10.05.2017 г.

На 9 май държави от бившия Съветски съюз и България в това число, традиционно отбелязаха Деня на победата над хитлеристка Германия. Защо точно София чества този ден и защо по подобие на руснаците местни партийни ентусиасти организираха шествие на „Безсмъртния полк-България“,  е  отделна тема.  Обаче факта, че преди 72 години беше сложен край на  Втората световна война, най-страшният и кръвопролитен  конфликт в историята на човечеството, е безспорен и достоен за уважение.  Седемдесет и две години  не са малък период. Те съставляват времето на един нормален биологически човешки живот, а хората, които помнят и са участвали във различните фази на Втората световна война, за съжаление стремглаво намаляват.  И тъкмо поради това по-младите поколения и най-вече днешните политици, следва да са наясно за причините, довели до това  жестоко събитие, както и защо то не трябва да се повтаря. В случая не става въпрос за известните историко-политически причини, които са известни, а за едни други, за които се говори малко.

Невидимите пламъци

Известно е, че пожарът на военните конфликти много рядко избухва внезапно, изведнъж. Той обикновено започва незабележимо и се разгаря постепенно. Най-лошото обаче е, че когато огънят все още тлее и може лесно да бъде потушен, малцина си дават сметка, че пожарът вече е опасен. За разлика от кръвопролитията  преди сто или хиляда години, Втората световна война е документирана изключително подробно. Затова причините за нейното зараждане, за  кървавия й ход и нейния драматичен и победен финал са пределно ясни, а  поуките от нея са наложителни.

Криза и диктатори

Както знаем, Втората световна война лумва от една икономическа криза и един фанатизиран диктатор. Диктаторите обикновено се появяват в горящите кризи подобно на  птицата Феникс, просто изскачат от техните пламъци.  Затова въпросът днес е можем ли ние хората навреме да предотвратяваме кризите? Икономистите знаят отлично, че това е особено трудна и най-често невъзможна задача. Затова към проблема с диктаторите следва да се подходи другояче – просто  съвременната цивилизована  държава трябва да разполага с такива демократични механизми, с които във времена на икономическа, политическа или социална слабост, да се предотврати появата на диктаторите. Всичко това обаче, е лесно да се каже, но е сложно да се постигне. Защото въпросните диктатори и диктаторчета, се пръкват буквално пред очите на всички ни, в началото никой не ги забелязва  и не се вълнува от тяхната поява.  И когато те се развихрят, обикновено вече е късно.

Все  пак,  може ли да се направи нещо днес?

Отговор на този въпрос дава както историята на военните пожари, така и практиките на за тяхното потушаване с демократични механизми. За бъде успешна тази „огнеборческа“ дейност обаче,  въпросните механизми трябва да са функциониращи, сиреч да работят. За тази цел е нужна стабилна политическа атмосфера в държавата. Как, обаче, тя да бъде създадена?

За да бъдат забелязани на изборната сергия, повечето от младите кандидат- политици първоначално са досадно медийно натрапчиви, готови са да участват във всякакъв вид политически „водевили“ докато постепенно не преминат и към  прилагането на мръсни трикове спрямо опонентите си. Те тайно започват да се следят един друг, да послъгват леко всеки и навсякъде, дори да посягат, сиреч да „отклоняват“ някоя и друга сума към собствения си, официално „партиен“ джоб,  и в крайна сметка да се унижават пред обществото с горещата надеждата да бъдат харесани и припознати като лидери. Те разбира се отричат всичко това, без да си дават сметка, че разумните граждани вече са разбрали за какви „птици“ става дума и че за тях „защитата на демокрацията“ вече се е превърнала в „защита на собствената ми  нивичка“. И накрая, от неизбежните крясъци, заплахи, политически грубости  и разправии, стъпката към насилието става кратка. След което побеждава най-силният, сиреч най-безогледният и арогантен, потенциален диктатор.

А изборите?

