18.04.2017

Ден след победата си в неделния референдум турският президент Ердоган обяви, че за него няма никакво значение, ако страната му прекрати преговорите си за членство в ЕС. Дори повече, АФП го цитира да казва, че е възможно организирането на нов референдум, на който да се реши окончателно дали Турция ще остане в Европа или не. Едва ли е трудно да се прогнозира какъв ще бъде резултата и от подобно допитване, след като Ердоган вече държи в ръцете си, при това напълно законно, цялата власт в своята страна и може да прави с нея каквото си пожелае. Затова може да се каже, че в неделя Турция де факто законно и доброволно се отказа от европейските ценности, завещани й от „Бащата на турците“ Ататюрк още през миналия век. Както и че в деня, в който християнска Европа отбелязваше Христовото възкресение, мюсюлманска Турция реши да прекрачи своя Рубикон.  Или да символично да премине от европейската към другата страна на Босфора.

Какво, всъщност се случи?

В крайна сметка турският президент успя да убеди едно незначително, но все пак „мнозинство“ турци да му връчат доброволно такава огромна власт, каквато Европа много отдавна не познава. И правомощия, с които трудно може да се съгласи за да продължи толерантната си оферта за договарянето на пълноправно място на Анкара  сред 28-те членки на своя съюз.

Какви изводи и констатации обаче  може да си направи средния европейския гражданин,  разсъждавайки върху резултатите от референдума ?

Първо, че Ердоган спечели допитването  с незначителните за огромното турско население 1 милион и 124 хиляди човека разлика, че  той беше подкрепен  основно турците населяващи бедните селски райони на Централен  Анадол и Черноморието. За разлика от тях обаче, жителите  на най-големите градове– Истанбул, столицата Анкара и Измир  – казаха категоричното си  „не“. Което поставя въпроса какво предстои да се  случи в турското общество при тази ситуация със заможните, образовани градски хора и най-вече с младежите, след като бедните, необразовани селски жители се оказаха с  политически превес?  Отговорът не е особено труден. Някои ще заминат за чужбина, други ще опитат да се приспособят към новата обстановка, а трети просто няма да направят нито едното, нито другото. Те ще се превърнат в активна опозиция, която без никакво съмнение ще бъде подложена на познатите преследвания и репресии, които  продължават да заливат страната  и днес след миналогодишния опит за преврат. Дори повече. Членовете на въпросната опозиция ще могат да бъдат съвсем законно окачвани  и на бесилките, ако  смъртното наказание бъде въведено отново в Турция. Отдавна вече е  ясно, че Ердоган и неговото обкръжение добре владеят репресивните практики и вероятно не е случаен факта, че  тъкмо в деня на референдума те решиха да удължат извънредното положение в страната с нови три месеца.  Което прави възможно, макар и малко вероятно, избухването на гражданска война. По-вероятна, обаче, остава опасността от тежкия  стопански срив в Турция, прогнозиран от все повече икономисти и анализатори.

 Кой командва парада?

Втория си извод обикновения европеец може да направи  от външнополитическите стремления  на Турция, които все повече сочат на изток. През годините си на власт  Ердоган успя да формира  силно мотивирана мюсюлманска държава, която има претенции за доминираща роля в целия Близкоизточен регион. Ангажиментите на Анкара  в Сирия илюстрират най- точно тези претенции. От друга страна постепенното ликвидиране на т.нар. “Ислямска държава“  и крайно нестабилното положение в Сирия създават своеобразен регионален вакуум, който една силна, религиозно мотивирана и относително стабилна държава като Турция се надява да запълни. Как? Както чрез влияние отвън, така и  с реално военно присъствие. Да, Турция е част от НАТО / поне все още!/ но другия въпрос е  желае ли всъщност Алиансът да бъде вкаран в подобно „приключение“  и то от своята стратегически важна членка на Проливите? Или казано иначе, охотна ли е НАТО да преглътне факта, че военните решения в Алианса  могат да се вземат от Ердоган?

