът от ГЕРБ/ЕНП  Андрей Ковачев е убеден, че тоталитарното минало не само е забавило развитието на България, но то  я е изолирало за десетилетия от света и демократичната европейска цивилизация. „Парадоксалното е, че тази изолация се усеща и днес, четвърт век след т.нар. „промени“, осъществени от същия този комунистически режим със свалянето на Тодор Живков от власт, казва пред Дойче Веле Ковачев. След този акт не последва декомунизация, а дотогавашния тоталитарен елит на бърза ръка успя да се трансформира в икономически, финансов, медиен и академичен елит, който трябваше да бъде лицето на демократична и европейска България. Тъкмо затова тези хора и наследниците им просто няма как да пазят паметта или спомена за случилото се между 1944 и 1989 г“ – пояснява евродепутатът.

От своя страна проф. Евелина Келбечева, преподавателка по модерна история в Американския университет в България, се обявява категорично против използването на термина „памет“. Според нея в конкретния случай става въпрос за академично знание, и тъкмо то днес се оказва блокирано на най-високо държавно равнище. „Всичко, което се случва с поредния Закон за средното образование, с държавните образователни стандарти за програмите по история, с решаването кой трябва да пише учебниците по история и какви ще са посланията в тях, допира до въпроса за преподаването на съвременното академично познание, трупано за действително случилото се през комунистическия период, сега се намира в глуха улица. Да, всеки има право на лична памет, но ето, „паметта“ на нацистките офицери също е документирана и въпреки това тя не е основния разказ нито в Германия, нито където и да е в Европа“, полемизира пред Дойче Веле проф.Келбечева.

„Капището“ Правец

И все пак младите българи вероятно също се питат как така Правец, родното място на  диктатора Тодор Живков, където още приживе му бяха  издигнали паметник, до днес продължава да е „капище“ за поклонение на нереформираните български комунисти? Както и защо дори сегашната власт организира там отговорни външнополитически форуми, а всяка година този  богопомазан „град-еталон“ става домакин на великолепен музикален фестивал както  в германския Байройт, който естествено привлича многобройни български и чуждестранни гости? Или как да бъде дешифриран за младите  българи  публично поетия тези дни от  премиера Бойко Борисов ангажимент  да предложи на БСП да направят „нещо заедно, за да предотвратим разрухата“ в бившия Дом-паметник на БКП на Бузлуджа?

Глорификация на Тодор Живков?

Проф. Келбечева смята, че отговорите на тези въпроси  се крият в тоталната фалшификация на българската история. Тя припомня, че основната задача на посткомунистическите елити и на ДС, както  в миналото  така и днес, е да не позволяват да падне сянка върху илюзията за това колко прекрасен  е бил някогашния  режим. И по-конкретно, колко „велик“ държавник е  бил другарят Тодор Живков, в чест на когото днес продължава да се издържат къща-музей, бюст и паметник, дори и екскурзовод по европейски програми, който да развежда посетителите из неговия музей и приемната с подаръци. А тези „артефакти“ са дарявани от Кадафи, Кастро и Саддам Хюсеин за неговата приятелска и „най-велика дипломация“! „Проблемът е в това, че не само се финансират музеи за „глорификацията“ на Живков и на целия някогашен комунистически режим, но и че тези институции  и днес се радват на огромен интерес. Те продължават да бъдат свещени места за поклонение на българите, които са лишени от критичния и модерен прочит на тоталитарната история просто, защото отказват да го направят. За мен, признава проф.Келбечева,  обезпокоителното е друго. В същото време, когато за първи път български президент в лицето на Росен Плевнелиев реши да направи поклонение в концлагера в Белене, лидерката на БСП Корнелия Нинова със съпартийци се озова на поклонение в Правец. Това са недвусмислени послания, които идват от „уж“ реформираната и модерна лява партия! Какво обаче се оказва? В бившия комунистически концлагер край Ловеч  виси само една счупена паметна плоча, паметникът на остров Персин е неизвестен за публиката, в центъра на София единствено малък параклис напомня за жертвите на тоталитаризма, а лобното място на жертвите на Народния съд до ямата, където е техния общ гроб, е напълно неизвестно. След всичко това, което учениците никъде не могат да научат, чуваме призиви за възстановяване чинията на Бузлуджа!“, възмущава се проф. Келбечева.