Неизбежно се стига и до тях. Всеки нормален човек се надява, че пуска гласа си за партии и дори личности, които все пак не са засегнати от отровната политическа плесен. Как можем да ги открием, обаче? Най-правилно е да се вслушваме в гласовете на онези формации и политици, които предлагат наистина управление с демократични механизми – редовни допитвания до хората и най-вече търсене на лична отговорност от политиците. Така политическата среда може да се прочисти и култивира. След което тази среда може да стане трудна за превземането й от някакъв диктатор, сиреч истински демократична. Среда, в която хората категорично да могат да демонстрират отвращението си от политическата демагогия и корупция, от бързото разпространение на политическата плесен. Това би трябвало да стане на изборите, които следва да изпратят на общественото сметище всички, които се опитват да играят мръсни политически игрички.

 И така  –  решението !

Избираме нови партии, които не са засегнати от тази плесен. Най добре е за такива, които предлагат наистина демократични механизми, като референдуми и лична отговорност на политиците. За да може политическата среда да се прочисти и култивира. За да стане тя наистина демократична и да не може да я превземе някакъв диктатор. Ясно да се покаже отвращението от сегашното положение. И това може да стане по най-различни начини, но най-въздействащо е участието на изборите. А там би следвало всички, които участват в сегашните мръсни политически игрички да бъдат изпратени на сметището на историята.

Потушаването на огъня

В трактата си по военно изкуство „За войната“ германският генерал-майор Карл фон Клаузевиц формулира връзката между войната и политиката с определението: „Войната е продължение на политиката с други средства“.

47  години след края на пожара, наречен „Втора световна война“, може би е време да разберем, че политиката следва да бъде демократично култивирана така, че да не позволява и нейното страховито огнено „продължение“. Затова, когато в пушеците на криза и трудности започне да се очертава фигурата на диктатора, обществото трябва да реагира бързо и категорично. С „пожарогасителите“ на своята демокрация.

06.05.2017

Когато Европа най-сетне започна да се отърсва от крайния национализъм, в България настъпи неговото време. След като Австрия и Холандия казаха “не” на екстремната десница, а Франция със сигурност ще потвърди същото на втория кръг от президентския вот в неделя, новото правителство в София  даде повод на германския „Зюддойче цайтунг“ да отбележи, че „в управлението на България вече има расисти и националисти“. Световните осведомителни агенции също акцентираха върху този факт. В телеграмата си от София Ройтерс посочи, че „Обединените патриоти, които използваха остра анти-мигрантска и анти-турска риторика по време на предизборната кампания, значително приглушиха говоренето си с очакване да намалят тревогите в ЕС, който е изправен пред нарастващата подкрепа за десния популизъм“. АФП също потвърди, че „Обединените патриоти“ афишират проевропейска и пронатовска линия  и са смекчили риториката си срещу ромското и турско малцинство“, но  и отбеляза, че „те остават твърдо против приема на мигранти“ .

Право куме в очите

Нещо  повече. Левият „Световен социалистически уеб сайт“, списван от Международния комитет на Четвъртия интернационал, още в средата на април отчете, че новото българско правителство ще включва и фашистки партии. Авторът Маркъс Залцман написа: „ВМРО, най-голямата организация сред Обединените патриоти, произлиза от военизирана националистическа групировка, която в продължение на десетилетия използва терористични методи за установяването на Велика България, която включва и Македония. „Националният фронт за спасение на България“ също заема откровени фашистки и расистки позиции. През 2011 година той се отдели от „Атака“, която също е  в Обединените патриоти“. По-нататък Залцман посочва, че „Атака“ е открито антисемитска партия, известна с насилническите си провокации срещу мюсюлмани, роми и други малцинства. Нейният лидер Волен Сидеров е убеден отрицател на Холокоста“. В заключение авторът обобщава, че „членката на ЕС България, която ще поеме председателството на Съвета на ЕС през януари 2018 г., ще бъде управлявана от ултра-дясно правителство, чиито членове се придържат към фашизма и фашистките традиции“.

Кафявото „председателство“

Така независимо от „феноменалния успех“, с който германската канцлерка поздрави приятеля си Бойко Борисов по повод третото му избиране за премиер, кабинетът на ГЕРБ и ОП за първи път в най-новата политическа история на страната ще има кафяв оттенък в представите на нейните европейски и световни партньори. От друга страна  не особено високият авторитет на държавата е поставен под допълнителни рискове, особено преди предстоящото й председателство на Съвета на ЕС. Защото  въпреки интензивните ПР-усилия бъде поизгладен имиджа на тримата коалиционни партньори на ГЕРБ, една кратка опреснителна екскурзия назад през последните години бързо ще припомни някои от най-недостойните епизоди от тяхното политическо битие.