Европа и етническата идентификация

Третият извод на объркания европеец  е свързан с турците в Европа. За щастие в България едва 17 на сто от гласувалите в неделя турски граждани подкрепиха Ердоган, но в Европа това са  59 на сто от гласувалите турци. И то живеещи основно в Германия, Австрия, Белгия, Холандия!

Което всъщност е огромно разочарование за една Германия, да речем. И то идва не от друго, а от факта, че  след като родените там турци от второ и трето поколение и дали официална клетва да се интегрират и социализират в сърцето на Европа, в крайна сметка гласуваха за Ердоган и фактически подкрепиха неговите антиевропейски позиции. В подобна  ситуация хората на Стария континент имат пълното право да попитат:  Означава ли всичко това, че въпросните турски граждани не се идентифицират с европейската си родина?

За съжаление отговорът на този въпрос е утвърдителен. Очевидно Европа вече е населявана от значително етническо малцинство, което не припознава европейските ценности и дори проявява охота да подкрепя настроен срещу  ЕС водач. Това вече подсказва, че може би е дошло време държавите от ЕС със значително турско малцинство да се замислят сериозно защо и как се е получило подобно тревожно разминаване.

Дотук следват няколко извода: Турция доброволно и законно се отказа от завещаните й от Ататюрк европейски ценности, което ще доведе до дефицити в нейното гражданско общество, а по-късно вероятно и до икономически срив. Все по-видими стават властовите амбиции на „Ердоганова“ Турция на изток, както и тихата подкрепа за тях на милионите турци, които населяват Стария континент.

И все пак…

Турция направи решаваща крачка през Босфора, при това на изток, към недемократични и автократични страни. Макар все още да липсва официално становище на София по резултатите от турския референдум, амбициозното и непарламентарно движение „Да, България“ призова българските институции да заемат активна позиция в рамките на ЕС и НАТО за формиране на общо отношение по въвеждането на „еднолична теократична диктатура“ в Турция.

Добрата новина  все пак е, че Ердоган все още не притежава цялата власт в региона. Освен това  НАТО едва ли ще му позволи да прекрачи Босфора по-надалеч, отколкото това е разумно.

Но въпреки всичко Ердоган действително става  силен. Дори прекалено и опасно силен!

13 04 17

Тези дни телевизия „Фокс нюз“  излъчи коментар на журналиста Чарлз Краутхамър, който каза нещо твърде „американско“. Той посочи, че с ракетния си удар срещу базата, от която е била осъществена химическата атаката срещу сирийския град  Хан Шейхун, Белият дом е демонстрирал не само, че „новия шериф се е върнал в града, но и че САЩ отново имат шериф“. В интервю за български тв-канал дългогодишната посланичка на България в САЩ Елена Поптодорова , безспорна експертка по въпросите на американската политика, също потвърди, че „едва на 7 април тази година Тръмп действително е станал президент на САЩ“. Съвпадащите оценки на двамата познавачи, единият американски, а другият – български, се оказаха  и пророчески. Броени дни след удара с „Томахавките“  в Сирия Тръмп изпрати мощна военноморска група начело със самолетоносача „Карл Винсън“ в района на Корейския полуостров за да може в случай на нужда бързо  да „респектира“ ядрените безумства на режима в Пхенян. А тази сряда той ентусиазирано поздрави решението на Пентагона да вкара за първи път в бойна употреба гигантската 10-тонна бомба със страховитото име „Майката на всички бомби“, в операциите срещу главорезите от Ислямска държава, вкопали се в подземните тунели  на границата между Афганистан и Пакистан.

„Америка  Първа“ /”America First”