БСП в положение на „шпагат“

Евродепутатът Андрей Ковачев  смята за недопустимо величаенето на режима на Живков от партия от  ПЕС, където членува и европейската социалдемокрация. Според него подобни действия биха прилягали само на една комунистическа партия. „БСП е в разкрачено положение – от една страна тя иска да е част от европейската социалдемокрация, но от друга не желае да загуби носталгичния си към времето на Тодор Живков електорат. Тъкмо затова са нужни обективен прочит на историята и честно преподаване на българската история от този период. Затова ако искаме да сме отговорни към българските поколения, трябва да им предадем фактите за всички трагични събития от тоталитарния период.  И най-вече знанието, че в България комунизмът е бил наложен в резултат на  огромни репресии, както и че българите също имаме своята история на  неподчинение  и съпротива срещу тоталитарния режим. Нещо, с което подобно на Чехия, Унгария и  други членки на бившия комунистически лагер, можем основателно  да се гордеем“, обобщава евродепутатът Андрей Ковачев.

01.06.2016 г.

Преди месец Евростат отчете, че през 2015 г. България се е изравнила по бедност с най-слабо развитите държави в света и отново оглавява списъка на най-бедните европейски държави. Което накара някои местни медии да отбележат, че страната отново е станала „шампион“ в тази дисциплина. Дори повече, България се оказа една от малкото членки на ЕС, където ситуацията с мизерията е отбелязала влошаване – през 2014 г. хората с тежко материално положение са били малко над 33 на сто от населението, докато през следващата 2015-та броят им вече надхвърля 34 на сто. Да припомним: според европейската статистическа служба хора в „тежко материално положение“ са онези, които не са в състояние да си платят сметките, да се отопляват пълноценно в студовете, да консумират месо или риба поне през ден, да излизат в отпуск най-малко за седмица годишно, да ползват автомобил, телевизор и телефон.

За „разкош“   Икономическият институт при БАН също прогнозира забавяне на  стопанския растеж през 2016-та до 2% след миналогодишните 3 на сто.

„Ножицата“ на доходите се разтваря отново

Според директорът на Института за синдикални и социални изследвания към КНСБ  Любен Томев, най-тревожно в данните на Евростат е повишаването на  двата индикатора за разслоението на обществото. Коефициентът за диференциация от 37 на сто е най-високия в ЕС и вече отбелязва равнище, което маркира ръба на социалния срив. Вторият показател, т.нар. „ножица“ между доходите на богатите и бедни българи сочи, че бедните 20 на сто български граждани имат 7.2 пъти по-малки доходи в сравнение с богатите 20 % от населението. „Най-притеснителното е, че социалната кохезия, поставена като цел на стратегията „Европа 2020“ не само няма да бъде постигната, но и че различията се задълбочават още повече. Поради липсата на политическа воля съществуват куп нерешени проблеми“, казва Любен Томев .

Той посочва, че т.нар. „разходна конкурентоспособност“, сиреч политиката ниската цена на труда в България да се афишира като нещо положително за нейната икономика, като вредна икономическа политика   и слаба визия за бъдещо развитие. Експертът е убеден, че сега съществуващия 10-процентен плосък данък е в полза на богатите прослойки на обществото и снижава техния принос към фиска. „Слаби са и системите за социална сигурност – образованието, здравеопазването, социалното осигуряване. Когато те не носят сигурност и гаранции за достъп до тях, те на практика водят до т.нар. “вторична бедност“. Това е когато гражданинът попадне в капана на техните слабости и дефекти и  неминуемо се озове в ситуацията на бедност“, пояснява експертът.

Подпомагане или подаяния?

Тези дни Министерството на енергетиката и  Световната банка обявиха намерението си за въвеждане на по-евтина социална тарифа за ток, използван от  бедни, възрастни и болни хора. Идеята е енергийното подпомагане да обхване 500 хиляди домакинства или милион и сто хиляди граждани, които представляват 14 на сто от населението на страната. В същото време Агенцията за социално подпомагане към Министерството на труда и социалната политика  обяви конкурс за фирми, които трябва да участват в доставянето на хранителни продукти за най-бедните, раздавани със средства но европейската Оперативна програма за храни и основно материално подпомагане. Пакетите с храни ще бъдат раздавани на около 290 хиляди лица и семейства.