Живков, „Дончо“ и „Иван“

В края на ноември 2014  новоизбраният министър на отбраната и вицепремиер, тогава  само лидер на ВМРО Красимир Каракачанов, беше уважил поканата да участва в 15-тия конгрес на антиевропейския Национален фронт на Марин Льо Пен в Лион. Там той  естествено се озовава в обкръжението на фигури от европейската крайна десница като Ханс-Кристиян Щрахе и Хеерт Вилдерс, вече потъващи в политическа забрава както в Австрия, така и в Холандия.  През същата 2014 година Каракачанов, с агентурните си  псевдоними от ДС „Дончо“ и „Иван“, прави важно признание по български тв-канал. От екрана той заявява, че „Малко могат да бъдат като Тодор Живков, като политик“. И допълва, че „ако погледнеш и сравниш Живков с тези, които през последните 25 години управляваха, май сравнението е в негова полза“.

Отровният расизъм

2014 година се оказва твърде показателна и за другия нов вицепремиер и лидер на „Националния фронт за спасение на България“  Валери Симеонов. Мнозина помнят как през декември същата година от трибуната на 43-тия парламент Симеонов обяви, че „Преходът е превърнал ромите от работещи хора, които пращали децата си на училище в нагли, самонадеяни и озверели човекоподобни, изискващи право на заплати, без да работят, искащи болници по болест, без да са болни, детски за деца, които играят с прасетата на улицата, и майчински помощи за жени с инстинкти на улични кучки”. Изказване, което ДПС светкавично определи като „първобитна ксенофобия“, а в протестно писмо до председателя на НС и Главния прокурор БХК посочи, че „до този момент не сме се сблъсквали с подобно отровно расистко, подстрекателско и вулгарно изказване, направено от високата трибуна на Народното събрание“ и настоя за незабавно разграничаване на НС от расисткото заявление на Симеонов.

В разгара  на предизборните акции на негови активисти край българо-турската граница през този март, новият български вицепремиер Симеонов, който вече  отговаря за икономическата и демографската политика, направи следното изявление по телевизията по повод малтретирана възрастна изселничка в Турция, дошла да гласува в родината си: “Тая, пълничката баба, между другото, нямате представа колко нагла беше! Тя е единствената, която нямаше намерение да се върне и си знаеше правата.”

Антисемитът-русофил

Не по-малко знакови са многобройните „геройства“  и на днешния ръководител на ПГ на ОП и лидер на „Атака“ Волен Сидеров. През юни 2014 година, обаче, той присъства, според съобщение на швейцарския вестник „Тагес Анцайгер“ цитирано от българската преса, на тайна среща във Виена между представители на западноевропейски крайнодесни партии и ръководители на руското фундаменталистко евроазийско движение. Темата на дискусиите е : “Спасяване на Европа от либерализма и гей-лобитата”. Най-високопоставените гости на форума  са  главния идеолог на евразийското движение в Русия Александър Дугин и  лидера на Австрийската партия на свободата Хайнц Кристиян Щрахе. Малко преди това, в началото на май същата година, Сидеров се изявява и като естраден изпълнител. На тържествен концерт в НДК той  приглася от сцената на  небезизвестния московски певец Йосиф Кобзон при изпълнение на песента  „Моя страна, моя България“ и накрая, в знак на братска благодарност, демонстративно му целува ръката. Което пък  даде повод на вицепрезидента на Световния еврейски конгрес Емил Кало да констатира през смях в интервю за „Дойче Веле“: „ Беше много весело да се види по телевизията как най-шумният български националист и автор на двете най-известни антисемитски книги, публикувани в България след промените, целува ръка на един евреин по време на предизборната си кампания в София. Имам предвид ръката на “Йоска” Кобзон от Русия, разбира се…”.

Каквото било, било…

Днес всички тези „мили“ фигури  от българската политическа менажерия  вече са в изпълнителната власт – успех, немислим за европейските държави. През планирания пълен мандат на новото правителството те ще са знаковите фигури на българската демокрация, те ще моделират вътрешната и външна политика. И естествено нейния уникален образ като „Страната на победилия национализъм“.