На фона на тези позабравени през последните години изяви на американската военна мощ редица наблюдатели побързаха  да признаят, че светът отново  е започнал  да изглежда нормално. И то не заради друго, а защото другият, по-лош вариант  щеше да бъде,  ако светът беше продължил да се вайка безпомощно около смъртоносните химически атаки в Сирия, да наблюдава дистанцирано безумните тоталитарни ядрени фантазии на  Севернокорейския водач Ким Чен Ун, както и да се затваря ужасено очите си пред фанатичните,  касапско-кървави, изстъпления на т.нар. „Ислямска държава“. Казано иначе,  действията на САЩ очевидно вече пробудиха  световната общност от досегашното й „политически коректно“ вцепенение  пред всички тези ужасни събития и са на път да я накарат да премине към конкретни действия за запазване на собствените си демократични ценности и хуманитарен морал.  И още нещо. Изглежда след събуждането от своята международна летаргия  САЩ също са на път да осъзнаят, че не могат да избягат от глобалните си отговорности на най-голяма  и мощна демокрация в света, както и да демонстрират, че новия президент Тръмп вече е готов да дава доказателства да това. Всъщност той вече започна да го прави. Противоречивият до днес стопанин на Белия дом бързо се захвана да  изпълнява всичко,  което беше обещавал в предизборните си речи и да доказва на избирателите си, че въобще не е забравил ангажимента си да бъде по-различен от своя предшественик Барак Обама, както и да следва твърдо заимствания през 40-те години на миналия век лозунг на летеца Линдбърг „Америка  Първа“ /”America First”/, който по същество го превърна в президент:

Какво, всъщност желаем?

Днес ставаме свидетели и на друг любопитен факт – шизофренните нагласи в общественото мнение за действията на САЩ. В какво, всъщност  се изразява тази раздвоеност?

И днес мнозина в самите Съединени щати твърдят, че  страната им трябва да продължи да се държи изолирано както досега, независимо от упреците на техните партньори, че са започнали да се превръщат в  „егоистична“ държава. Сега,  когато Америка вече започва да се държи по „тръмповски“, критиките към нея въобще не намаляват.  Вече се дори чуха гласове, че с ракетното нападение в Сирия Тръмп по същество подкрепял терористите. Изразени бяха и точно противоположни мнения, а именно, че който е против  нападението с „Томахавките“, всъщност подкрепя химическите атаки срещу невинното цивилно население. Всички тези поляризирани позиции една страна очертават рамките на политическата демагогия, но от друга поставят и  логичния въпрос какво, всъщност желае Америка, Европа, демократичния  свят, та дори и една България?

Макар отговора на този въпрос да е далеч от елементарен, фактите са налице. С ракетния си удар Тръмп защити най-уязвимите – хората, вкарани в  смъртоносния химически ад на Асад  и оцелелите от него. С това действие новата американска администрация всъщност издържа първия си международен изпит, на който, следва да признаем, че Тръмп се представи убедително. Как ? Просто бързо намери политическия кураж да накара режима на „демократично“ избрания социалистически диктатор Асад да разбере ясно, че химически „зверства“ като неговите няма да бъдат толерирани нито от свободния свят, нито от неговите лидери.

Предупреждението

С действията си в Близкия изток, Афганистан и Корейския полуостров Тръмп и неговата администрация изпратиха и друг важен сигнал, формулиран точно от израелския премиер Бенямин Нетаниаху. Като отчете, че президентът Тръмп е изпратил силен и ясен знак,  че използването и разпространяването на химически оръжия няма да бъде толерирано, само час след ракетния удар в Сирия израелският премиер поясни в декларация, че „това послание на решимост срещу ужасяващите действия на режима на Асад трябва да отекне не само в Дамаск, но и в Техеран, Пхенян, както и навсякъде другаде“.

Възниква въпросът какво по-точно се визира с използваното  от Нетаняху „послание на решимост“? Вероятно неговите трактовки в израелски, американски или европейски вариант могат да бъдат различни, но  със сигурност то е насочено навсякъде по света, където самозабравили се сатрапи се опитват да прокарват  мрачните си намерения за унищожение на всички, които те лично ненавиждат. И съответно заплашват човечеството с нови конфликти и войни. Това, впрочем, го знаят от собствен исторически опит е не само Израел и Европа, но и почти всички държави по света. Дори и България.

23.03.2017

В дните на безсъдържателната и  креслива предизборна кампания се наслушахме на партийни вещания, много от които дойдоха от най-високопоставени държавни персони. Разбрахме например,  че вече настъпва времето на силите, които ще ликвидират глобализацията, ще преформулират изцяло членството на България в НАТО и ЕС. Научихме също, че като оградим отново както до 1989 г.  с бодлива тел отвсякъде нашата „национална“ държава, „на сметището на историята“ тутакси ще бъдат изхвърлени миграцията, мултикултурализма и „политическа коректност“. Погледнато през призмата на казаното от една напориста партийна лидерка тези дни, всичко  това означава, че след като „демокрацията вече ни е отнела толкова много“, тя и нейните съмишленици се готвят да ни я върнат обратно, при това такава, каквато до болка си я знаем отпреди 28 години.