„За съжаление системата за социално подпомагане в България е ниско ефективна. Става въпрос за отделни мерки, които не водят до рационално изразходване на средствата и правилно определяне на целите. В България няма дефиниция за понятието „енергийна бедност“, от което е неясно и  към кого конкретно ще бъдат насочени енергийните помощи“ , коментира изследователят от КНСБ Любен Томев.  Той определя като слабост на социалното подпомагане това, че то използва отделни инструменти, вместо да прилага общ универсализиран подход. „Например доходът да се допълва до размера на официалната линия на бедност, а ползвателите на помощите да бъдат домакинства, а не отделни лица. Защото онова, което се получава сега е  натрупване на помощи по различни канали в резултат на което  системата започва да куца“, казва Любен Томев. Той се позовава на данни на Евростат, които  сочат, че  разликата в равнището на бедност преди и след т.нар „социални трансфери“  е едва 3-4 пункта, което показва, че сегашната система на социално подпомагане успява да изкара над линията на бедност незначителен  брой хора.

Потреблението като фикция

И все пак известният икономист Красен Станчев,  като се позовава на националната статистика и изследване на Института за пазарна икономика, попита тези дни в печата: „Ако хората обедняват, защо тогава харчат повече, защо имат повече и по-нови автомобили, пътуват с тях толкова, че има задръствания по улиците и пътищата, как с по-малко пари пращат децата си на екскурзии и училище в чужбина, вземат заеми за купуване на телевизори, умни телефони, нови жилища и ремонт на старите?“. Икономистът цитира изследвания на ИПИ които сочат, че проблемите с бедността са в голяма степен демографски и културни. „ИПИ показва и друго: над половината от най-бедната по доходи четвъртина българи са преминали в групи с по-висок доход, 14% са се върнали там, 41% са останали в групите с по-висок доход“, казва също Красен Станчев.

„Какво означава „харчат повече“ ?“, пита от своя страна Любен Томев от  Института за синдикални и социални изследвания към КНСБ. Според него през миналата година БВП на България е нараснал най-вече поради износа в  ЕС и много по-малко в резултат на вътрешното търсене. Затова твърдението, че потреблението е фактор за икономическия растеж, е доста съмнително. „И още нещо – потреблението се разпределя между домакинствата, държавата и нейните институции. То е макроикономически фактор, който съвсем не доказва, че домакинствата и отделните българи, особено от социално слабите и бедни групи на населението, са започнали да потребяват и харчат повече“, отбелязва синдикалистът.

Преди две години германският публицист Норберт Нидийк посочи в портала „Дер Вестен“, че „Бедността, мизерията и неравномерното разпределение на богатствата – са някои от симптомите на българската болест“. Днес боледуващата държава отново е начело. Този път като сиромашки шампион.

27.05.2016

Втората половина на 2018 година за България ще бъде  уникално изпитание – за първи път най-бедната и недоволна европейска членка  ще бъде ротационна председателка на Съвета на ЕС. На този етап закъснялата, според редица наблюдатели, подготовка за това уникално събитие удивително напомня вълненията на сиромашко местно семейство, което след две години цели 180 дни е задължено да се представя като смислен церемониалмайстор в „Клуба на богатите“.  До днес подготовката за тази абсурдна в европейски контекст и съвършено необичайна роля се върти единствено около финансовите и технически предизвикателства на бъдещото председателство. Досега обаче, сред управляващите липсва яснота по основното задължение на бъдещата втора столица на ЕС след Брюксел, а именно нейните председателски концепции за насоките за развитие на Европа като цяло и приоритетите на страните-членки на съюза в продължение на половин година, както и идеи за решаването на многобройните предизвикателства, пред които е изправена общността. А днес, две години преди поемането на тежката национална отговорност, въпросните предизвикателства  пред Брюксел са особено сериозни.

Заплахите

Всъщност един от най-сериозните проблеми е свързан с единството на ЕС. Известно е, че липсата на  това единство, заплахите срещу сигурността на отделните държави и връхлитащите от различни посоки страхове  са средата,  довела до опасното разрастване на национализма и появата на несистемни партии на Стария континент.

За какво, по-точно става въпрос?

Демографите прогнозират, че в  средата на 21 век населението на света ще достигне немислимите допреди десетилетие 10 милиарда жители. Което неизбежно изправя човечеството пред гигантското предизвикателство да осигури изхранването на тези хора, след като се очаква търсенето на храни в световен мащаб дотогава да нарасне двойно.