18.04.2017

Ден след победата си в неделния референдум турският президент Ердоган обяви, че за него няма никакво значение, ако страната му прекрати преговорите си за членство в ЕС. Дори повече, АФП го цитира да казва, че е възможно организирането на нов референдум, на който да се реши окончателно дали Турция ще остане в Европа или не. Едва ли е трудно да се прогнозира какъв ще бъде резултата и от подобно допитване, след като Ердоган вече държи в ръцете си, при това напълно законно, цялата власт в своята страна и може да прави с нея каквото си пожелае. Затова може да се каже, че в неделя Турция де факто законно и доброволно се отказа от европейските ценности, завещани й от „Бащата на турците“ Ататюрк още през миналия век. Както и че в деня, в който християнска Европа отбелязваше Христовото възкресение, мюсюлманска Турция реши да прекрачи своя Рубикон.  Или да символично да премине от европейската към другата страна на Босфора.

Какво, всъщност се случи?

В крайна сметка турският президент успя да убеди едно незначително, но все пак „мнозинство“ турци да му връчат доброволно такава огромна власт, каквато Европа много отдавна не познава. И правомощия, с които трудно може да се съгласи за да продължи толерантната си оферта за договарянето на пълноправно място на Анкара  сред 28-те членки на своя съюз.

Какви изводи и констатации обаче  може да си направи средния европейския гражданин,  разсъждавайки върху резултатите от референдума ?

Първо, че Ердоган спечели допитването  с незначителните за огромното турско население 1 милион и 124 хиляди човека разлика, че  той беше подкрепен  основно турците населяващи бедните селски райони на Централен  Анадол и Черноморието. За разлика от тях обаче, жителите  на най-големите градове– Истанбул, столицата Анкара и Измир  – казаха категоричното си  „не“. Което поставя въпроса какво предстои да се  случи в турското общество при тази ситуация със заможните, образовани градски хора и най-вече с младежите, след като бедните, необразовани селски жители се оказаха с  политически превес?  Отговорът не е особено труден. Някои ще заминат за чужбина, други ще опитат да се приспособят към новата обстановка, а трети просто няма да направят нито едното, нито другото. Те ще се превърнат в активна опозиция, която без никакво съмнение ще бъде подложена на познатите преследвания и репресии, които  продължават да заливат страната  и днес след миналогодишния опит за преврат. Дори повече. Членовете на въпросната опозиция ще могат да бъдат съвсем законно окачвани  и на бесилките, ако  смъртното наказание бъде въведено отново в Турция. Отдавна вече е  ясно, че Ердоган и неговото обкръжение добре владеят репресивните практики и вероятно не е случаен факта, че  тъкмо в деня на референдума те решиха да удължат извънредното положение в страната с нови три месеца.  Което прави възможно, макар и малко вероятно, избухването на гражданска война. По-вероятна, обаче, остава опасността от тежкия  стопански срив в Турция, прогнозиран от все повече икономисти и анализатори.

 Кой командва парада?

Втория си извод обикновения европеец може да направи  от външнополитическите стремления  на Турция, които все повече сочат на изток. През годините си на власт  Ердоган успя да формира  силно мотивирана мюсюлманска държава, която има претенции за доминираща роля в целия Близкоизточен регион. Ангажиментите на Анкара  в Сирия илюстрират най- точно тези претенции. От друга страна постепенното ликвидиране на т.нар. “Ислямска държава“  и крайно нестабилното положение в Сирия създават своеобразен регионален вакуум, който една силна, религиозно мотивирана и относително стабилна държава като Турция се надява да запълни. Как? Както чрез влияние отвън, така и  с реално военно присъствие. Да, Турция е част от НАТО / поне все още!/ но другия въпрос е  желае ли всъщност Алиансът да бъде вкаран в подобно „приключение“  и то от своята стратегически важна членка на Проливите? Или казано иначе, охотна ли е НАТО да преглътне факта, че военните решения в Алианса  могат да се вземат от Ердоган?

Европа и етническата идентификация

Третият извод на объркания европеец  е свързан с турците в Европа. За щастие в България едва 17 на сто от гласувалите в неделя турски граждани подкрепиха Ердоган, но в Европа това са  59 на сто от гласувалите турци. И то живеещи основно в Германия, Австрия, Белгия, Холандия!