Под „навеса“ на национал-популизма

Всичко изречено от тези хора щеше да звучи разтърсващо революционно и убедително, ако обаче не съществуваха няколко дребнички факта станали вече осезателни както  на Стария континент, така и отвъд Атлантика . Например, че там, където защитаваните от националистите програми за антиглобализация и антиинтеграция все пак бяха приети /те се съдържат в  решението на англичаните да излязат от ЕС, както  и в американския избор на президента Тръмп /, та в тези държави започнаха да се случват едни непривлекателни неща, които европейците, в това число дори и ние българите, трудно бихме могли да прегърнем.

Известно е, че по време на своите „ефектни“ предизборни кампании  национал-поуплистите в САЩ и Великобритания успяха да внушат на значителни групи от избирателите идеите за огромната опасност от глобализацията и масовата миграция/ за САЩ/, както и пагубния ефект от  притока на източноевропейски „водопроводчици“ и навлеци  от целия ЕС върху социалните системи / за Великобритания/. И след като в крайна сметка с малко успяха да победят  съответно на президентските избори и референдума на Острова, изведнъж се оказа, че тези „победители“ не знаят какво да правят по-нататък! Национал-популистите просто много бързо осъзнаха, че почти всяко тяхно решение сега и в бъдеще ще причинява повече вреди, отколкото ще носи ползи за техните общества. От което   27-те членки на ЕС вече започнаха да си дават сметка, че „Брекзит“-ът и Тръмп едва ли могат да са  вдъхновяващ пример за политическо подражание. И резултатите не закъсняха!  За президент на Австрия беше избран умереният Александър Ван дер Белен въпреки опасенията,  че националистическата и антиевропейска вълна може издигне до този пост десния екстремист Норберт Хофер. А само преди две седмици, както се видя, холандските избиратели все пак спряха възхода на крайният  Геерт Вилдерс към властта.

Обратно към „златното минало“ ?

Независимо от тези многозначителни знаци, все още продължават да се чуват гласове, че въпросните две  „малки победи“  на умерените над радикалите в Европа са случайни и крайната победа /във Франция и Германия/ на национал-популистите е неизбежна. Да, обаче въпросните популисти подценяват нещо твърде важно, а именно способността на либералните демокрации да се учат от своите грешки. Безспорно, Брюксел е видимо тромав при вземането на решения по най-важните проблеми на ЕС в целия техен спектър  от ефектите на глобализацията, икономическите трудности та чак до проблемите с миграцията. Въпреки това обаче, макар и трудно, решения се вземат и те в крайна сметка дават своите резултати. Обратно, там където национал-популистите вече са  на  власт, засега цари единствено хаос и сериозна безпътица. Тъкмо това започнаха да усещат дори и  онези техни избиратели, които искрено бяха повярвали в популисткото твърдение, че за сложните проблеми в съвременния свят съществуват прости решения. Както и в това, че след като държавите се затворят  в националните си граници, кранчетата на миграцията автоматично здраво ще се затегнат, и което е най-лицемерното, хората ще заживеят отново в „златните времена“ на някогашното си минало. Всъщност подобни идеи прозират в обещанията на  напористата лява лидерка в България и местните крайни националисти. Само че онова, което виждаме, че национал-популистите във Великобритания и САЩ успяват да върнат досега, се оказаха само призраци на миналото. А с тях европейските държави, и в частност България, имат горчив исторически опит.

Между разума и бесовете

Да се вещае бъдещето в политиката по принцип е рисковано занимание. Въпреки това може да допусне, че след вотовете в Австрия и Холандия, мнозинството избиратели във Франция, а след това и в Германия, вече ще са си направили поуката, че спокойните  и умерени политически решения са по-правилния път за движение напред в сравнение с „пробуждането на бесове“ и хаоса. Естествено, същото се отнася и за нас, българите, стига да можем да го проумеем до края на тази седмица, а може би и при втория опит до края на годината. Защото примките на популизма са опасни за по-развитите демократично  общества, но за малки и неукрепнали посткомунистически демокрации като българската, те дори могат да се окажат фатални.