От друга страна природните ресурси, необходими за населението  на планетата намаляват все по-драматично. Последствията от климатичните промени, недостигът на питейна вода и земеделски земи също са неоспорим факт. А всичко това отделните държави по света отчитат  като  нови рискове за своята национална сигурност. Получава се така, че разрастващите се национални, етнически и междудържавни конфликти се също се оказват генератори на непознати по мащабите си досега миграционни  вълни. Да си припомним само: първите вълнения в Сирия започнаха сред местните земеделци, чиито доходи се бяха сринали в резултат на сушата. Правителството в Дамаск хвърли армията за потушаване на аграрните вълнения, после избухна гражданската война, подкрепяна с оръжие от другите сили в региона и в крайна сметка поредния тежък конфликт в Близкия изток стана факт. И съответно няколко милиона сирийци поеха бежанския път към Европа.

Европейско единство и бизнес?

Едва ли има европейски политик, който да не си дава сметка, че войните и недоволствата не допринасят за развитието на международния икономически и търговски обмен. ЕС, като най-голямата икономическа общност в света, е жизнено зависим от международната търговия. Главният европейски стопански мотор Германия например, изнася повече от половината от своя БВП в чужбина, като 50 на сто от този износ отива в останалите европейски страни. Германският производствен капацитет изразително надхвърля вътрешните нужди на страната независимо от огромните държавни стимули за него. За да запазва темповете си на икономическия растеж, своята висока трудова заетост и социална стабилност, Германия  е длъжна  да изнася непрекъснато в чужбина,  и то в огромни обеми. И за да осъществява тази своя екзистенциална вътрешна нужда, страната се възползва максимално от икономическите структури, курса на еврото и законодателството на ЕС.

Това обаче поставя въпроса дали подобна политика не засилва разделението на Стария континент, или казано с други думи, дали ЕС е в състояние да изработи своя единна политика, която да подкрепя само една или няколко големи държави и в същото време  да не ощетява останалите? Берлин очевидно е наясно с всичко това, но засега той по-скоро предпочита да развива огромния си икономически потенциал с помощта  на ЕС. А останалите членки на ЕС, естествено, реагират на това положение.

България и европейските „групари“

Един от аргументите на Германия по въпроса за „отворените врати“ за мигрантите е, че те ще помогнат за укрепване на европейската  икономика и така ще ускорят процесите на федерализация на ЕС. Засега това не се  е случило. Обратно,  последствията свързани с  мигрантските вълни успяха солидно да разтърсят ЕС. Сред тези последствия освен идеята за разделение на европейските Север и Юг, на Стария континент се оформиха  групи като тези  на Великобритания и скандинавските държави,  а в източната на съюза и Вишехрадската група. Да не говорим за разделението на богати и бедни европейски членки, като в дъното на вторите трайно място е заела бъдещата през 2018 г. ротационна председателка на Съвета на ЕС, България.

Сиреч страната, която в битността си на ротационен европейска аватар в продължение на половин година следва да предлага възможни решения за ключовите предизвикателства пред цяла Европа.  И то при положение, че все по-мъчително намира такива решения за собствените си тежки политически и икономически проблеми. И не на последно място да е  държавата, която най-сетне следва да се избави от образа си на „ужасното дете“ на ЕС.

Дали това бедно и недоволно от себе си европейско „дете“ ще се справи с лидерските си европейски задължения след две години, засега  е повече въпрос на въображение, отколкото на някаква сигурност  И на известни надежди, все пак.

23.05.2016

„Това съоръжение изолира изцяло Европа от останалия свят, ако мога така да се изразя”, сподели пред медиите съпредседателят на Патриотичния фронт Валери Симеонов по време на инспекцията на телената ограда край южната граница на България. След като подобна формулировка беше изразена в обкръжението на премиера Борисов и съпровождащата го високопоставена правителствена група, с голяма степен на вероятност може да се приеме, че освен лична, националистът Симеонов изразява  и официална позиция на българското правителство, което все повече зависи подкрепата на неговата политическа формация.