Което всъщност е огромно разочарование за една Германия, да речем. И то идва не от друго, а от факта, че  след като родените там турци от второ и трето поколение и дали официална клетва да се интегрират и социализират в сърцето на Европа, в крайна сметка гласуваха за Ердоган и фактически подкрепиха неговите антиевропейски позиции. В подобна  ситуация хората на Стария континент имат пълното право да попитат:  Означава ли всичко това, че въпросните турски граждани не се идентифицират с европейската си родина?

За съжаление отговорът на този въпрос е утвърдителен. Очевидно Европа вече е населявана от значително етническо малцинство, което не припознава европейските ценности и дори проявява охота да подкрепя настроен срещу  ЕС водач. Това вече подсказва, че може би е дошло време държавите от ЕС със значително турско малцинство да се замислят сериозно защо и как се е получило подобно тревожно разминаване.

Дотук следват няколко извода: Турция доброволно и законно се отказа от завещаните й от Ататюрк европейски ценности, което ще доведе до дефицити в нейното гражданско общество, а по-късно вероятно и до икономически срив. Все по-видими стават властовите амбиции на „Ердоганова“ Турция на изток, както и тихата подкрепа за тях на милионите турци, които населяват Стария континент.

И все пак…

Турция направи решаваща крачка през Босфора, при това на изток, към недемократични и автократични страни. Макар все още да липсва официално становище на София по резултатите от турския референдум, амбициозното и непарламентарно движение „Да, България“ призова българските институции да заемат активна позиция в рамките на ЕС и НАТО за формиране на общо отношение по въвеждането на „еднолична теократична диктатура“ в Турция.

Добрата новина  все пак е, че Ердоган все още не притежава цялата власт в региона. Освен това  НАТО едва ли ще му позволи да прекрачи Босфора по-надалеч, отколкото това е разумно.

Но въпреки всичко Ердоган действително става  силен. Дори прекалено и опасно силен!

13 04 17

Тези дни телевизия „Фокс нюз“  излъчи коментар на журналиста Чарлз Краутхамър, който каза нещо твърде „американско“. Той посочи, че с ракетния си удар срещу базата, от която е била осъществена химическата атаката срещу сирийския град  Хан Шейхун, Белият дом е демонстрирал не само, че „новия шериф се е върнал в града, но и че САЩ отново имат шериф“. В интервю за български тв-канал дългогодишната посланичка на България в САЩ Елена Поптодорова , безспорна експертка по въпросите на американската политика, също потвърди, че „едва на 7 април тази година Тръмп действително е станал президент на САЩ“. Съвпадащите оценки на двамата познавачи, единият американски, а другият – български, се оказаха  и пророчески. Броени дни след удара с „Томахавките“  в Сирия Тръмп изпрати мощна военноморска група начело със самолетоносача „Карл Винсън“ в района на Корейския полуостров за да може в случай на нужда бързо  да „респектира“ ядрените безумства на режима в Пхенян. А тази сряда той ентусиазирано поздрави решението на Пентагона да вкара за първи път в бойна употреба гигантската 10-тонна бомба със страховитото име „Майката на всички бомби“, в операциите срещу главорезите от Ислямска държава, вкопали се в подземните тунели  на границата между Афганистан и Пакистан.

„Америка  Първа“ /”America First”

На фона на тези позабравени през последните години изяви на американската военна мощ редица наблюдатели побързаха  да признаят, че светът отново  е започнал  да изглежда нормално. И то не заради друго, а защото другият, по-лош вариант  щеше да бъде,  ако светът беше продължил да се вайка безпомощно около смъртоносните химически атаки в Сирия, да наблюдава дистанцирано безумните тоталитарни ядрени фантазии на  Севернокорейския водач Ким Чен Ун, както и да се затваря ужасено очите си пред фанатичните,  касапско-кървави, изстъпления на т.нар. „Ислямска държава“. Казано иначе,  действията на САЩ очевидно вече пробудиха  световната общност от досегашното й „политически коректно“ вцепенение  пред всички тези ужасни събития и са на път да я накарат да премине към конкретни действия за запазване на собствените си демократични ценности и хуманитарен морал.  И още нещо. Изглежда след събуждането от своята международна летаргия  САЩ също са на път да осъзнаят, че не могат да избягат от глобалните си отговорности на най-голяма  и мощна демокрация в света, както и да демонстрират, че новия президент Тръмп вече е готов да дава доказателства да това. Всъщност той вече започна да го прави. Противоречивият до днес стопанин на Белия дом бързо се захвана да  изпълнява всичко,  което беше обещавал в предизборните си речи и да доказва на избирателите си, че въобще не е забравил ангажимента си да бъде по-различен от своя предшественик Барак Обама, както и да следва твърдо заимствания през 40-те години на миналия век лозунг на летеца Линдбърг „Америка  Първа“ /”America First”/, който по същество го превърна в президент:

Какво, всъщност желаем?

Днес ставаме свидетели и на друг любопитен факт – шизофренните нагласи в общественото мнение за действията на САЩ. В какво, всъщност  се изразява тази раздвоеност?

И днес мнозина в самите Съединени щати твърдят, че  страната им трябва да продължи да се държи изолирано както досега, независимо от упреците на техните партньори, че са започнали да се превръщат в  „егоистична“ държава. Сега,  когато Америка вече започва да се държи по „тръмповски“, критиките към нея въобще не намаляват.  Вече се дори чуха гласове, че с ракетното нападение в Сирия Тръмп по същество подкрепял терористите. Изразени бяха и точно противоположни мнения, а именно, че който е против  нападението с „Томахавките“, всъщност подкрепя химическите атаки срещу невинното цивилно население. Всички тези поляризирани позиции една страна очертават рамките на политическата демагогия, но от друга поставят и  логичния въпрос какво, всъщност желае Америка, Европа, демократичния  свят, та дори и една България?

Макар отговора на този въпрос да е далеч от елементарен, фактите са налице. С ракетния си удар Тръмп защити най-уязвимите – хората, вкарани в  смъртоносния химически ад на Асад  и оцелелите от него. С това действие новата американска администрация всъщност издържа първия си международен изпит, на който, следва да признаем, че Тръмп се представи убедително. Как ? Просто бързо намери политическия кураж да накара режима на „демократично“ избрания социалистически диктатор Асад да разбере ясно, че химически „зверства“ като неговите няма да бъдат толерирани нито от свободния свят, нито от неговите лидери.

Предупреждението

С действията си в Близкия изток, Афганистан и Корейския полуостров Тръмп и неговата администрация изпратиха и друг важен сигнал, формулиран точно от израелския премиер Бенямин Нетаниаху. Като отчете, че президентът Тръмп е изпратил силен и ясен знак,  че използването и разпространяването на химически оръжия няма да бъде толерирано, само час след ракетния удар в Сирия израелският премиер поясни в декларация, че „това послание на решимост срещу ужасяващите действия на режима на Асад трябва да отекне не само в Дамаск, но и в Техеран, Пхенян, както и навсякъде другаде“.

Възниква въпросът какво по-точно се визира с използваното  от Нетаняху „послание на решимост“? Вероятно неговите трактовки в израелски, американски или европейски вариант могат да бъдат различни, но  със сигурност то е насочено навсякъде по света, където самозабравили се сатрапи се опитват да прокарват  мрачните си намерения за унищожение на всички, които те лично ненавиждат. И съответно заплашват човечеството с нови конфликти и войни. Това, впрочем, го знаят от собствен исторически опит е не само Израел и Европа, но и почти всички държави по света. Дори и България.

23.03.2017

В дните на безсъдържателната и  креслива предизборна кампания се наслушахме на партийни вещания, много от които дойдоха от най-високопоставени държавни персони. Разбрахме например,  че вече настъпва времето на силите, които ще ликвидират глобализацията, ще преформулират изцяло членството на България в НАТО и ЕС. Научихме също, че като оградим отново както до 1989 г.  с бодлива тел отвсякъде нашата „национална“ държава, „на сметището на историята“ тутакси ще бъдат изхвърлени миграцията, мултикултурализма и „политическа коректност“. Погледнато през призмата на казаното от една напориста партийна лидерка тези дни, всичко  това означава, че след като „демокрацията вече ни е отнела толкова много“, тя и нейните съмишленици се готвят да ни я върнат обратно, при това такава, каквато до болка си я знаем отпреди 28 години.