15.03.2017

Точно преди половин година Върховният касационен съд /ВКС/ регистрира спорната до онзи момент политическа партия ДОСТ. Три месеца по-рано Софийският градски съд беше отказал да впише формацията в партийните регистри с аргумента, че повечето учредители били с турски имена, а думичката „дост“ , която в турско-персийски превод означава „приятел“, била чуждица в българския език. В окончателното решение на Върховните съдии се посочва, че „Демократи за отговорност, свобода и толерантност“, чиято абревиатура е ДОСТ, всъщност преследват цели, които са „общовалидни по отношение на всички граждани с избирателни права и партията е напълно отворена за членство“.  Освен това ВКС определи тезата на първоинстанционния съд за „най-вероятни действия на етническа или верска основа“ единствено като „ хипотетична“.

„Турция може да бъде от голяма помощ за нас“

Така спешно учредената след отстраняването на Лютви Местан от лидерския пост в ДПС през април 2016 г. партия ДОСТ  заплава в българското политическо море, но направлявана грижливо и отблизо от Турция. Известно е, че непосредствено преди появата на новата структура на бял свят, Местан направи официално посещение в Турция, където разговаря с тогавашния премиер на страната Ахмет Давутоглу.  А както информираха българските медии, гости на самата учредителна конференция на ДОСТ са били зам.-председателя на управляващата в Турция Партия на справедливостта и развитието Фатма Бетюн Сеянкайъ, депутати от същата партия и от основната опозиционна партия в Турция, турският посланик в София  Сюлейман Гьокче, както и представители на изселнически организации. В първото си интервю пред Анадолската агенция лидерът Лютви Местан обяви, че ДОСТ е създадена в името на „три знамена – НАТО, ЕС и България“, но същевременно не пропусна да заяви изрично: “Ние постоянно казваме: Турция не представлява заплаха за националните интереси на България”, както и да отбележи, че „Република Турция може да бъде от голяма помощ за нас“ .

Безвизов изборен туризъм

Всички тези галещи ухото лозунги на невръстната 6-месечна партия ДОСТ щяха да останат в историята на нейния детски политически албум, ако предсрочните избори в България и предстоящия референдум за промяна в турската конституция не бяха дали кураж на управлението в Анкара да смени тактиката. И случките не закъсняха. На среща с представители на организации на българските изселници в Истанбул в началото на март, турският министър на труда и социалните грижи Мехмет Мюззеиноглу се обърна в прав текст към живеещите в страната български изселници с думите: „Ние, гражданите на Република Турция, трябва да осигурим излизането на коалицията ДОСТ на предни позиции в изборите в името на по-доброто бъдеще на сънародниците в България”. Дори повече. Както съобщи БТА, министърът е огласил и  решение на турското правителство, по силата на което българските граждани от турски произход без визи в Турция ще могат еднократно, без глоби, да отидат в България и да се върнат, за да гласуват на 26 март. Което принуди външното министерство в София  тутакси да обяви подобни действия за „директна намеса във вътрешните работи на България“ и да отправи остър протест до Анкара чрез посланика в София Гьокче.

Кандидати с „картончета“ от ДС

И самата партия  ДОСТ в България се сблъска с куп предизборни  неприятности. През миналата седмица ЦИК спря неин предизборен клип заради съдържащи се в него субтитри на турски език, както и присъстващ в агитацията образ на турския посланик Гьокче, което, според комисията, „накърнява добрите нрави“. От друга страна лидерът на Народната партия свобода и достойнство, която е част от предизборното обединение ДОСТ  и доскорошен заместник-министър на отбраната Орхан Исмаил призова „всички партии, абсолютно без изключение, да извадят от листите си кандидат-депутатите, оповестени от Комисията по досиетата като агенти на бившата ДС“. А само в коалицията „обединение ДОСТ“ броят им възлиза на 5 човека, като най-видния кандидат „с картонче“ е не друг, а самия лидер Лютви Ахмед Местан, агент  от Трето управление на ДС с псевдонима „Павел“.