Всъщност идеята за изолация не толкова на Европа, колкото на България от нейните южни съседки, е наивно, и най-вече разхитително, упражнение на властта. Благодарение на близо 140-километровото телено съоръжение, струващо на европейските и български данъкоплатци  над 106 милиона лева, по думите на премиера Борисов и външния министър Митов, в края на май тази година продължава да цари спокойствие. Причината за това е  договора между ЕС и Турция за връщане на незаконните бегълци. Вероятността от евентуална мигрантска вълна, която се очакваше да залее „злокобната“ и „непоносима“ България, според пропагандно внушаваните представи сред мигрантите, днес е  почти пренебрежима. Гърция започна изтеглянето на десетките хиляди мигранти от Идомени в свои  вътрешни и по-добре оборудвани лагери. Турция, която е  прекалено ангажирана с вътрешнополитическата си консолидация за да прави обструкции по сключената миграционна сделка с Европа, не се е отказала от апетитната си цел е турските граждани на даден етап  да получат безвизов достъп до Стария континент. При това положение България, която така или иначе ще остане още дълго извън Шенген поради независещи от мигрантската криза свои вътрешни проблеми, попада в ситуация, която не само ще усложни, но и ще смрази допълнително отношенията с нейните две южни съседки. Което, според съжденията на националиста Валери Симеонов означава, че далеч не Европа, а България ще бъде изолирана от така важните за нея търговско-икономически  отношения с южните й  съседки.

„Патриотичните“ намерения за национална изолация не спират дотук! Въпреки медийните пледоарии на местните националисти, че предложените от тях промени в Изборния кодекс с нищо не ограничават гласуването на българите в чужбина, това не е съвсем вярно. Промените рязко ограничават не толкова възможностите, колкото конституционно право на всички български граждани да упражнят правото си на глас извън територията на страната. Станалата крилата епистоларна реплика на съпредседателя на ПФ Валери Симеонов, че „Както на вас никой не ви пречи да уредите личния си живот както намерите за добре, така не ни се мотайте в краката, когато се опитваме да намерим решение на 25-годишни проблеми, сътворени от безродни политици и безродни капризничещи псевдо сънародници“,  сама по себе е показателна за отношението ва патриотите към двумилионната българска диаспора в чужбина. Подобно отношение също демонстрира стремеж към изолация. И то не толкова за пълното елиминиране  на въпросната диаспора, благодарение на чиито валутни вноски държавата все пак успява да върже своя сиромашки бюджет, колкото за опит обладаната от националистите държава, да внуши на всички, че тези българи по стар комунистически обичай трябва бъдат наричани „псевдо сънародници“ и  „безродници“, подобно на комунистическите определения „невъзвращенци“ и „изменници на родината“ и в крайна сметка „предатели“.

Местните български националисти, наричащи себе си  възторжено „патриоти“, по същество изолират и правителството, чието оцеляване все повече се крепи на тяхната подкрепа. Бламираното от тях вето на държавния глава Плевнелиев върху противоконституционните и, което е особено парадоксално, откровено антибългарски техни поправки в Избирателния закон, въобще не носи политически дивиденти на кабинета на ГЕРБ. А чисто политическото изнудване на патриотите за отстояване на техните „поети пред избирателите-националисти обещания“ демонстрира не само очертаващата се нестабилност, но и политическа безпътица на сегашното управление.

И още нещо важно за популистките националистически формации в Европа и България. „Алтернатива за Германия“, френският „Национален фронт“, австрийската „Партия на свободата“ – това са най-известните „патриотични“  формации на Стария континент, които  днес предлагат, както твърдят мнозина социолози „мъдростта на отдавна отминалите времена“. Французойката Марин Льо Пен, например, говори с почти същата лексика, използвана преди няколко десетилетия от нейния сънародник и шеф на френските комунисти Жорж Марше. Което дава основание на редица западни коментатори да твърдят, че хората, подкрепящи крайно десните или леви националистически партии, са същите, които носталгично тъгуват по 50-те години на миналия век.

В днешния български вариант това говорене неизменно атакува  съседите-врагове, етническите малцинства, европейския и  евроатлантически избор  на страната. И не на последно място, неговият  популизъм е насочен към  тоталното и фанатично митологизиране на българската история. Тези дни нещата парадоксално стигнаха дотам, че на отбелязването на 5-та годишнина от създаването на Националния фронт за спасение на България, националистите единодушно са утвърдили за свой химн марша „Шуми Марица“, който е  с музика на популярната през 19 век простовата германска песен „Когато войниците маршируват през града“ / “Wenn die Soldaten durch die Stadt marschieren”/ и набързо пригоден към нея български текст на шуменски учител. Истински родолюбиво решение, нали!

Всичко това едва ли може да бъде нещо друго, освен допълнителна, този път „патриотична“, външна и вътрешна изолация на най-бедната, недоволна и проблематична държава в ЕС. Констатацията е повече от патетична.  Предстоят, обаче, допълнителните последствия. Които едва ли ще бъдат окуражаващи.