Под „навеса“ на национал-популизма

Всичко изречено от тези хора щеше да звучи разтърсващо революционно и убедително, ако обаче не съществуваха няколко дребнички факта станали вече осезателни както  на Стария континент, така и отвъд Атлантика . Например, че там, където защитаваните от националистите програми за антиглобализация и антиинтеграция все пак бяха приети /те се съдържат в  решението на англичаните да излязат от ЕС, както  и в американския избор на президента Тръмп /, та в тези държави започнаха да се случват едни непривлекателни неща, които европейците, в това число дори и ние българите, трудно бихме могли да прегърнем.

Известно е, че по време на своите „ефектни“ предизборни кампании  национал-поуплистите в САЩ и Великобритания успяха да внушат на значителни групи от избирателите идеите за огромната опасност от глобализацията и масовата миграция/ за САЩ/, както и пагубния ефект от  притока на източноевропейски „водопроводчици“ и навлеци  от целия ЕС върху социалните системи / за Великобритания/. И след като в крайна сметка с малко успяха да победят  съответно на президентските избори и референдума на Острова, изведнъж се оказа, че тези „победители“ не знаят какво да правят по-нататък! Национал-популистите просто много бързо осъзнаха, че почти всяко тяхно решение сега и в бъдеще ще причинява повече вреди, отколкото ще носи ползи за техните общества. От което   27-те членки на ЕС вече започнаха да си дават сметка, че „Брекзит“-ът и Тръмп едва ли могат да са  вдъхновяващ пример за политическо подражание. И резултатите не закъсняха!  За президент на Австрия беше избран умереният Александър Ван дер Белен въпреки опасенията,  че националистическата и антиевропейска вълна може издигне до този пост десния екстремист Норберт Хофер. А само преди две седмици, както се видя, холандските избиратели все пак спряха възхода на крайният  Геерт Вилдерс към властта.

Обратно към „златното минало“ ?

Независимо от тези многозначителни знаци, все още продължават да се чуват гласове, че въпросните две  „малки победи“  на умерените над радикалите в Европа са случайни и крайната победа /във Франция и Германия/ на национал-популистите е неизбежна. Да, обаче въпросните популисти подценяват нещо твърде важно, а именно способността на либералните демокрации да се учат от своите грешки. Безспорно, Брюксел е видимо тромав при вземането на решения по най-важните проблеми на ЕС в целия техен спектър  от ефектите на глобализацията, икономическите трудности та чак до проблемите с миграцията. Въпреки това обаче, макар и трудно, решения се вземат и те в крайна сметка дават своите резултати. Обратно, там където национал-популистите вече са  на  власт, засега цари единствено хаос и сериозна безпътица. Тъкмо това започнаха да усещат дори и  онези техни избиратели, които искрено бяха повярвали в популисткото твърдение, че за сложните проблеми в съвременния свят съществуват прости решения. Както и в това, че след като държавите се затворят  в националните си граници, кранчетата на миграцията автоматично здраво ще се затегнат, и което е най-лицемерното, хората ще заживеят отново в „златните времена“ на някогашното си минало. Всъщност подобни идеи прозират в обещанията на  напористата лява лидерка в България и местните крайни националисти. Само че онова, което виждаме, че национал-популистите във Великобритания и САЩ успяват да върнат досега, се оказаха само призраци на миналото. А с тях европейските държави, и в частност България, имат горчив исторически опит.

Между разума и бесовете

Да се вещае бъдещето в политиката по принцип е рисковано занимание. Въпреки това може да допусне, че след вотовете в Австрия и Холандия, мнозинството избиратели във Франция, а след това и в Германия, вече ще са си направили поуката, че спокойните  и умерени политически решения са по-правилния път за движение напред в сравнение с „пробуждането на бесове“ и хаоса. Естествено, същото се отнася и за нас, българите, стига да можем да го проумеем до края на тази седмица, а може би и при втория опит до края на годината. Защото примките на популизма са опасни за по-развитите демократично  общества, но за малки и неукрепнали посткомунистически демокрации като българската, те дори могат да се окажат фатални.