„Под знамето на полумесеца и звездата…“

Докато вътрешните неразбории около ДОСТ си останаха техен партиен и вътрешно-коалиционен проблем, намесата на управлението на Ердоган в полза на една неукрепнала етническа партия в съседна държава в навечерието на парламентарни избори в нея, както   и тежката криза в отношенията на Анкара между Германия, Холандия и други страни от ЕС преди турския референдум, постави основателния въпрос докъде може да стигне  Турция  в опитите си да въздейства върху своята диаспора в Европа и на Балканите  и какви рискове крие всичко това?

Според бившrs военен министър Бойко Ноев принципните рискове са общи за целия ЕС и те се съдържат в агресивните опити на Ердоган да накара Европа да се съобразява с това, което той нарича „възхода на Турция като новопоявяваща се сила“. „Оттам произхождат и специфичните рискове за България като съседна страна, която днешното турско ръководство разглежда като „част от великата цел единна нация…“, която трябва да се опре на „тази млада Република Турция, под знамето на полумесеца и звездата…“, по думите на социалния министър Мехмет Мюззеиноглу. Турската държава открито застана зад създадената от нея партия ДОСТ, което е пряка намеса във вътрешните работи на България“, каза Бойко Ноев.

„Нахъсаните“ управници в Анкара

Политологът от Софийския университет Огнян Минчев от своя страна смята, че турската политика и дипломация никога не са се отличавали с особена деликатност, а тяхна „визитна картичка“ обикновено е арогантността. „Това, което се случва при управлението на режима на Ердоган, надхвърля и най-смелите очаквания за турско поведение в международните отношения. Неговите представители в България са особено безпардонни, тъй като не смятат, че тук биха могли да загубят каквото и да било. Това личи от поведението на турския посланик в София, както и от демаршите на турски министри, като споменатия вече Мюззеиноглу“, посочва Минчев. Според него обаче,  в кризата с  Германия и Холандия  нещата са по-различни. „Очевидно Ердоган и кръгът му са стигнали твърде далеч в самоубеждението, че Турция е велика сила, на която й предстои да диктува на Европа по какъв начин трябва да се развиват отношенията между Анкара и основни европейски столици и какъв трябва да бъде особено привилегирования статут на турските граждани, отишли на Стария континент да търсят работа и препитание, каквито не могат да намерят в Турция. За това убеждение на Ердоган и неговия кръг доста сериозен „принос“ имат и самите европейски политици и институции, които дълго време се отнасяха свръхделикатно към Турция и така излъчваха послания за уязвимост и слабост. Това още повече нахъса „новите-стари“ управници в Анкара да се държат по този естествен за тях начин“, коментира Огнян Минчев.

Сезонът на „новите правила“

В протеста на българското външно министерство по повод изявленията на турския министър се съдържа призив повече да не се допускат подобни „нарушения“, а „двете страни да се концентрират върху важни за двустранните отношения теми“. Естествено, това са темите за миграционната вълна, охраната на общите граници и енергийните проекти. В коя от тези области, обаче, България е най-уязвима? И какво ще е поведението при  определени ситуации на спонсорирана политически партия, каквато е ДОСТ?

Бившият военен министър Бойко Ноев е убеден, че вместо да предприеме своевременни мерки за укрепване на своите граници, България сама  е създала за себе си „уязвимост“, като разчита главно на турските власти за решаване на проблемите с мигрантския натиск. „По-точно тази уязвимост за страната създаде бившият премиер Борисов с илюзията, че ще умилостиви Ердоган. Като резултат получихме турското убеждение, че могат да ни изнудват с инструмента за мигрантската заплаха, че „ще пуснат потока“ през наша територия. Тази уязвимост обаче може да се неутрализира като България начертае своеобразни „червени линии“, пресичането на които би нанесло на Турция несъизмерими щети. ДОСТ няма отношение към тези въпроси и не може да изиграе никаква особена роля, е категоричен анализаторът. Казано най-общо, в българо-турските отношения настъпва етап на писане на нови правила, което надявам се да стане по един прагматичен и приятелски начин“, обобщава Ноев.

Партията-креатура

„Да добавим и още нещо важно“, допълва Огнян Минчев.  Въпреки, че лидерът и ръководството на ДПС имат своите корени в комунистическата ДС, а може би и в съветската КГБ, както и съхранените си връзки със сегашните служби в София и в Москва, те далеч не са партия, която е загърбила турския малцинствен интерес в България. Политологът уточнява, че под натиска на ДПС за изминалия четвърт век в България в решаваща степен са били автономизирани повечето региони с турско или смесено население, създадени са приоритетни условия за финансиране на социални и структурни дейности в  тези райони, както и са извоювани много добри условия за културен и  икономически живот на малцинствените общности в страната. „Появата на формацията ДОСТ като конкурент отразява факта, че Доган е разконспириран публично като човек на двойно подчинение, както и че в условията на новия  режим в Анкара е решено в България да бъде изградена партия, която е еднозначно зависима само от Турция, а не да представлява сегашния руско-турски кондоминиум в лицето на ДПС. ДОСТ е „партия – креатура“ и то не просто на Анкара. Тя е „партия – креатура“ на режима на Ердоган в Турция, който с ускорени темпове унищожава едновековното наследство на Турската република“, констатира Огнян Минчев.

01.02.2017 г.

Неотдавна ректор на медицински университет се похвали пред медиите, че системата на медицинското образование в България е толкова добра, че можела да се сравни единствено с „Бръшляновата лига“ в САЩ. В тази лига, както е известно, са включени осем елитни американски университета, известни с отличното си академично качество и високите критерии за прием. Според български медии за едно място във висше медицинско училище годишно кандидатстват по 8-10 човека, а съотношението на приетите спрямо кандидатствалите чуждестранни младежи е 1:3.  Въпреки всичко дипломираните млади лекари и специализанти масово напускат родината си за  да работят в чужбина. В раздел „здравеопазване“  на зимния  доклад за макроикономическите дисбаланси в България, ЕК констатира, че „всяка година, според Българския лекарски съюз, броят на лекарите, които емигрират, възлиза на почти 90 на сто от завършилите медицина“. В изводите  си Брюксел отбелязва също, че макар броят лекарите спрямо размера на населението в България да е все още е по-висок в сравнение с  ЕС, „тяхното напускане на страната и застаряването им вече причинява недостиг както в някои медицински специалности, така и присъствието им в редица региони на страната.“ В документа е отбелязано  също, че „недостигът на медицински сестри /чийто брой е половината от средния в ЕС/ представлява значителен проблем, особено в светлината на емиграционните тенденции“.

Инкубатор за експортни лекари

Според председателя на Българския лекарски съюз /БЛС/ д-р Венцислав Грозев  данните на ЕК по принцип са верни, но с уточнението, че  в бройката лекари, напуснали България през последните години,  влизат не само току-що завършили колеги, но  и значителна част  медици  с придобита вече специалност. Пред  Дойче Веле д-р Грозев пояснява, че от местните медицински университети годишно излизат около 650 дипломирани лекари, от които 450  напускат страната. „ Тази бройка включва и  специалисти, и тъкмо в това е сериозния проблем. Става въпрос за подготвени медици, защитили вече своята специалност, изградени като добри терапевти, които  обаче се реализират извън България. Това наистина поражда тревога!“, посочва председателят на БЛС. И прогнозира, че ако  тенденцията се запази, през следващите няколко години българското здравеопазване ще се изправи пред огромен риск. Не по-розово е положението с другите кадри в системата.  Председателката на Българска асоциация на професионалистите по здравни грижи  Милка Василева също подкрепя изводите на ЕК , но с допълнението, че  кадрово българското здравеопазване вече се намира в критично състояние. Причината  –  недостатъчен брой медицински сестри, акушерки и други специалисти в областта на здравните грижи. „Проблемът е много сериозен, тъй като броя на лечебните заведения в страната  непрекъснато се увеличава, а основната група медицински персонал, който работи в тях реално намалява“, пояснява пред Дойче Веле  Милка Василева. Тя отчита, че  спадащия интерес към медицинската професия е не само българско, но и европейско явление. „Тъкмо поради това много български медицински сестри и акушерки имат шанса да намерят работа в чужбина и те успяват да се възползват от тази възможност. Към нашата професия липсва  интерес поради нейния  нисък  социален статус и недостатъчен авторитет в обществото“, признава Милка Стоянова. Тя отбелязва, че квалификацията, която получават  българските медицински сестри, акушерки, рентгенови  и  медицински лаборанти е на високо равнище  и те получават  образователната степен бакалавър. „Тяхното медицинско образование отговаря изцяло на Европейската директива 55 от 2013 г. за признаване на професионалните квалификации, което означава, че тези кадри  лесно и бързо могат да намерят работа във всяка европейска държава. И те, всъщност  го правят“, отчита Василева.

Застаряващите български медици

Д-р Венцислав Грозев от БЛС нарича пълен „нонсенс“ високия академичен престиж на българските медицински университети и изтичането на подготвени млади лекари в чужбина. „Не мога да разбера нито държавата, нито Министерството на здравеопазването, нито Националната здравно осигурителна каса / НЗОК/, която е единствения платец за медицински дейности. Къде гледат те и какво мислят за в бъдеще просто не знам!“, признава д-р Грозев. Той смята, че висшето медицинско образование в България е на съвсем прилично равнище и дава доста добра подготовка на завършилите медицина. Ако обаче не променим  условията и не създадем предпоставки в течение на времето тези хора да останат в България, проблемът пред нас през следващите 5.6 години ще бъде страхотен. Нека се има предвид, че средната възраст на лекарите в България се движи някъде 55-57 години. Подобни са опасенията на Милка Василева от Асоциацията на професионалистите по здравни грижи. Тя също отбелязва, че средната възраст на медицинските сестри в България е 53 години,  а на акушерките е 51 години. „Това е сериозен проблем поради факта, че ако не се увеличи броят на студентите от специалностите по Здравни грижи и не се направи всичко възможно за тяхното мотивиране да останат в България, ситуацията може да стане изключително сериозна.

„Спешна помощ“ за здравните кадри

Все пак какви спешни мерки могат да задържат медиците в България? „Нужен е комплекс от действия, но подобряването на заплащането на сестрите и акушерките е задача номер едно, казва Василева. Има сериозна нужда  и от промени в законодателството за точното регламентиране на професията на специалистите по здравни грижи, както и подкрепа за постоянната им квалификация  по отношение на екипната работа и етичните проблеми, които съществуват в медицинската практика“, отчита  председателката на здравната асоциация. Д-р Венцислав Грозев от своя страна е категоричен, че незабавно следва да се коригира наредбата за получаване на специализация на младите лекари, както и да се осигури финансово техния труд. „Така младите колеги ще знаят, че през  своята професионална кариера те ще бъдат обезпечени материално. Така те ще могат да съсредоточат вниманието си основно върху лекуването на своите пациенти. Същото важи и за другите медицински кадри – медицината все пак е екипна дейност!“, припомня д-р Грозев.

Масово завръщане след Брекзит ? Забравете!

Милка Василева от Асоциацията на професионалистите по здравни грижи  посочва, че най-много български медицински сестри сега се намират във Великобритания, първата масова дестинация за тях.  Следват  Испания, Италия, Германия и немски говорещата част на Швейцария. „След Брекзит обратно в България вероятно ще се върнат единици от тях, но за масово връщане далеч не можем да говорим. Все пак всички те вече са се установили в Англия, тяхната квалификация е призната там, уважавани са и получават високи възнаграждения“, признава Василева. Д-р Грозев от БЛС не може да каже как ще реагират българските лекари след напускането на ЕС от Великобритания, но посочва Германия като най-предпочитаната за работа държава, следвана от Франция и други страни от ЕС. „Дали колегите ни някога ще се върнат да работят  обратно в родината или ще потърсят поприще в други страни на ЕС и по света е тяхно лично решение. За нас остава само да се надяваме“, признава председателя на БЛС д-р Венцислав Грозев.